О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3600

гр. София, 20.11.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито съдебно заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. ч. гр. д. № 4623 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 7851 от 16.08.2023 г., подадена чрез електронна поща на 15.08.2023 г. от адвокат С. К. от САК като процесуален представител на П. Д. Х. и Ц. Н. Х., срещу Определение № 1069 от 12.07.2023 г. по в. гр. д.№ 175/2023 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, г. о., ІІ –ри въззивен състав.

В указания им с Разпореждане № 504 от 04.09.2023 г. 1-месечен срок за отговор Б. Г. А. и М. Н. А. са депозирали такъв чрез адвокат Д. Д. от САК, с който възразяват срещу основателността на частната жалба. Отговорът следва да бъде зачетен, независимо от обстоятелството, че е постъпил извън срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на това процесуално действие са налице предпоставките по чл. 62, ал. 3 ГПК.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.

По съществото на частната жалба съдът намира следното:

С въззивно Решение № 188 от 15.05.2023 г., постановено по в. гр. д.№ 175/2023 г., е отменено Решение № 846 от 08.06.2022 г., постановено по гр. д.№ 1533/2021 г. по описа на Районен съд – Плевен, като вместо това е постановено, че се изнася на публична продан на основание чл. 348 ГПК допуснатия до делба недвижим имот - самостоятелен обект в сграда, идентификатор № *****, с адрес [населено място], [улица], ет. 1, съставляващ магазин за хранителни стоки със застроена площ от 64,16 кв. м., находящ се на първия етаж на масивна четириетажна жилищна сграда с идентификатор **** в ПИ с идентификатор ***. Окръжен съд – Плевен е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е изцяло неправилно. При този изход на процеса, с оглед т. 9 от ППВС № 7/1973 г. и трайната практика на ВКС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б. Г. А. и М. Н. А. (въззиваеми) са осъдени да заплатят на П. Д. Х. и Ц. Н. Х. (въззивници) направените за въззивната инстанция деловодни разноски в размер на 4 700 лв. Съдът е съобразил, че съгласно представен списък по чл. 80 ГПК се претендират разноски в размер на 6 860 лв., от които 2 160 лв. адвокатско възнаграждение с включен ДДС за изготвяне на въззивна жалба, заплатено по банков път; 3 600 лв. - адвокатско възнаграждение с включен ДДС за процесуално представителство по въззивното в. гр. д.№ 175/2023 г., заплатено по банков път и 1 100 лв. внесена държавна такса (25 лв. + 1 075 лв.). Прието е, че претендираното възнаграждение в размер на 2 160 лв. с включен ДДС за изготвяне на въззивната жалба е недължимо и не следва да се присъжда. Въззивната жалба е депозирана и подписана лично от въззивниците, като няма данни към датата на изготвянето й (24.06.2022 г.) и към датата на постъпването й в РС (27.06.2022 г.) същата да е изготвена от упълномощен от тях адвокат, за да се дължи адвокатско възнаграждение. Независимо, че в издадената фактура от 27.06.2022 г. (л. 18) е отразено, че сумата 2 160 лв. с ДДС представлява адвокатски хонорар за изготвяне на въззивна жалба срещу решението на РС, няма доказателства към този момент въззивниците надлежно да са упълномощили адвокат, който да изготви въззивната жалба. Пълномощното, с което П. Х. и Ц. Х. са упълномощили АД „Мургова и партньори“ е издадено впоследствие - на 20.04.2023 г., няколко месеца след депозиране на въззивната жалба, поради което и претендираният адвокатски хонорар не следва да се присъжда. Присъдени са разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 лв. с ДДС, както и внесената ДТ за обжалването.

