Производството е по реда на чл.208 и следващите от АПК, във връзка с чл.160 ал.VІ от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба на М. С. И. от гр. С. против Решение №1047/21.11.08г., постановено по адм. д.№108/2008г. на Административен съд София-град, Първо отделение, 7-ми състав, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ №2000001775/14.08.07г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП гр. С., потвърден с Решение №2051/11.12.07г. на Директора на Дирекция”ОУИ” гр. С. при ЦУ на НАП, в частта относно определените задължения за заплащане на здравноосигурителни вноски /ЗОВ/ за периода 01.01.2000г.-30.11. 2000г.,в общ размер на 99.00 лева, ведно с лихва за забава от датата на изискуемост на всяко отделно задължение, както и за периода 01.01.2004г.-31.12.2004г., в размер от 144.00 лева, ведно със съответната лихва, като в останалата му част оспорването на РА е отхвърлено. Срещу отхвърлителния диспозитив на атакуваното съдебно решение е подадена настоящата касационна жалба, като с нея се релевират конкретни отменителни основания по смисъла на чл.209 т.2 и т.3 от АПК. Касаторът счита, че съдебният акт в обжалваната му част е недопустим, визирайки основание по смисъла на чл.155 ал.V ДОПК, изначално опорочило ревизията и повлякло твърдяната недопустимост на право раздавателния акт по повдигнатия административен спор; както и поради непроизнасяне по цялото искане на жалбоподателя, сочейки определения му данък за ревизирания период по ЗОДФЛ отм. Поддържа оплакване и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон. Моли за неговата отмяна в отхвърлителната му част.
Ответникът по касация – Директорът на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” гр. С. при Централното управление на НАП, не се представлява и не изразява становище по жалбата.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване.
Върховният административен съд, Шесто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба са подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
За да отхвърли оспорването срещу Ревизионен акт №2000001775/ 14.08.07г. на органа по приходите, в потвърдената му част с Решение №2051/11.12.07г. на ответния по касация едноличен административен орган, първоинстанционният съд, в производство по чл.156-чл.161 от ДОПК, е приел за неоснователно възражението на касатора, че не дължи здравноосигурителни вноски за периода 01.12.2000г.-31.12.2003г., както и за цялата 2005г., след като е обсъдил изискванията на нормите на 40 ал.І т.1-т.13 от ЗЗО, в относимите към конкретните периоди редакции, чл.40 ал.ІV ЗЗО, както и §19и от ПЗР ЗЗО и е извел извод за законосъобразност на оспорения акт, в тази му част.
Настоящият касационен състав, прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение съобразно доводите в касационната жалба и след служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон на атакувания съдебен акт, намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:
П. А.ивният съд София-град е установил фактите по спора и в съответствие с приложимите норми е приел за законосъобразно установено задължението за внасяне на здравноосигурителни вноски от жалбоподателя за периодите, за които е отхвърлил оспорването.
Неоснователни са изложените в касационната жалба подробни съображения за нищожност и недопустимост на обжалваното съдебно решение поради допуснати нарушения на чл.155 ал.V ДОПК,чл.8 и чл.109 ДОПК, както и на чл.40 ал.І т.2, 3 и 4 ЗЗО. По подадената от настоящия касатор жалба до АССГ е образувано съдебно производство, страните по което са правилно конституирани, проведено е открито съдебно заседание и е постановено решение, което отговаря на изискванията за съдържание на мотивите по чл.236 ГПК, във връзка с §2 от ДР ДОПК,включително и на изискването за преценка на всички относими към делото доказателства и изведените от тях доводи на страните.Компетентният съд, в законен състав, е разгледал и решил повдигнатия спор за законосъобразност на ревизионния акт съобразно действащите процесуалноправни и материални разпоредби. На страните е била дадена възможност да упражнят в пълен обем процесуалните си права и да защитят законните си интереси.С извършването на тези съдопроизводствени действия е изпълнено изискването на чл.6 т.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за осигуряване на справедлив и безпристрастен публичен процес. С. не е отказал правосъдие под какъвто е да било предлог, а е провел четири отделни заседания, като е удовлетворил направените доказателствени искания на страните.При това положение, очевидно е неоснователно оплакването за „недопустимост, нищожност, неправомерност…” на обжалваното съдебно решение.
