№ 2776

[населено място] 06.06.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

разгледа докладваното от съдия Декова

гр. дело № 4500 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от „СОФ Кънект“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт К., срещу въззивно решение № 4051 от 20.07.2023г., постановено по в. гр. д.№ 2088/2023г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 03.01.2023г. по гр. д.№ 31695/2022г. на Софийски районен съд са уважени предявените от Д. К. М. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ, последният до размера 30 250лв. и е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за обезщетение в останалата част до претендирания размер, като погасен чрез прихващане.

Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба Д. К. М., чрез процесуален представител адв.Д., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:

С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. К. М. срещу „СОФ Кънект“ АД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ за признаване за незаконно и отмяната на уволнението му, извършено със заповед № 300-0331/03.05.2004 г. на изпълнителния директор на „СОФ Кънект“ АД; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „директор Дирекция“Сигурност“ и за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ за периода 04.05.2022 г. – 04.11.2022 г. в размер на 30250 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за обезщетение в останалата част до претендирания размер 36 300лв., като погасен чрез прихващане.

Въззивният съд е приел, че уволнението е незаконосъобразно на приложеното от работодателя основание - чл.328, ал.1, т.12 КТ.

Установено е, че жалбата срещу акта, с който се отнема достъпа на ищеца до класифицирана информация, е депозирана на 05.05.2022 г. пред Държавната комисия по сигурността на информацият или в последния ден от законовия срок.

