7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2144

гр. София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 4316 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. В. К., подадена чрез процесуален представител адв. П. В. против решение № 92/22.05.2023г., постановено по в. гр. д. № 140/2023г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частите, с които предявеният иск е отхвърлен за сумата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева.

С обжалваното въззивно решение след ревизия на първоинстанционно решение № 1304 от 27.10.2022г., поправено с решение № 30 от 10.01.2023г. по гр. д. № 2379/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив е постановено друго, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен предявеният от Н. В. К. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Р. Б. иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 10 000 лева до предявения размер от 40 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от неоснователно повдигнато му обвинение с обвинителен акт по пр. пр. № 151/2013г. по описа на ОП – Пловдив, по която е наблюдавано ДП № 6/2013г. по описа на Сектор „ПКП“ при ОД на МВР - Пловдив, за престъпление по чл. 234в, ал. 1 от НК и за престъпление по чл. 278а, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, по който обвинителен акт е образувано н. о.х. д. № 1211/2013г. по описа на ОС – Пловдив, в извършването на които престъпления ищецът е оправдан както следва: по обвинението по чл. 278а, ал. 2 вр. ал. 1 от НК – с решение, постановено по н. о.х. д. № 1211/2013г. по описа на ОС – Пловдив, влязло в сила на 28.05.2015г. и по обвинението по чл. 234в, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК с решение, постановено по н. о.х. д. № 1211/2013г. по описа на ОС – Пловдив, потвърдено с окончателна присъда № 190/26.09.2016г. постановена по н. д. № 707/2016г. по описа на ВКС.

В частите, с които предявеният иск е уважен до размера на претенцията за неимуществени вреди от 10 000 лева, решението на въззивната инстанция не е предмет на касационен контрол, поради което е влязло в сила.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, а отправеното искане е обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част.

Писмен отговор на касационната жалба не е депозиран от Прокуратурата на Р. Б.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Към жалбата е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното:

За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: наказателното производство против ищеца е водено за две престъпления по чл. 278а, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК /тежко по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 7 от НК/ и по чл. 234в, ал. 1 от НК /не е тежко по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 7 от НК/; развило се е в три инстанции и по двете обвинения; производството по обвинението за първото престъпление е продължило в периода 08.01.2013г. – 28.05.2015г. /около 2 години и 4 месеца/, а за второто – в периода 08.01.2013г. – 26.09.2016г. /3 години и 8 месеца/; цялото наказателно производство по ДП 6/2013г. по описа на сектор „ПКП“ при ОД на МВР - Пловдив е продължило в периода 08.01.2013г. - 26.09.2016г. /около 3 години и 8 месеца/; проведени са били над 20 съдебни заседания, а взетата мярка за неотклонение е била „парична гаранция в размер на 10 000 лева“. Приел, че няма доказателства воденото наказателно производство да се е отразило негативно върху търговската дейност на К., както и за друго негативно въздействие върху възможностите да полага труд и да организира производствената си дейност. Приел също, че липсват доказателства за пряка причинна връзка между воденото срещу него наказателно производство и смъртта на родителите на К., здравословните проблеми на които датирали преди започването на наказателното преследване, съгласно признание на ищеца в протокол от о. с.з. на 11.01.2013г. по ч. н.д. № 46/2013г. по описа на ОС – Пловдив /майка му е била диагностицирана с рак, който е бил в напреднал стадий, а баща му е бил трудно подвижен поради прекарани два инсулта/. От приети по делото копия от множество медийни публикации, съдът приел, че е било налице широко медийно отразяване на наказателното производство и информиране на обществеността, което обстоятелство приел, че не се е отразило в значителна степен на обществените и социални нагласи, доколкото К. бил избран за общински съветник на 25.10.2015г. /преди приключване наказателното производство/. От заключение на СМЕ приел за установено, че след 08.01.2013г. и при липса на данни за здравословното му състояние преди това, у ищеца се появили заболявания като стенокардия, локални лезии по скалпа и косопад, псориазис вулгарис и др.; има регистрирани лабораторни и клинични отклонения и болестни разстройства, като тези болестни състояния не са възникнали изведнъж, а са кумулативни, прогресивни, характерни за съвремието и начина на живот и не се обуславят етиологично от психическо напрежение/стрес, поради което е изключен категоричен отговор за наличие на пряка причинна връзка между воденото наказателно производство и здравословното състояние на ищеца. От събраните по делото гласни доказателства посредством показанията на свидетеля С. и В. К. /син на ищеца/ приел за установено, че след януари 2013г. ищецът се променил в личен и в професионален план, отчуждил се, станал затворен в себе си; през 2015г. не е бил в състояние да присъства на сесиите, а преди това постоянно присъствал. Променило се отношението и на хората към него. Не го възприемали сериозно, гледали с насмешка на него. Не можел да изпълнява съвестно задълженията си. Здравословното му състояние рязко се влошило. Изпитвал срам, затворил се вкъщи, изпаднал в депресия.

От правна страна въззивният съд обосновал, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените от събраните по делото писмени и гласни доказателства обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва да се определи в размер на 10 000 лева. При определянето му съобразил, че срещу ищеца било повдигнато обвинение в две престъпления, едното от които тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; общата продължителност на наказателното производство е около 3 години и 8 месеца; отчел полицейско задържане за 72 часа; предприетата мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 10 000.00 лева“, която изтъкнал, че не е с най – висок интензитет, но е в значителен размер, който може да бъде приет за обременителен; наличието на съдебна фаза във всички възможни инстанции и проведени общо над 20 съдебни заседания; преживяните лични притеснения, социална изолация, широкото обществено достояние на случая, което не е попречило К. да бъде избран за общински съветник; семейните проблеми, наличието на здравословни проблеми, които приел, че не са в причинна връзка с воденото наказателно производство, с изключение на псориазиса, за който допуснал, че наказателното производство е изиграло отключваща роля, въпреки наличието на данни за наследствена обремененост от бащата и при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, заключил, че сумата от 10 000 лева е най – адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди от наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 26.09.2016г. до окончателното плащане. За сумата над този размер до претендирания размер от 40 000 лева приел, че искът не е доказан по размер, в който смисъл е постановил и крайния си акт.

Касаторът Н. В. К. се позовава на наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на решението с практиката на ВС и на ВКС по следния правен въпрос: Следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост?

Правният въпрос според касатора е разрешен в обжалваното решение на Апелативен съд - Пловдив в противоречие със задължителната практика, съдържаща се в т. II от ППВС № 4/23.12.1968г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС.

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Поставеният от касатора въпрос /отговарящ на критериите на т. 1 от постановките на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/ е по приложението на чл. 52 от ЗЗД относно критериите за определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение за точното определяне на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение.

Доводите на касатора, в контекста на които е поставен въпросът са бланкетни – неправилност на обжалваното решение.

Правният въпрос не е разрешен в обжалваното решение в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от касатора и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието справедливост са свързани с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат, както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства по искове за ангажиране отговорността на държавата за обезщетение на вреди от незаконно обвинение са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца; тежестта на повдигнатото обвинение и броя и характера на престъпленията; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то се е развило в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професионална реализация, обществен отзвук, обществено положение, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр., както и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от изброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съгласие с константната съдебна практика. Отчел в тази връзка, че по отношение на ищеца били повдигнати обвинения за две престъпления /едно от които тежко по смисъла на закона/; че същият е бил оправдан и по двете обвинения; продължителността на наказателното производство по двете обвинения и общата продължителност на производството; вида и интензитета на взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение, която съобразил, че не е с най – висок интензитет, но обременителен по размер; протичането на наказателното производство и в съдебната му фаза във всички съдебни инстанции. Установените правно релевантни факти съпоставил с доказаните по делото неимуществени вреди понесени от ищеца, за част от които /от здравословен характер, както и кончината на родителите му/ формирал правен извод, че не е доказана пряка причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и понесените вреди, а за друга част /медийното оповестяване на обвинението и неговото негативно отражение на общественото положение, кариерното развитие и търговската дейност на ищеца/ – приел, че твърдяните вреди са останали недоказани. За доказаните по делото неимуществени вреди, които са пряко обусловени от незаконното обвинение – преживяните лични притеснения, отчуждение, затваряне в себе си; влошеното здраве – отключен псориазис вулгарис, изпитаните срам и състояние на депресия, определил глобално обезщетение в обжалвания размер. Т.е. въззивният съд е обсъдил, както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намаляването му на база всестранна преценка на доказателствата по делото. Изтъкнал е значението на всеки конкретен факт, който е установен и е в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди, който е отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца.

Ето защо решението на Апелативен съд – Пловдив не е в разрез с разрешението, дадено в задължителната съдебна практика, а в съгласие с него. В този смисъл въведеният от касатора правен въпрос не изпълнява изискванията към допълнителното основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

От друга страна бланкетното оспорване на изводите на съда относно конкретния справедлив размер на обезщетението за понесени от ищеца и доказани неимуществени вреди от касатора по същество представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, което не може да се провери във фазата по чл. 288 от ГПК, а и касационно основание в този смисъл не е въведено в касационната жалба. Неправилността, на която касаторът се позовава в поставения въпрос е ирелевантна за настоящата фаза на производството пред ВКС, тъй като същинската касационна проверка може да бъде осъществена само при доказано наличие на предпоставките за допускане на обжалването.

В същото време принципният отговор на поставения правен въпрос при липса на конкретни доводи, обосноваващи твърдяната неправилност на въззивното решение в касационната жалба, би бил неотносим към разрешаването на конкретния спор, доколкото касаторът не се позовава на конкретни установени по делото обстоятелства, които съдът не е взел предвид и които биха довели до формирането на по-висок от определения от съда размер на претендираното обезщетение.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 92/22.05.2023г., постановено по в. гр. д. № 140/2023г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.