О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2745
гр. София, 05.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4161 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7483/08.08.2023 г., подадена от Д. В. Д., чрез адвокат С. П. и адвокат В. П., срещу решение № 257 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 269/2023 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 245 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 6668/2021 г. на Районен съд – Русе, с което е: признато за установено по отношение на Н. Ю. К. и Д. В. Д. правото на собственост на Д. Д. У. върху 2/6 ид. ч. от следния недвижим имот: полска култура с площ от 29 008 кв. м, в местността „Д.“ в землището на [населено място], [община] поле, съставляваща имот № *** по кадастралната карта на [населено място], при съседи: имоти №№ ***, ***, ***, ***, *** и ***, с номер на имота по предходен план – *; признато за установено по отношение на Н. Ю. К. и Д. В. Д. правото на собственост на М. А. Т. върху 1/6 ид. ч. от следния недвижим имот: полска култура с площ от 29 008 кв. м, в местността „Д.“ в землището на [населено място], [община] поле, съставляваща имот № *** по кадастралната карта на [населено място], при съседи: имоти №№ ***, ***, ***, ***, *** и ***, с номер на имота по предходен план – *; признато за установено по отношение на Н. Ю. К. и Д. В. Д. правото на собственост на Л. А. Т. върху 1/6 ид. ч. от следния недвижим имот: полска култура с площ от 29 008 кв. м, в местността „Д.“ в землището на [населено място], [община] поле, съставляваща имот № *** по кадастралната карта на [населено място], при съседи: имоти №№ ***, ***, ***, ***, *** и ***, с номер на имота по предходен план – *; отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нот. акт № 30, том І, рег. № 415, дело № 23/2019 г. на нотариус № *, с който ответницата Н. Ю. К. се легитимира като собственик на гореописания имот по силата на давностно владение, до размер на притежаваните от ищците общо 2/3 ид. ч. от имота; отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нот. акт № 176, том ІІІ, рег. № 3926, дело № 250/2019 г. на нотариус № *, с който ответницата Н. Ю. К. е прехвърлила на ответника Д. В. Д. правото на собственост върху гореописания имот, до размер на притежаваните от ищците общо 2/3 ид. ч. от имота.
Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби на Н. Ю. К. и Д. В. Д., е приел, че по делото е установено от събраните писмени доказателства, че ищците М. А. Т., Л. А. Т. и Д. Д. У. и ответницата Н. К. са наследници на И. У., починал на 01.05.1971 г., като ищецът Д. У. е син на наследодателя, а ответницата Н. К. и другите ищци - негови внуци. С решение № 317ГВ/05.11.1993 г. на ОСЗ - Сливо поле на наследниците на Е. Д. У. (И. Д. У.) е възстановена собствеността върху полска култура с площ от 28.99 дка, представляваща имот № * в местността „Д.“ в землището на [населено място], [община] поле. Съгласно разпоредбите на ЗН правата на наследниците (страни по делото) са, както следва: за М. Т. и Л. Т. по 1/6 ид. ч., за Д. У. - 2/6 ид. ч. и за Н. К. - 1/9 ид. ч. Ответницата Н. К. се е снабдила с нотариален акт № 30, том I, рег. № 415, нот. д. № 23/2019 г. от 15.01.2019 г. на нотариус № *, с район на действие РРС, за собственост на следния недвижим имот, придобит по давност: ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], общ. С., обл. Р., в местността „Д.“, с площ от 29 008 кв. м съгласно скица № 15-12491/08.01.2019 г. на СГКК - [населено място], с трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - нива. В нотариалното производство са ангажирани трима свидетели, чрез които да се докаже, че Н. К. е владяла имота самостоятелно, непрекъснато, явно и неоспорвано повече от 10 години. Посоченият недвижим имот е продаден от Н. К. на втория ответник - Д. В. Д., по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 176, том III, peг. № 4926, нот. д. № 250/2019 г. от 30.07.2019 г. на нотариус № *, с район на действие РРС.
Съдът е визирал, че по делото като свидетели са разпитани лицата, въз основа на чиито твърдения е съставен нотариалният акт за придобиване на недвижим имот по давност – М. М., З. М. и С.А.. Посочил е, че в техните показания, дадени пред районния съд, се съдържат противоречия с изявленията им, отразени в протокола на нотариус с peг. № *, съставил нотариалния акт от 15.01.2019 г. Пред първоинстанционния съд свидетелите сочат, че са им известни уговорките между ответницата Н. К. и нейния брат относно уреждане на наследствените им права върху нивите и къщата, но не и отношенията с другите съсобственици. Свидетелите не знаели, че нивите са наследство от дядото на ответницата и че има и други наследници. От свидетелските показания не се установява наличието на активно поведение от страна на ответницата К. спрямо другите наследници, чрез което тя да е демонстрирала на останалите съсобственици намерението да свои процесния имот като своя лична собственост. По делото не е установено братът на ответницата да е владял имота от нейно име, видно от съдържанието на приложените договори за наем на имота от 14.07.2017 г. и от 12.06.2018 г. (сключени от брата на ответницата в качеството на наследник, а не на едноличен собственик), така и от показанията на свидетеля З. М..
Въз основа на установените фактически положения, Окръжен съд – Русе е намерил първоинстанционното решение за правилно. Приел е, че ищците М. А. Т., Л. А. Т. и Д. Д. У. и ответницата Н. К. са придобили право на собственост върху процесния недвижим имот като наследници по закон на И. Д. У. Според чл. 79 ЗС придобиването на правото на собственост върху недвижим имот по давност е възможно при непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението съгласно чл. 68 ЗС е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. При владението, за разлика от държането, следва да са налице кумулативно два елемента: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (както при държането), и субективен - намерението да се свои вещта. При съсобственост, възникваща въз основа на наследяване, владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право. Упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Според приетото в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава фактическата власт и на останалите съсобственици, този съсобственик е държател на техните идеални части. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. За да придобие имота по давност, съсобственикът следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си лично или чрез другиго, с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в анимуса трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
Въззивният съдебен състав е направил извод, че от доказателствата по делото не е установено упражняване на фактическа власт от страна на Н. Кавалджъ (лично или чрез другиго) върху целия имот, не е доказана промяна в намерението й да свои идеалните части на останалите съсобственици и отблъскването на тяхното владение. В конкретния случай по делото липсват доказателства относно наличие на обективна невъзможност за демонстриране от страна на К. промяната в намерението й за своене на цялата вещ пред останалите съсобственици. Липсата на адресна регистрация в РБ не е достатъчно основание да се направи подобен извод. Не са ангажирани доказателства, удостоверяващи, че ищците и ответницата не се познават или че между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието, с оглед на което ответницата да не разполага с възможност да манифестира пред тях промяната в намерението си. Предвид така изложеното, съдът е намерил за неоснователни и недоказани твърденията на особения представител на Д. Д. за наличие на обективна невъзможност за демонстриране намерението за своене на чуждите идеални части.
След като Н. К. не е придобила процесния имот по давност, сключената между нея и Д. Д. сделка за покупко-продажба не е породила вещноправен ефект в частта относно притежаваните от ищците дялове и те са запазили правото си на собственост върху процесния недвижим имот, както следва: за М. Т. и Л. Т. - по 1/6 ид. ч., и за Д. У. - 2/6 ид. ч.
Съдът е намерил за неоснователни твърденията във въззивните жалби за допуснато от районния съд нарушение на съдопроизводствените правила, възпрепятстващи правото на жалбоподателите на защита. Посочил е, че Н. К. е била редовно и своевременно призована чрез назначения особен представител за съдебното заседание на районния съд на 28.11.2022 г. В протокола от съдебното заседание е отразено извършването на поименно повикване на страните от съда в 10:41 ч. Никоя от страните не е правила искане за поправка на протокола, включително в тази част. На основание чл. 152 ГПК протоколът е доказателство за извършените в съдебно заседание съдопроизводствени действия. В протокола е отразено по-късното влизане на адвокат Ц. в съдебната зала и запознаването му от страна на съда с извършените до този момент процесуални действия. Не са правени искания за повторен разпит на свидетелите, каквато възможност предоставя ГПК. Въз основа на така изложеното въззивният съд е заключил, че не са налице основания за отмяна на обжалваното пред него решение поради нарушение на съдопроизводствените правила.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, поради нередовност на исковата молба, и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК.
Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи по делото: 1. Недопустима ли е исковата молба за защита правото на собственост, в която не е формулирано точно и ясно основанието (факти и обстоятелства), на което се твърди, че е възникнало и съществува защитимото субективно материално право при исковете за собственост според чл. 77 ЗС, и ако съдът се е произнесъл въз основа на такава искова молба, съставлява ли това съществено процесуално нарушение; 2. Има ли право първоинстанционният съд да назначи особен представител на страната по реда на чл. 29, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 47, ал. 6 ГПК, ако не е изпълнена процедурата по глава VІ, чл. 45, чл. 46, чл. 47 и чл. 49 ГПК, и в случаите, когато страната има съдебен адресат съгласно чл. 39 ГПК; 3. Следва ли съдът и призовкарят/връчителят да изпълнят задълженията си, посочени в глава VІ, чл. 38 ГПК, чл. 45, чл. 46, чл. 47 и чл. 49 ГПК в поредността, посочена в тези разпоредби, като първо се извършат действия по лично връчване съгласно чл. 45 ГПК, действия за връчване на друго лице съгласно чл. 46 ГПК и едва тогава да се пристъпи към залепване на уведомление по чл. 47 ГПК, за да се приеме, че има редовност на призоваването/съобщението; 4. Приложима ли е процедурата по призоваване чрез залепване на уведомление по чл. 47 ГПК и допустимо ли е назначаването на особен представител на ответник, ако не е изпълнено изискването по чл. 47, ал. 1 ГПК; 5. Следва ли съсобственикът, упражняващ владение върху целия имот, да установи в исковото производство, че е демонстрирал намерението си да третира имота като своя лична собственост, а не като съсобствен, и това да е демонстрирано по отношение на съсобствениците, когато това е обективно невъзможно поради това, че невладеещите съсобственици са с неизвестно местожителство, напуснали са пределите на страната преди повече от 30 години, не са се завръщали и не са проявявали никакъв интерес към съсобствения имот; 6. Задължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност демонстрирането на промяната в намерението на един от съсобствениците, упражняващ фактическата власт върху частите на останалите от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно; 7. Съставляват ли официалните документи по смисъла на чл. 179 ГПК, в частност нотариален акт и постановление по нотариално дело, издадени от длъжностно лице – нотариус, по реда на чл. 587, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК, доказателство за изявленията, направени пред него, с които се признава правото на собственост върху недвижим имот; 8. Длъжен ли е съдът при постановяването на решението си да се съобрази с доказателствената сила на официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК - удостоверение за наследници, в случай че имената на наследодателя не са идентични с тези, посочени в друг официален документ - решение на ОСЗ за възстановяване на земеделски земи, и липсват доказателства за такава идентичност, събрани в производството; 9. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, като посочи фактите, които се установяват с тях, респективно не се установяват твърдените от страните такива, като изложи и съответните мотиви, и необсъждането на част от представените доказателства представлява ли съществено процесуално нарушение; 10. Съществено нарушение ли е на съдопроизводствените правила, ако първоинстанционният съд приеме писмени доказателства (частни документи – РКО) от ищеца в първото по делото съдебно заседание, ако същите не са заявени като доказателства в исковата молба, не са съставени след предявяването на иска, не са елемент от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и не са вследствие отговора на ищците; 11. При наличие или липса на доказателства, длъжен ли е съдът, при постановяване на решението си, да стигне до обективната истина, като използва всички допустими доказателствени средства и проведе пълно доказване по отношение на всички фактически твърдения и оспорвания, обуславящи спорното право.
Д. Д. се позовава на конкретна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, относно: процесуалноправни нарушения, допуснати при разглеждане и решаване на делото; материалноправни въпроси, решени от съда в противоречие с практиката на ВКС; придобивната давност; значението на констативния нотариален акт; доказване правото на собственост в исковото производство; намерението за своене; владението и манифестирането.
Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се на очевидна неправилност на атакуваното пред ВКС решение.