Въззивният съд е посочил, че съгласно разясненията дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 17.01.2023 г. по т. д. № 7/2021 г. ОСС на ВАС, I и II колегия, актът за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация представлява индивидуален административен акт, като в разпоредбите на чл. 62-67 ЗЗКИ е регламентирано производство по обжалването му пред Държавната комисия по сигурността на информацията. Производството пред ДКСИ съгласно посоченото ТР е вид специфично контролно административно производство. В специалната законова уредба на това административно производство липсват разпоредби, установяващи забрана или изключване приложението на Административнопроцесуалния кодекс, поради което по силата на чл. 2, ал. 1 АПК за неурдените случаи следва да се прилагат административнопоризводствените правила на АПК. В ЗЗКИ и в Правилника по прилагането му липсва законова регламентация, която да регламентира действието на индивидуални административен акт, с който се отнема достъпа на конкретно лице до класифицирана информация. В процесния случай актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация на въззивника ищец е бил обжалван пред ДКСИ, което производство, е специфично контролно административно производство, развиващо се пред административен орган - ДКСИ, като спрямо него липсва изрична регламентация в ЗЗКИ относно ефекта на жалбата. Поради това на осн. чл. 2, ал. 1 АПК се прилагат правилата на АПК, като се отчитат особеностите на специалния закон /в този смисъл Определение № 552 от 18.01.2021 г. по адм. д. № 11830/2020 г., V отд. на ВАС/. В гл. VI /чл.86-чл.98/ от АПК е регламентирана процедурата по оспорване на административните актове. Съгласно разпоредбата на чл. 90, ал. 1 АПК административните актове не се изпълняват, преди да са изтекли сроковете за тяхното оспорване, а при подадена жалба или протест - до решаването на спора от съответния орган. Посочената норма, установяваща забрана за изпълнение на административните актове непосредствено след тяхното издаване, е императивна. В ал. 2 са предвидени изрични изключения от общото правило, съгласно които предварително изпълнение на акта е допустимо в предвидените от закона случай, както с разпореждане по чл. 60 АПК е допуснато такова, както и когато всички заинтересовани страни поискат това. Въззивният съд се е аргументирал, че законовата забрана за изпълнение на индивидуалните административни актове в срока за тяхното оспорване пред административния орган, респективно суспензивният ефект на жалбата, намира приложение и в настоящия случай. Актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация е индивидуален административен акт. В специалните закони липсва законова норма, която да позволява предварителното му изпълнение, нито подобно разпореждане се съдържа в самия акт, поради което по силата на чл. 2, ал. 1 АПК приложение намира чл. 90, ал. 1 АПК. В процесния случай актът, с който е отнет достъпът до класифицирана информация на въззивника ищец, е издаден на 20.04.2022 г. и връчен на 28.04.2022 г.. Съгласно чл. 62 ЗЗКИ актът за отнемане може да се обжалва в 7-дневен срок от връчването на лицето, който срок в случая изтича на 05.05.2022 г.. По силата на чл. 90, ал. 1 от АПК в този срок актът за отнемане на достъп до класифицирана информация не подлежи на изпълнение. Ищец е депозирал и жалба пред ДКСИ, която е проявила своя суспензивен ефект, т. е. до произнасяне на ДКСИ актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация на въззивника не подлежи на изпълнение. Процесната прекратителна заповед е издадена на 03.05.2022 г. и връчена на същата дата. Към посочената дата, макар и въззивникът ищец все още да не е бил подал жалба срещу акта за отнемане на достъпа му до класифицирана информация, срокът за оспорване на индивидуалния административен акт не е бил изтекъл. Забраната актът да се изпълнява в срока за оспорване обуславя извод, че в този период актът за отнемане на достъп до класифицирана информация не е произвел своето действие, поради и което същият не обуславя наличие на обективна невъзможност по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ за въззивника ищец да изпълнява трудовите си задължения. Въззивният съд е приел, че подобна пречка не може да бъде обусловена и въз основа на издадената от работодателя Заповед № 3-92/29.04.2022 г., с която на осн. чл. 56, ал. 4 ЗЗКИ е ограничен достъпът до всички нива на класифицирана информация на ищеца. Разпоредбата на чл. 56, ал. 4 ЗЗКИ предоставя правна възможност на работодателя да ограничи достъпа на лицето до класифицирана информация, а не и задължение. Т.е. обстоятелството дали да издаде заповед по чл. 56, ал. 4 ЗЗКИ или не изцяло зависи от субективното решение на работодателската власт, поради и което не може да се цени като причина, създаваща обективна невъзможност за работника или служителя да изпълнява трудовите си задължения. Въззивният съд е посочил, че обективната невъзможност за изпълнение на трудовите задължения трябва да бъде налице към дата на прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид забраната актът за отнемане на достъп до класифицирана информация да бъде изпълняван в срока за оспорването му пред ДКСИ, изтичащ на 05.05.2022 г., въззивният съд е приел, че към 03.05.2022 г. не е била налице посоченаната в заповедта за прекратяване на трудвоправната връзка обективна невъзможност за ищеца да изпълнява трудовите си задължения. Възззивният съд е посочил, че това е така, тъй като причините, поради които работникът или служителя се намира в невъзможност да изпълнява функциите си, следва да са трайни, обективни и да не зависят от волята на страните в трудово правоотношение. В процесния случай безспорно се установява, че актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация не е произвел действие предвид императивната забрана на чл. 90 АПК, поради което същият не е довел до обективна промяна във фактическата обстановка. При това положение работодателят се е позовал на акт, неподлежащ на изпълнение и който поради тази причина не е породил промяна във фактическата обстановка. Въззивният съд е приел, че забраната индивидуалният административен акт да бъде изпълняван в срока за оспорването му пред съответния административен орган, както и суспензивния ефект на жалбата срещу акта за отнемане на достъпа до класифицирана информация, адресирана до ДКСИ, по своето естество отлагат във времето възникването на правото на работодателя да прекрати правоотношението. Следователно за работодателя към 03.05.2022 г. не е било възникнало потестативното право да прекрати трудовото правоотношение на посоченото основание и като е направил това е нарушил трудовото законодателство. Прието е за неоснователно позоваването на работодателя - ответник на разпоредбите на чл. 166 АПК. Посочената норма се намира в дял III от АПК – „Производства пред съда“, глава 10 АПК – „Оспорване на административни актове пред първата инстанция“. Въззивният съд е приел, че от систематично място на разпоредбата следва извод, че същата намира приложение при оспорване на административните актове по съдебен ред. В административнопроцесуалния кодекс е предвидено предхождащо производство, изразяващо се в оспорване на съответния административен акт пред по-горестоящия административен орган. Производството е уредено в дял II АПК „Производства пред административни органи“, глава 6 – „Оспорване на административни актове по административен ред“. Процесният случай касае именно оспорване на административен акт пред административен орган, поради което визираните от работодателя-ответник

разпоредби са неприложими.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно.

Съгласно чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника/служителя при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Така уредената хипотеза на прекратяване на трудовия договор е обща и в нея попадат всички случаи, при които работникът или служителят не може да продължи да изпълнява работата поради специфични изисквания на длъжността – виж решение № 155 от 23.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5924/2014 г., III г. о. Това прекратително основание обуславя обективна безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните, като субективното право на уволнение е упражнено от работодателя законосъобразно, когато реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини извън волята на страните по договора.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1“Актът за отнемане на достъпа до класифицирана информация на Държаовна агенция „Национална сигурност“ /ДАНС/, след чието издаване ДАНС дава задължителни указания на работодателя за фактическо ограничаване на достъпа на служителя до красифицирана информация, представлява ли обективна невъзможност като основание за уволнение по смисъла на чл.328, ал.1, т.12 КТ с оглед законосъобразността на уворнението?“; 2“Заповедта, с която работодателят фактически ограницава достъпа до красифицирана информация на служителя в изпълнение на указанията на ДАНС, дадени след издаване на акта за отнемане на достъпа му до клесифицирана информация от ДАНС, представлява ли обективна невъзможност като осонование за уволнение по смисъла на чл.328, ал.1, т.12 КТ с оглед законосъобразносттта на уволнението?“, по които според касатора въззивното решение е в противоречие с приложени от него решения на ВКС.

Настоящият съдебен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с приложените от него актове на ВКС, които, видно от съдържанието им са постановени при различна от настоящия случай фактическа обстановка – когато основание за издаване на заповед за прекратяване на трудово правоотношеине е индивидуален административен акт, то същият макар и обжалван от уволнения служител към момента на прекратяване на трудовото правоотношение /респ. при висящност на административното производство към момента на уволнението/, като субективното право на уволнение е упражнено от работодателя законосъобразно на основание чл.328, ал.1, т.12 КТ само когато актът е подлежал на предварително изпълнение. Както е прието в определение по гр. д.№4949/2016г. на ВКС, ІVг. о. в този случай /в индивидуалния административен акт на основание чл.60, ал.1 АПК е допуснато предварителното му изпълнение/ актът подлежи на изпълнение независимо от последвалото му обжалване и спрямо ищеца се прилагатпоследиците му, свързани с препятстване достъпа на лицето и създава нова обстановка, при която към датата на уволнението ищецът е в безвиновна невъзможност да изпълнява задълженията си по трудовия договор и законосъобразно е прекратено трудовото правоотношение на основие чл.328, ал.1, т.12 КТ; такъв е и случаят по спора за законнност на уволнението на това основание по решението по гр. д.№801/2022г. на ВКС, ІІІг. о., а решението по гр. д.№3176/2017г. на ВКС, ІІІг. о. – при стабилизиран административен акт. Различни от настоящия са случаите по приложените от касатора решения по гр. д.984/2009г. на ВКС, ІІІг. о. – там към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание служителят не е получил изискуемото се разрешително, необходимо да изпълнение на длъжността; приложените определение по гр. д.№1683/2009г. на ВКС, ІVг. о. и решение по гр. д.№11/2011г. на ВКС, ІVг. о. – изтекъл срок на разрешителното за работа; приложеното решение по гр. д.№1012/2011г. на ВКС, ІVг. о. – липсата на необходимо разрешение за одстъп до класифицирана информация, при бездействие на работодателя да поиска извършване на проучване и съответно даване на разрешението; приложеното определение по гр. д.№5090/2015г. на ВКС, ІІІг. о. – взета срещу ищеца мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ към момента на уволнението; приложеното определение по гр. д.№2695/2022г. на ВКС, ІІІг. о. – отнето към момента на уволнението разрешение за носене на оръжие поради повдигане на обвинеие за престъпление от общ характер срещу ищеца и извършено от него доброволно предаване на личните и служебни оръжия с протокол; приложените решения по гр. д.№1336/2009г. на ВКС, ІІІг. о. и по гр. д.№1330/2009г. на ВКС, ІVг. о. – забрана за достъп до взривни материали към момента на уволнението на ищците за изпълняваваната длъжност „подземен доставчик взрични материали“ и ирелевантност на настъпила по-късно тяхна реабилитация по повод тяхно осъждане; приложеното решение по гр. д.№ 5924/2014г. на ВКС, ІІІг. о. – здравни противопоказания за работа в среда с йонизиращи лъчения; приложеното решение по гр. д.№1289/2001г. на ВКС, ІІІг. о. – отстраняване от длъжност на основание чл.154, ал.1 НК /ред. от 01.01.2000г./; приложеното решение по гр. д.№2680/2016г. на ВКС, ІVг. о. – към момента на уволнението срещу ищеца е образувано наказателно преследване за престъпление по чл.195, ал.1, т.4 НК, който прави невъзможно изпълнение на дръжността му „охранител“ съгласно чл.27, ал.2, т.3 ЗЧОД. По поставените от него въпроси касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не обосновава наличието на соченото допълнително основание.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4051 от 20.07.2023г., постановено по в. гр. д.№ 2088/2023г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: