О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4061
гр. София, 11.09.2025 год.
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 4084 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Й. И. и И. С. И., против решение № 102 от 04.07.2024 г. по гр. дело № 124/2024 г. по описа на Ямболски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 2091/2020 г. по описа на Сливенски районен съд с уважен иск по чл. 109 ЗС.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е нищожно и недопустимо, а при евентуалност – неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания с постановяване на обжалваното въззивно решение по нередовна искова молба и незачитане на силата на пресъдено по друго производство с идентичен предмет и при необоснованост на изводите на въззивния съд относно установяване на неоснователни действия, които да създават пречки за упражняване правото на собственост на ищците върху имота им по-големи от обикновените, дори и при липса на доказателствени искания, и незачитане на правозащитното им възражение за придобивна давност при новоузнато обстоятелство по чл. 147 ГПК. Искат отмяна на въззивното решение. Претендират разноски.
По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК неговата нищожност и недопустимост на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, изведена от нередовност на исковата молба и силата пресъдено нещо. Посочват и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, по следните правни въпроси: 1. Допустим ли е втори иск (образуване на второ дело) между ищците и третите лица помагачи в първото дело, при което първият иск е отхвърлен, при идентична фактическа обстановка, на същото правно основание, в случаите когато е налице влязло в сила решение на съд между същите ищци и прехвърлителите (трети лица помагачи) на спорното право по първото дело; 2. При липса на твърдения в искова молба за ,,неоснователните действия, с които пречат ответниците”, налице ли е валидна искова молба и отговаря ли на чл. 127 и 129 ГПК, и в случай, че няма такива твърдения и в състезателния процес не се установи при пълно и главно доказване този факт, искът неоснователен ли е или основателен, доказан или недоказан, респ. недопустим ли е или допустим; 3. При наличие на постройки в чужд имот, без да е доказано в процеса от ищците ,,неоснователните действия или бездействия, с които пречат ответниците с наличието на процесните постройки”, искът дори да е основателен, доказан ли е, за да бъде уважен само защото се намират в чужд имот, като се има в предвид, че действията са извършени от ответниците преди покупката на имота от ищците; 4. При наличие на две висящи дела за едни и същи постройки и при конкуренция на административно и гражданско производство за процесиите постройки, кой ред е приложим в случай, че ищците в гражданското производство са и жалбоподатели в административното, което е образувано въз основа на тяхна жалба и е издадена заповед за събаряне; 5. При позоваване на давност като средство за защита във висящ процес и при направено възражение за давност като новоузнат факт, станал известен на страната в съдебно заседание, в което е изслушана експертиза, преклудирано ли е това позоваване по смисъла на чл. 147 ГПК и 6. За доказателствената стойност и значение по делото на доказателства за факти, които не са поискани от ищците и не са допуснати от съда. Излагат, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с решение № 23 от 09.04.2014 г. по гр. дело № 5465/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 139 от 10.01.2020 г. по гр. дело № 4222/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 135 от 21.11.2016 г. по гр. дело № 1072/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. дело № 130/2012 г. на ВКС, I г. о., и решение № 122 от 06 юни 2014 г. по гр. дело № 6600/2013 г. на ВКС, I г. о.
Ответниците по касационната жалба Е. Г. Ж. и Ж. П. Ж. не са отстранили в определения им срок нередовността на подадения от тях писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, който не е приподписан от адвокат или с приложени доказателства за притежавана от тях юридическа правоспособност съгласно изискванията на чл. 287, ал. 1 във вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК, поради което посоченото процесуално действие на основание чл. 101 ГПК се счита за неизвършено.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ПК, поддържани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, констатира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 260017 от 25.10.2023 г. по гр. дело № 2091/2020 г. на Сливенски районен съд, с което по предявен от Е. Ж. и Ж. Ж. против Д. И. и И. И. (сега касатори) иск по чл. 109 ЗС последните двама са осъдени да премахнат изградени в собствен на Е. Ж. и Ж. Ж. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] масивна монолитна ограда, застроена в източната част на имотната граница и попадаща изцяло в имот с идентификатор ***, незавършен строеж на сграда от допълващо застрояване със застроена площ от 12 кв. м, представляваща санитарен възел, ситуирана с площ от 11 кв. м в същия имот, и „вилна сграда“ - основно застрояване на един етаж с площ 41 кв. м, ситуирана с площ от 38 кв. м в имот с идентификатор ***. Изложени са мотиви за допустимостта на решението поради липсата на обективен идентитет, изведен от различие във фактическите твърдения за осъществяваното противоправно въздействие, за което е търсената с иска по чл. 109 ЗС защита, на предмета на разглеждането дело и приключилото гр. дело № 2516/2019 г. на Сливенски РС, респ. за неприложимост на чл. 299, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение като правилно, въззивният съд е приел за установено, че ищците Е. Ж. и Ж. Ж., които са и съпрузи, са собственици на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], а ответниците Д. И. и И. И. (също съпрузи) - собственици на съседен имот с идентификатор ***. След обсъждане и преценка на приетите от първоинстанционния съд заключения на строително-техническата експертиза и геодезическа експертиза, включително и във връзка с дадените от ответниците Д. И. и И. И. по реда на чл. 176 ГПК обяснения и изслушани свидетелски показания на С. Ц. (праводател на ищците) и Д. А. за поставяне през 2002 г. на фургон на място на границата на имотите и в имота на ищците до синора, служел за граница, е посочено за установено, че процесните сгради и ограда са изградени без строителни книжа и се намират на южната граница на имота на ищците Е. Ж. и Ж. Ж. – имот ***, която е граница с имота на ответниците Д. И. и И. И. – имот с идентификатор ***, които са извършили строителството на същите и ги ползват. Изведено е за установено от фактическите изводи на експертните заключения, че разположените след монолитната ограда от запад на изток незавършен строеж на сграда от допълващо застрояване със застроена площ от 12 кв. м., представляваща санитарен възел, долепена до западната фасада на сградата на основното застрояване, намиращата се източно от незавършения строеж „вилна сграда“ на един етаж с площ 41 кв. м, смесена конструкция, масивна монолитна, от бетон и тухлена зидария, с дървени носещи колони за дървената четирискатна покривна конструкция с покривно покритие керемиди тип „марсилски“, и с вграден в помещението „спалня“ фургон, и построената от североизточния ъгъл на тази сграда до източната имотна граница масивна монолитна ограда, се намират преимуществено в имота на ищците. Застроената от същите част от имота на ищците е 82 кв. м, от която 11 кв. м от санитарния възел, 38 кв. м от вилната сграда и останалите от оградата, като северните фасади на сградите, които са към имота на ищците Е. Ж. и Ж. Ж., са без отвори (тип калканни), а южните - (главни) такива, с входове към имота на ответниците Д. И. и И. И. и които функционално го обслужват.
При така приетите за установени факти въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно въздействие, което му пречи да упражнява правото си в пълен обем и което по делото е установено, че се осъществява от ответниците Д. И. и И. И. с изграждане и действията им по поддържане от тях на състоянието от изградените в собствения на имота на ищците Е. Ж. и Ж. Ж. процесни сгради и ограда без строителни книжа. Това противоправно въздействие върху чуждия имот по естеството си е прието, че пречи на ищците като собственици на имота да упражняват правото си на собственост в пълен обем, тъй като е свързано с действия на ответниците в собствен на ищците имот, в който те нямат учредено вещно право или облигационно право, за да е основание за тези техни действия. Изложил е съображения, че не е налице надлежно релевирано от ответниците Д. И. и И. И. възражение за придобиване въз основа на давностно владение на реална част от имота на ищците, тъй като такова не е направено в срока по чл. 131 ГПК и навеждането му в последното съдебно заседание не е въз основа на нови обстоятелства по чл. 147 ГПК – застроената част от процесните сгради и ограда, за които за страната да е съществувала пречка за своевременно узнаване и посочване преди приемане на експертното заключение по геодезическата експертиза, поради което е приел за неоснователни оплакванията им в тази насока. За неоснователни е приел и оплакванията им с наведените твърдения за осъществявано от тях давностно владение върху процесните постройки за придобиване на собствеността поради липсата на своевременно позоваване от тях на този правен институт, който съдът не може да приложи служебно, в преклузивния срок за отговор на исковата молба. Посочил е в мотивите на решението, че изграждането на същите е осъществено без строителни книжа, но наличието на такива или търпимостта на строежа, каквито в случая и не са налице, не препятстват защитата по чл. 109 ЗС, когато като неоснователно въздействие, т. е. при липса на вещно или облигационно право (каквото липсва за тях дори и при дадено устно разрешение за поставяне на преместваем фургон), засягат защитими с иска права и обективно пречат на упражняването им, респ. на упражняването на правото на собственост. При тези съображения въззивният съд е извел извод за основателност на негаторния иск.
При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се налице.
Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Допускането до касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280 , ал. 1 ГПК при повдигнат от касатора конкретен правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Независимо от тези основания въззивното решение по арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК се допуска до касационно обжалване при извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.
За обжалваното въззивно решение не е налице вероятност да е нищожно или недопустимо, за която са и изрично наведените от касаторите доводи за осъществяване на тези основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване и въз основа на които са формулираните от тях първи два процесуалноправни въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено от съд в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмен вид и е подписано и изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Не е налице и вероятност за недопустимост на решението. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск, т. е. на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд не се е произнесъл при наличието на процесуална пречка за съществуването на правото на иск, каквото представлява и разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, нито по искова молба, несъобразена с изискванията на процесуалния закон на които трябва да отговоря редовния иск, като задължително условие (положителна процесуална предпоставка) за надлежното упражняване на правото на иск. Негаторният иск с правна квалификация чл. 109 ЗС е иск за собственост, уреден като един от исковете за защита на правото на собственост. Този иск в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 5 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото (по тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по преюдициални правоотношения) и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Негаторният иск, като иск за защита на собствеността, предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика, като с предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на право ответникът (конкретно лице) да въздейства върху вещта. При съобразяване на вида и търсената с негаторния иск защита, респ. на предмета на делото при предявен такъв иск, вън от който е правото на собственост на страните, наведените в случая нови и различни фактически твърдения за осъществявано конкретно от ответниците Д. И. и И. И. неоснователното въздействие, очертано от извършване на действия по изграждането на процесните сгради и ограда и поддържането от тях на създадено от тези действия състояние в засегнатия на ищците Е. Ж. и Ж. Ж. имот, за което не е налице основание, са извън обхвата на установителното действие на решението по гр. дело № 2516/2019 г. на Сливенски РС. Различието в предмета на делата води до отсъствието на процесуална пречка за съществуването на правото на иск по производството, респ. за неговата допустимост и до неприложимост на чл. 299, ал. 1 ГПК. Затова и този извод не се променя от участието на ответниците в производството по предходното дело като подпомагаща страна (трети лица помагач) на страната на ответниците С. С. и Й. С., предявеният иск по чл. 109 ЗС против които е отхвърлен поради приетото за неосъществявано от тях на поддържаното и установено неоснователно въздействие в имота, пречещо на допустимото му пълноценно ползване и в хода на което те са прехвърлили право на собственост на съседен поземлен имот. А и участието им като подпомагаща страна е осъществено с посочване от ищците при липса на предвидена в процесуалния закон възможност страната да посочва и привлича трето лице помагач на другата страна по производството. Такава възможност има страната само за нея и то при наличието на интерес, като възможен обратен иск на привличащата страна срещу привлеченото лице. Не е налице вероятност за недопустимост на решението и поради нередовност на исковата молба. Видът на иска по чл. 109 ЗС и защитата, която същият дава, обуславят като изисквания за неговата редовност по чл. 129, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК да бъде изложени обстоятелства в какво се състои смущаването с неоснователното действие и/или бездействие на пълноценното упражняване от ищеца на вещното му право и по какъв начин следва да бъде преодоляно състоянието и/или да се осуети бъдещо накърняване на правата му. Такова смущаване (пречене) е налице и от самото пряко въздействие върху имота на собственика от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот (мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС). По тези съображения и липсата на несъответствие на решението с посоченото в изложението към касационната жалба решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. дело № 130/2012 г. на ВКС, I г. о., което разглежда хипотеза на иск за собственост и при идентичност на предмета на делата, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси (първи и втори въпроси), свързани с допустимостта и редовността на иска и формулирани чрез възпроизвеждащи на твърдения и то според защитната теза на касаторите.
Поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и по формулирания от тях в изложението към касационната жалба трети въпрос, свързан с наличието на постройки в чужд имот, което като неоснователно въздействие да пречи на собственика да упражнява своето право. С тълкувателните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, с който собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право, е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело, като е разяснено, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем и такива са случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. При преценката в конкретния случай на наведените в исковата молба твърдения за осъществяването от ответниците неоснователно въздействие в собствения на ищците имот, изведено от извършване на действия по изграждане на процесните сгради и ограда и поддържането от тях на създаденото от тези действия състояние в чуждия имот, за което не е налице основание, и на събраните за тяхното установяване доказателства въззивният съд е приел, че естеството на осъществяваното от ответниците Д. И. и И. И. (сега касатори) неоснователно въздействие с изграждане и действията им по поддържане от тях на състоянието от изградените в собствения на ищците Е. Ж. и Ж. Ж. имот с идентификатор *** процесни сгради и ограда без строителни книжа, пречи на последните двама като собственици на имот да упражняват правото си на собственост в пълен обем, тъй като за осъществяването му те (ответниците и сега касатори) нямат облигационно право или вещно право. Затова и въпросът, свързан с тази преценка, не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие със задължителната и казуална практика на ВКС. Не е налице противоречие и с посочените в изложението към касационната жалба решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, преценката по които е направена при други твърдения за обосноваване на неоснователното въздействие за упражняването в пълния обем на правото на собственост и установени факти, от които същото е прието, че е налице или не. А и част от тези решения (решение № 139 от 10.01.2020 г. по гр. дело № 4222/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 135 от 21.11.2016 г. по гр. дело № 1072/2016 г. на ВКС, II г. о.) разглеждат осъществявано неоснователно въздействие от съсобственик, а други (решение № 122 от 06 юни 2014 г. по гр. дело № 6600/2013 г. на ВКС, I г. о.) значението на даденото съгласие на собственика на съседен имот за изграждане на постройката, респ. на праводателя на такъв имот, каквото в случая при преценката на събраните доказателства въззивният съд е приел, че не е дадено от ищците като собственици на засегнатия имот, респ. от техния праводател. Следователно по този въпрос също не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол и по четвърти и пети въпроси, свързани съответно с административно производство относно законността на процесните постройки и ограда и възможността за навеждане на възражение за давност при прилагане на чл. 147 ГПК. Поставеният от касаторите въпрос за значението на административното производство при разглеждане на иск по чл. 109 ЗС не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, свързан с търсена с негаторния иск защита, поради което същият не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване и липсата му прави ненужно разглеждането на допълнителните основания, поддържани от касаторите. По този въпрос обаче е налице и установена съдебна практика (решение № 75 от 26.02.2010 г. по гр. дело № 395/2009 г. на ВКС, II ГО), в която е прието, че без правно значение за изхода на спора по чл. 109 ЗС е наличието на производство по чл. 225 и сл. от ЗУТ, респ. на приключило такова, тъй като целта на негаторния иск е да даде защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, а издаването на предвидените от контролните органи актове и предписания за премахване на незаконни строежи е с оглед на обществения интерес и заради допуснато неподчинение на установения от закона ред за тяхното извършване.
По даденото от въззивния съд разрешение в мотивите на обжалваното решение относно наведеното в последното съдебно заседание при приключване на съдебно дирене пред първоинстанционния съд възражение за придобивна давност от ответниците Д. И. и И. И. също няма противоречие с практика на ВКС (т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 116 от 24.03.2011 г. по гр. дело № 401/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 53 от 19.02.2014 г. по гр. дело № 4041/2013 г. на ВКС, I г. о. решение № 179 от 08.04.2019 г. по гр. дело № 163/2018 г. на ВКС, I г. о., и други). В тази практика е прието, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, каквото е правоизключващото възражение за придобивна давност, освен ако пропускът му да стори това се дължи на особени непреодолими обстоятелства, за които той няма вина (като например нарушение на съдопроизводствените правила, довели до нарушение на правото му да участва в първоинстанционното производство). В обжалваното решение съдът се е съобразил с практиката на ВКС, като е взел предвид, че въвеждането на възражението за придобивна давност от ответниците и позоваването му с приемането на експертното заключение относно застроената площ на засегнатия имот на ищците от процесните постройки и ограда не е обусловено от установени обективни причини по чл. 147 ГПК, които да са попречили на същите да заявят възражението за придобивна давност своевременно, т. е. с отговора на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, и по тези съображения е приел въведеното от тях в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд възражение за придобивна давност за преклудирано. При въвеждането в случая на наличието на процесните постройки и ограда в собствения на ищците имот като неоснователно въздействие при обосноваване на търсената с иска по чл. 109 ЗС защита и за установяване на което са представени протокол и скици още с исковата молба и са събирани и други доказателства в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, в съответствие с тази практика е и приетото от въззивния съд, че засягането на имота на ищците, респ. на частта от него с тях, което дори и не се оспорва в отговора на исковата молба от ответниците, не представлява ново обстоятелство, респ. новоузнато такова, по смисъла на чл. 147 ГПК, което и да обосновава възражението като своевременно. Приетото в случая от въззивния съд е и в съответствие със същността на давностното владение като упражняване на фактическа власт върху вещ с намерение за своене през определен период от време, която изключва новоузнатото обстоятелство.
Липсва основание за допускане на обжалваното въззивно решение и по последния процесуалноправен въпрос (шести въпрос), свързан с преценката на събраните доказателства, обоснован с доводи за неправилна преценка на събраните експертни заключения и свидетелски показания и установените въз основа на тях обстоятелства. Той е обуславящ изхода на делото, поради което за него е осъществена общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но е решен в обжалваното въззивно решение в съответствие със задължителната и казуална практика на ВКС, в която е разяснено, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си за мотивиране на постановения съдебен акт, регламентирани в нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и разяснени в ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените в обжалваното въззивно решение изводи, въз основа на които съдът е обосновал този за основателност на иска по чл. 109 ЗС, са изведени въз основа преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съобразяване на ограниченията в обсега на въззивната дейност, отнасящи се до установяване фактическата страна на спора в рамките на заявените нарочни оплаквания във въззивната жалба. Съображенията на касаторите в изложението към касационната жалба сочат на несъгласието им с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния извод, до който е достигнал въззивния съд. Те не представляват основания за допускане на касационното обжалване, а оплаквания, свързани с правилността на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които касационният съд разглежда, само ако касационната жалба бъде допусната за разглеждане във фазата за селекция.
По посочените за обуславящи правни въпроси в изложението към касационната жалба не са налице и поддържаните по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК допълнителни основания както поради непосочване на актовете по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които се твърди, че решението по тях противоречи, така и поради наличието на установена последователна практика на ВКС, посочената по-горе, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна.
В заключение касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102 от 04.07.2024 г. по гр. дело № 124/2024 г. по описа на Ямболски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.