Последвало е подаването на молба по чл. 248 ГПК от страна на П. Д. Х. и Ц. Н. Х. чрез пълномощника им адвокат С. К. от АД „Мургова и партньори“ с искане въззивното решение да бъде изменено в частта за разноските, като се присъди и сумата 2 160 лв. - адвокатско възнаграждение с включен ДДС за изготвяне на въззивната жалба. С молбата е представен договор за юридически услуги от 22.06.2022 г.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор от Б. Г. А. и М. Н. А. чрез пълномощника им адвокат Д. Д. от САК, с която е взето становище, че молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

С обжалваното определение окръжният съд е приел, че молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание на 26.04.2023 г. по в. гр. д.№ 175/2023 г. въззивниците П. Х. и Ц. Х. са представили списък на разноските по чл. 80 ГПК и с оглед т. 9 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С въззивното решение, с оглед изхода на спора и уважаване на въззивната жалба, в полза на П. Х. и Ц. Х. са присъдени направените разноски за процесуално представителство пред ОС в размер на 3 600 лв. с включен ДДС, както и заплатената ДТ за въззивната жалба в размер на 1 100 лв. - общо 4 700 лв. Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 2 160 лв. с включен ДДС за изготвяне на въззивната жалба, посочено в списъка по чл. 80 ГПК, не следва да се присъжда, тъй като жалбата е депозирана и подписана лично от въззивниците, като няма данни към датата на изготвянето й (24.06.2022 г.) и към датата на постъпването й в РС (27.06.2022 г.), същата да е изготвена от упълномощен от тях адвокат, за да се дължи адвокатско възнаграждение. От представените фактура от 27.06.2022 г. (л. 18) и банково извлечение от същата дата 27.06.2022 г. се установява, че сумата 2 160 лв. с включен ДДС е заплатена от П. и Ц. Х. на Адвокатско дружество „Мургова и партньори“ като адвокатски хонорар за изготвяне на въззивната жалба срещу решението на РС - Плевен. Независимо от факта, че тези разноски са заплатени, към момента на плащането няма доказателства въззивниците надлежно да са упълномощили Адвокатско дружество „Мургова и партньори“ за изготвяне на въззивната жалба, за да се присъди претендираното адвокатско възнаграждение. Едва с молбата по чл. 248 ГПК, постъпила по ел. поща в ПОС на 14.06.2023 г., близо една година след депозиране на жалбата, е представен договор за юридически услуги от 22.06.2022 г., за който няма категорични данни, че е с достоверна дата. В производството пред РС – Плевен П. и Ц. Х. (ответници по иска за делба) са упълномощили друг адвокат – П. З. от АК - В. Т. който е осъществявал процесуално представителство пред първата инстанция и в двете фази на делбата. Договорът за юридически услуги не е представен заедно с въззивната жалба, а се представя близо година по-късно, същевременно жалбата е подписана лично от въззивните жалбоподатели П. Х. и Ц. Х. и в нея не е отразено, че въззивниците са упълномощили адвокатско дружество за изготвянето й и за процесуално представителство пред Окръжния съд. Пълномощното, с което П. Х. и Ц. Х. са упълномощили АД „Мургова и партньори“ е издадено впоследствие - на дата 20.04.2023 г. (л. 26), няколко месеца след депозиране на въззивната жалба. Тъй като не е установено към датата на изготвяне на въззивната жалба (24.06.2022 г.), както и към датата на постъпването й в РС (27.06.2022 г.), въззивниците да са упълномощили адвокат за нейното изготвяне, то не се дължи адвокатско възнаграждение. Отделен е въпросът, че няма основание да се присъждат два отделни хонорара - веднъж за изготвяне на въззивна жалба и втори път за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция. Упълномощаването за осъществяване на процесуално представителство и защита пред въззивната инстнация включва и изготвянето на въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд, което се обжалва. По тези съображения въззивният съд е приел, че претендираният адвокатски хонорар в размер на 2 160 лв. за изготвяне на въззивната жалба не следва да се присъжда и молбата по чл. 248 ГПК, като неоснователна, е оставена без уважение.

Съставът на Второ г. о. на ВКС намира, че обжалваното определение е правилно, но като краен резултат.