От М. А. Т., Л. А. Т. и Д. Д. У. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Въззивното решение не е постановено по нередовна искова молба. С оглед предмета на спора и наведените по делото твърдения и доводи, и доколкото ответницата по иска Н. Кавалджъ, чийто частен правоприемник се явява Д. Д., се е позовала при съставянето на нот. акт № 30/15.01.2019 г. на решение № 317ГВ/05.11.1993 г. на ОСЗ – Сливо поле, за М. Т., Л. Т. и Д. У. не е съществувало задължение да обосноват твърдението си, че са собственици на идеални части от процесния имот, извън изложените от тях обстоятелства и позоваването им на горепосоченото решение на общинската служба по земеделие.
Вторият, третият и четвъртият въпроси от изложението не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили правните му изводи, поради което същите не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Петият и шестият въпроси са формулирани не според установената от въззивния съд фактическа обстановка, а според защитната теза на жалбоподателя, че е било обективно невъзможно да се демонстрира на подалите исковата молба съсобственици промяната в субективното отношение на Н. К. спрямо притежаваните от тях идеални части от имота. В случая Окръжен съд – Русе изрично е приел, че по делото не се установява, че ищците и ответницата Кавалджъ не се познават или че между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието, с оглед на което последната да не разполага с възможност да манифестира пред тях промяната в намерението си.
За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
По седмия въпрос въззивното решение е съобразено изцяло с постановките на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК (както и нотариалният акт за сделка) притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
В настоящия случай и ищците, и ответниците се легитимират с документи за собственост, при което, предвид направените оспорвания, в тежест на Н. К., респ. на частния й правоприемник, е било да докаже, че същата е придобила по давност притежаваните от М. Т., Л. Т. и Д. У. идеални части. Въззивният съд е направил обоснован извод, че такова доказване не е осъществено по делото.
Осмият въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване. Той не е правен въпрос, тъй като по естеството си съставлява твърдение за необоснованост на съдебния акт. Отговорът по него предполага обсъждане на събраните по делото доказателства, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК.
По деветия въпрос установената и непротиворечива практика на ВКС приема, че въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
В конкретния казус Окръжен съд – Русе е действал съобразно разпоредбите на ГПК и съдебната практика. Същият е отговорил на доводите във въззивните жалби и е обсъдил събраните доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи.
Десетият въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд. Същият има отношение към процесуални действия на първоинстанционния съд, които не са се отразили при формираните от Окръжен съд – Русе изводи.
Последният въпрос от изложението е формулиран неясно, доколкото в тежест на страната, а не на съда, е да проведе пълно доказване на твърденията си, като използва всички допустими доказателствени средства. Ако се приеме, че този въпрос има отношение към задълженията на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, същите са спазени, като тук важи казаното по въпрос № 9. Следва да се отбележи и че за Окръжен съд – Русе не са били налице задължения за служебно събиране на доказателства.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение намира решението на Окръжен съд – Русе за валидно. Същото е допустимо в частта, с която са уважени предявените искове, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК относно нот. акт № 30/15.01.2019 г.
Решението на Окръжен съд – Русе не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Налице са обаче предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на Районен съд – Русе за отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, на нот. акт № 176, том ІІІ, рег. № 3926, дело № 250/2019 г., с който Н. Ю. К. е прехвърлила на Д. В. Д. правото на собственост върху гореописания имот, до размер на притежаваните от ищците общо 2/3 ид. ч. от имота.
М. А. Т., Л. А. Т. и Д. Д. У. имат право на заплащане на 450 лв. разноски за адвокат пред ВКС, дължими с оглед недопуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 257 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 269/2023 г. на Окръжен съд – Русе в частта, с която е потвърдено решение № 245 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 6668/2021 г. на Районен съд – Русе в частта му за отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, на нот. акт № 176, том ІІІ, рег. № 3926, дело № 250/2019 г. на нотариус № * от регистъра на НК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част.
УКАЗВА на Д. В. Д. в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане.
ОСЪЖДА Д. В. Д. да заплати на М. А. Т., Л. А. Т. и Д. Д. У. разноски по делото в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева).
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание при изпълнение на горното указание или за прекратяване – в случай на неизпълнение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.