Предмет на оспорване в производството пред Административен съд София-град е бил Ревизионен акт №200000 1775/14.08.07г., издаден от А. Ч.-Димитрова, старши инспектор по приходите в ТД на НАП гр. С., в потвърдената му част с Решение №2051/11.12.07г. на директора на Д”ОУИ” гр. С. при ЦУ на НАП, с който са установени задължения към НЗОК в размер на 719.50 лева и лихва за съответните периоди от 433.90 лева, произхождащи от дължими здравноосигурителни вноски от М. С. И., в качеството му на ЗЗОЛ за периода 01.01.2000г.-31.12.2005г. Разпоредбата на чл.3 ал.І ЗЗО определя задължителното здравно осигуряване като дейност по набирането на средства от задължителни здравноосигурителни вноски, определени със закон, осъществявана от Националната агенция по приходите. На основание чл.1 от ДОПК възложените на органите по приходите функции по установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски се осъществяват по реда на кодекса /ДОПК/, водещо да извод, че ревизионното производство правилно е било проведено. Обжалването по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка за оспорване по съдебен ред на крайния акт на ревизията по силата на изричната норма на чл.156 ал.ІІ ДОПК. Нещо повече, съгласно чл.156 ал.І ДОПК пред съответния АС може да се обжалва само частта от РА, която не е отменена с решението по чл.155 ДОПК. Това автоматично прави ирелевантни развитите оплаквания в касационната жалба относно непроизнасянето на съда по отношение на определения данък по чл.55, вр. с чл.35 от ЗОДФЛ отм. , тъй като в тази му част РА е отменен и не може да бъде въведен като годен предмет на съдебния контрол изобщо.
В качеството му на български гражданин, касационният жалбоподател през ревизирания период е бил задължително осигурено лице по смисъла на чл.33 ал.І т.1 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/, чието задължение за осигуряване е възникнало от влизането на този закон в сила /01.01.1999г./ Първоинстанционният съд правилно е приел, че установените по делото факти не могат да обосноват твърдяната от касатора недължимост на определените му с ревизионния акт здравноосигурителни вноски за периодите, обхванати с отхвърлителния диспозитив на обжалваното решение. На поддържаните и пред настоящата инстанция доводи за изтекла погасителна давност на всички задължения по ЗЗО, включително до 31.12.2005г.; за неправилно приложение на нормите на чл.109 ал.І и чл.8 ал.І ДОПК, което влечало нищожност на акта, тъй като не била установена териториалната компетентност на органа по приходите, извършил ревизията и издал процесния РА, Административният съд София-град е дал законо съобразен отговор, който се споделя изцяло от касационния съдебен състав и не се налага да бъде преповтарян. Правилно решаващият съд е приложил правилата на погасителната давност по отношение на определените публични задължения, като внимателно е следвал действащите норми през ревизирания период - чл.140 ДПК отм. , възпроизведен в чл.171 ДОПК, което е обосновало и отменителния извод в частта на определените задължения за заплащане на ЗОВ за периода от 01.01.2000г.-30.11.2000г.
Несъстоятелно е твърдението в настоящата жалба, че съобразеното от съда Решение №21-000-00-00327189/ 14.12.05г. на органа по §19г ал.ІV ПЗР ЗЗО, не било годно да прекъсне давността, тъй като не представлява акт по смисъла на чл.118 ал.І т.1 ДОПК, установяващ задължения за задължителни осигурителни вноски, а било и нищожно, независимо, че разсрочването на задълженията, допуснато точно с това решение, е издадено по изрична писмена молба на касатора. Съгласно чл.141 ал.ІІ т.1 от ДПК – отменен по силата на §3 от ПЗР ДОПК, но действал до 01.01.06г., давността се прекъсва с влизане в сила на акта за установяване на вземането. Измененията и допълненията на ЗЗО /ДВ,бр.45/2005г./ в сила от 01.06.2005г., предвиждат обаче и едно ново, специално основание за спиране на погасителната давност за здравноосигурителните вноски. Съгласно §19г ал.VІІ от ПЗР на ЗЗО, спира да тече погасителната давност на разсрочените по реда на §19г ал.І ПЗР ЗЗО задължения за внасяне на здравно осигурителните вноски. Право да искат разсрочване имат само лицата, които дължат вноски за своя сметка за периода 01.01.2000г.-31.05.2005г. и имат месечен доход на член на семейството за периода 01.10.04г.-31.03.05г. до 200 лева включително. Давността спира да тече само по отношение на разсрочените задължения и само за периода на разсрочването. Като е приел, че в случая давността е прекъсната не на специалното основание по §19г ПЗР ЗЗО, а по силата на чл.141 ал.І т.3 ДПК отм. , решаващият съд е извел правилен извод като краен резултат, който следва да бъде потвърден.
С оглед поддържания довод за неправилно приложение на материалния закон в частта му на нормите на чл.40 ал.І т.2, 3 и 4 ЗЗО, касаторът твърди, че съдът като е нарушил съдопроизводствените правила с необсъждането на представените от него данъчни декларации /л.263-л.294/ неправилно е приложил и материалния закон, тъй като последните установявали месечния му доход за целия ревизиран период значително под установената за страната МРЗ, което автоматично го изключвало от кръга на лицата, задължени сами да се осигуряват към НЗОК. Поради това счита, че е следвало процесните ЗОВ за него, да са за сметка на републиканския бюджет.
Независимо от подробно обсъдената разпоредба на §19и /нов - ДВ,бр.37/2008г./, която правилно е тълкувана и приложена от първоинстанционния съд и е обосновала извод за отмяна на оспорения РА за периода 01.01.2004г.- 31.12.2004г., касаторът счита, че тя била неприложима в случая. Не са били налице и материалните кумулативни предпоставки по §19в ПЗР ЗЗО за освобождаването му от задължението за внасяне на ЗОВ за периодите, обхванати от отхвърлителното решение на АССГ, тъй като те се отнасят за тези български граждани, които са пребивавали извън страната повече от 183 дни през една календарна година за периода 01.01.2000г.-31.12.2004г., но при условие, че не са направили свободен избор на изпълнител на медицинска помощ, сключил договор с НЗОК по чл.4 ал.І ЗЗО. По делото е установено, че касаторът е избрал изпълнител на медицинска помощ на 11.05.2000г. и не е подавал последващи заявления по реда на чл.35 ЗЗО. По този факт не е имало спор между страните, а щом това е така, то правилно е преценено от решаващият съд, че не са били налице условията за приложение на тази правна норма, въвеждаща изключение от правилото за задължителна дължимост на ЗОВ. След настъпилите промени в ЗЗО от 01.01.2003г. лицата, които не са били осигурени на друго основание, е следвало да се осигуряват за своя сметка по реда на чл.40 ал.ІV от ЗЗО. В този случай размерът на вноските до 31.12.2004г. е определен на 6% върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица, определен със Закона за бюджета на ДОО, а от 01.01.2005г.– върху 50% от него. Анализът на правните норми, съобразени със законодателните промени, извършени през правно релевантния период, налага извод, че процесното задължение за ЗОВ е определено по своя размер със закон и то не може да бъде променено в хода на ревизионното производство от органа по приходите. В този смисъл неоснователно се явява и оплакването, че незаконосъобразно е отказано на касатора да бъде признат за лице, попадащо в кръга на задължително здравноосигурените лица за сметка на републиканския бюджет. Липсват доказателства в подкрепа на това твърдение, поради което правилно АССГ е отклонил възражението. Оплакването за несъобразяване с представените от касатора данъчни декларации за периода: 01.01.2000г.-31.12.2003г. по чл.41 и по чл.43 ЗОДФЛ отм. , намиращи се в делото от л.263 до л.294, е неотносимо към настоящото производство, тъй като те не могат да променят извода, че касаторът не попада в кръга на лицата по чл.40 ал.ІІІ /предишна ал.ІІ/ от ЗЗО. Ето защо, в съответствие с фактите по делото и закона е изведен крайния решаващ резултат, че за периодите 01.12.2000г.- 31.12.2003г. и 01.01.2005г.-31.12.2005г. жалбоподателят е подлежал на задължително здравно осигуряване по реда на чл.40 ал.ІV ЗЗО, поради което правилно с оспорения РА му е определено задължение за заплащане на ЗОВ за тези периоди. В този смисъл е и произнасянето на ВАС с Решение №1869/11.02.2009г. по адм. д.№9295/08г. на V Отделение, по напълно идентичен случай.
Предвид изложеното, настоящият касационен съдебен състав приема, че решението на Административен съд София-град, следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна. По тези съображения и на основание чл.221 ал.ІІ АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение РЕШИ :
Оставя в сила Решение №1047/21.11.2008г., постановено по адм. д.№108/2008г. на Административен съд София-град. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ М. П. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Т. Т./п/ М. С. М.С.