Неправилно е разбирането на въззивния съд, че няма основание да се присъждат два отделни хонорара - веднъж за изготвяне на въззивна жалба и втори път за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция. Съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК противната страна дължи да заплати разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат, когато спорът е разрешен в полза на ползвалата адвокатска защита страна. Съвместното тълкуване на чл. 78, ал. 1 ГПК, чл. 7 и чл. 9, ал. 1 НМРАВ налага извод, че по принцип страната разполага с процесуалната възможност най-напред да ангажира адвокатска помощ за съставянето на съответния сезиращ документ (искова молба, отговор на искова молба, въззивна жалба, отговор на въззивна жалба), а впоследствие – да упълномощи адвокат за процесуално представителство в съответното производство. Когато адвокатът, съставил сезиращия документ, и адвокатът, осъществяващ процесуалното представителство, са едно и също лице, хонорарите, заплатени за съответните действия, следва да бъдат сумирани и резултатът да бъде присъден съобразно изхода на спора. По отношение на така получения общ размер на адвокатското възнаграждение ще следва да се извършва и преценката за прекомерност при заявено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Неправилно е и становището, че пречка за присъждането на разноски за изготвянето на въззивната жалба е отсъствието на адвокатско пълномощно с дата към момента, когато е депозирана въззивната жалба. Разясненията по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК и разпоредбата на чл. 9, ал. 1 НМРАВ налагат извод, че необходими и достатъчни предпоставки, за да бъдат присъдени обсъждания вид разноски, са да бъдат доказани фактите на уговарянето и на заплащането им, т. е. наличието на мандатна сделка по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 280 ЗЗД и заплащането на възнаграждение на довереника. В хипотезата на чл. 9, ал. 1 ГПК е ирелевантно, поради което не се изследва наличието или отсъствието на упълномощителна сделка по чл. 33 ГПК. В случая уговарянето на адвокатски хонорар за изготвянето на въззивната жалба е удостоверено не само с договора, представен към молбата по чл. 248 ГПК, но и с Фактура № 2539 от 27.06.2022 г., а заплащането на сумата 2 160 лв. е доказано с Дневно извлечение № 103 за дата 27.06.2022 г., издадено от „Банка ДСК“ ЕАД. Посочените два документа своевременно са представени със списъка по чл. 80 ГПК при спазване разясненията по т. 11 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК и не са оспорени от противната страна. Единственото възражение, което е направено, е това по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо ВКС приема за необосновано поддържаното от противната страна, че П. и Ц. Х. не са доказали реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 160 лева.

Независимо от горното, депозираната от П. и Ц. Х. молба по чл. 248 ГПК се явява неоснователна по следните съображения:

Въззивното решение е постановено във втората фаза на делбено производство. Делбеният имот е оценен на сумата 55 000 лв., като П. и Ц. Х. притежават 1/2 идеална част от него. Това означава, че защитаваният от тях материален интерес възлиза на сумата 27 500 лв. Конкретното дело не се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид което и с оглед направеното от противната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, отговорността на противната страна следва да бъде ангажирана в размер, близък до минималния, произтичащ от разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ. В случая минималният размер възлиза на сумата 2 850 лв., към която на основание § 2а от ДР на НМРАВ следва да се прибави размерът на подлежащия на начисляване ДДС (в този смисъл: Определение № 48 от 07.03.2022 г. по ч. гр. д.№ 177/2022 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 50241 от 9.12.2022 г. по т. д.№ 946/2021 г. на ВКС, I т. о.), или сумата 3 420 лева. Присъдената на П. и Ц. Х. сума във връзка с направените от тях разноски за адвокатска защита е в размер на сумата 3 600 лв., която е съответна на действителната фактическа и правна сложност на спора, разгледан от въззивния съд. Следва да се подчертае, че веднъж направено, възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде съобразявано от съдилищата, независимо дали отговорът по чл. 248, ал. 2, изр.1 ГПК, респ. – отговорът по чл. 276, ал. 1 ГПК обективират позоваване на него или не.

В обобщение - П. и Ц. Х. имат право да получат присъдената им от окръжния съд сума от 3 600 лв., но нямат право да им се присъди разликата над нея до пълния размер на уговорените и заплатени разноски, възлизащи на 5 760 лв. По тази причина искането им по чл. 248 ГПК се явява неоснователно и определението, с което то е оставено без уважение следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1069 от 12.07.2023 г. по в. гр. д.№ 175/2023 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, г. о., ІІ –ри въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: