О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1754
Гр. София,10.04.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №608/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №193/03.01.2024г. на Н. П. К., починала на 20.01.2024г., заместена от нейната дъщеря М. Т. Ш., конституирана с определение №1124 от 13.03.2024г., чрез адв. С. Д. срещу Решение №1397/15.11.2023г. по в. гр. д. №2164/2023 г. по описа на ОС – Пловдив, с което се потвърждава първоинстанционното решение на ПРС, с което предявеният от Н. П. К., ЕГН [ЕГН] иск за признаване за установено по отношение на [община] с ЕИК[ЕИК], представлявана от кмета, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор № 56784.522.3004 с площ от 486 кв. м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него на основание давностно владение по чл. 79 от ЗС, упражнявано в периода от 1957г. до подаването на исковата молба през 2023г., е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателката счита решението за очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.3, пр.3 ГПК, необосновано, незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, в противоречие с трайно установената практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК. Излага, че в нарушение на закона въззивният съд е приел, че ищцата следва да доказва и субективния признак на владението /animus domini/, а именно намерението да се държи вещта като своя, въпреки, че ответната община не е ангажирала никакви доказателства, че ищцата К. е осъществявала само държане на процесния имот в периода от 01.06.1996г до внасянето на ИМ. Счита за погрешен и изводът, че предприетите през 2010г. от внуците на ищцата действия да закупят процесния имот от [община] оборват факта на своенето. Твърди, че от всички събрани по делото доказателства се установява, че единствено ищцата владее този имот повече от 50 години, като той е познат на всички единствено и само като нейн. В изложението на касационните основания, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и очевидно неправилен. Формулирани са следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е правилото на чл. 69 ЗС да се прилага и по отношения на дела при претенция за придобиване на собственост по давност в хипотезата на чл. 79 ЗС, когато ответникът е публичен субект - държава/община и последните не са въвели и доказали възражение за държане на процесния имот, а не за своене от страна на ищеца?
Касаторката твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решение №2 от 11.04.2019г. по гр. д. №1117/2018г., решение №117 от 30.10.2020г. по гр. д. №166/2020г., решение №2 от 11.04.2019г. по гр. д. №1117/2018г., решение №23 от 20.05.2016г. по гр. д. №5162/2015г. и много други, в които се приема, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, чрез т. н. завладяване, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец, както и в противоречие с ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ВКС, в което се приема, законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние, чрез която се формулира заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението /corpus/ - упражняване на фактическа власт върху вещта.
2. Допустимо ли е при наличието на нормата на чл. 69 ЗС въззивният съд да изисква ищецът да доказва владението и своенето си срещу трети неучастващи по делото лица и следва ли при наличие на гласни доказателства обосноваващи, че ищецът е демонстрирал по отношение на всички лица своите владение и своене върху процесния имот, да се изисква от него при пълно и главно доказване да докаже, че е демонстрирал действията и намеренията си към имота и по отношение на трети за делото неучастващи лица, които лица не са оспорвали владението и своенето пряко на ищеца.
Този въпрос се поставя във връзка с обстоятелството, че ответникът - [община] не твърди някога да е оспорвала и прекъсвала владението на ищцата, нито твърди, че трето лице е сторило това спрямо процесния имот и ищцата. Счита, че по този въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с нормата на чл. 6 и чл. 298 от ГПК, както и с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №1/2012г. по т. дело №1 по описа за 2012г. на ОСГК, като необосновано е въвел изискване ищцата да оборва несъществуващи възражения на трети неучастващи по делото лица за евентуална липса на субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя касателно процесния недвижим имот.
3. Следва ли да се приеме, че при владение и своене на недвижим имот частна държавна/общинска собственост започнало преди 01.06.1996 и продължило повече от един ден след влизане в сила на Решение №3 от 24.02.2022 на Конституционният съд по конституционно дело № 16/2021 осъществилия владението и своенето е придобил на оригинерно основание придобивна давност недвижимия имот като собствен по приложение на чл. 79 ЗС ?
Този въпрос се поставя тъй като, според касатора въззивният съд не е изложил становище дали по отношение на придобивната давност Решение №3 от 24.02.2022 на КС по конституционно дело №16/2021 ще действа само занапред и такава ще е изтекла евентуално през месец март на 2032 година по отношение на недвижим имот частна държавна/общинска собственост. Счита, че отговорът на този въпрос ще е значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е основание за допускане до касационно обжалване по арг. Чл. 280, ал.1, т.З ГПК.
4. Неизпълнението на въззивният съд за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им обсъждане, представлява ли съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт?
Касаторката твърди, че в противоречие с Решение №98 от 28.01.2020г. по т. д. №2897/2018г. на ВКС, решение №210 от 09.02.2018г. по т. д. №1115/2017г. и решение №338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706 / 2017 г. на ВКС, въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните.
5. Допустимо ли е въззивният съд по собствен почин да въвежда нови твърдения и извежда такива от контекста на изложените твърдения?
Този въпрос е поставя тъй като ОС Пловдив обсъжда не направени възражения / твърдения от ответната община или от трети неучастващи лица по делото, че ищцата не е своила процесния имот само за себе си.
6. Допустимо ли е въззивният съд без въведени оплаквания във въззивната жалба да извежда и въвежда нови твърдения по спора или е инстанция по същество и следва де се ограничи само по оплакванията въведени с въззивната жалба? И допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 6. ал. 2 и чл. 269 ГПК, което да е съществено и отразява ли се на правилността на въззивното решение?, който въпрос е във връзка с твърдението на касаторката, че въззивният съд не е разгледал само оплакването във въззивната жалба на ищцата К., че неправилно РС П. е приел, че Решение № 3 от 24.02.2022г. на КС по конст. д. № 16/2021 г., действа само за напред, а разглежда липсващи по делото възражения оборващи презумпцията на чл. 69 ЗС и постановява акт, с който отхвърля исковата претенция именно въз основата на тези липсващи възражения от страна на [община]. Според касаторката, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №18 от 28.01.2019г. по гр. д. №978/2018г. на ВКС, в което се приема, че със своите действия съдът не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада, тъй като по този начин е възможно да превиши служебното начало и да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните, както и да препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да ангажират доказателства.
7. Въззивният съд нарушава ли принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основава решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса и да ги прави спорни във въззивното производство?
Въпросът се поставя, тъй като въззивният съд приема, че не е налице на субективния признак на владението - намерението да се държи вещта като своя спрямо ответника и трети лица, като такива твърдения не са правени от никоя страна в процеса. Касаторката счита, че съдът е процедирал в противоречие с решение №23 от 02.02.2016 г. по гр. д. №4553/2015 г. на ВКС, в което се приема, че съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения, като съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават.
8. Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на въззивния съдебен акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по цялото искане /твърдения/ на страната/ ищецът?
Във връзка с този въпрос се твърди, че в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не се е произнесъл по възражението, с което е бил сезиран с въззивната жалба относно действието на Решение №3 от 24.02.2022г. на КС по конст. д. № 16/2021г. Според касаторката въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд сам е определил и изменил предмета на делото и обема на търсената защита, а с оглед разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. от 19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009 на ВКС на ОСГТК, ВКС следи служебно за евентуалната недопустимост на въззивното решение и дължи произнасяне, независимо от наличието или липсата на поставени въпроси по чл.280 ал.1 ГПК.
9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК?
Този въпрос се поставя във връзка с твърдението, че съдът е действал в противоречие с ППВС №1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1/4.01.2001г. по гр. д. №1/2000г. на ОСГК и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК - решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г., решение №17/23.07.2014г. по т. д.№ 811/2012г., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г., решение №136/6.11.2015г. по т. д. №2483/2014г. на ВКС и други, в които се приема, че въззивният съд следва да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, като за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото.
10. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?, по който въпрос касаторката твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 на ТР 1/04.01.2001г. по гр. д.№1/2001г. на ОСГК и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение по т. д. №1106/2010г., решение по гр. д. №4744/2008г., решение по т. д. №674/2014г., решение по гр. дело №4704/2014г., решение по гр. д.№2623/2013г., в които се съдържат разяснения относно служебните задължения на съда.
Последните три въпроса се поставят във връзка с твърдението на касаторката, че въззивният съд не се е произнесъл по въведените твърдения и събраните гласни доказателства, че единствено тя е владяла и своила процесния имот, откакто този имот е познат на свидетелите като такъв находящ се в П. на [улица]. Счита, че съдът не е направил обективна преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства, като не е взел предвид цитираната по-горе практика на ВКС. По изложените съображения моли решение №1397/15.11.2023г. да бъде допуснато до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [община], представлявана от кмета, и чрез юрисконсулт Г., с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане до касационно обжалване. Счита, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Твърди, че въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, касаещи спорното право, обсъдил е всички събрани по делото доказателства, както и всички релевантни доводи и възражения на страните. На следващо място счита, че не са налице предпоставките за достъп до касация поради очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. В случай, че решението бъде допуснато до касационно обжалване, моли да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от Н. П. К. срещу [община], за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 486 кв. м. по действащата КК и КР на [населено място] с адрес: [населено място], [улица], ведно с подобренията в него на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1957г. до подаването на исковата молба през 2023г. Ищцата твърди, че процесният имот е закупен от баща й на името на вече починалия бивш съпруг - Т. Д. К. и брат Н. П. К. с писмен договор с нотариална заверка на подписи от продавача К. Т. Г. на 01.08.1957г. От този момент ищцата заживяла в имота, като след развода с бившия си съпруг и по уговорка с брат си, останала да го стопанисва еднолично. Собствеността на сградата била прехвърлена на дъщеря й М. Т. Ш., която впоследствие я прехвърлила на внуците - В. Д. и Н. Ш., но ищцата продължила да живее в имота, имала градинки, лехи, барака, масивна ограда, външна дворна врата, която се заключвала и ищцата не допускала никого, като демонстрирала собственическото си отношение. Ищцата се позовава на Решение №3/24.02.2022г. на КС на Р.България, съгласно което е установена противоконституционността на пар.1, ал.1 ЗДЗС. Сочи се, че тя е демонстрирала владението си пред всяко частно или официално лице.
Ответникът – [община], чрез подадения писмен отговор оспорва предявения иск, като твърди, че е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал.1,т. 2 ЗОС вр. с пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС, като за имота е съставен Акт за частна общинска собственост № 1327/01.09.2010г., вписан в Служба по вписванията – П. с вх. рег. № 20496/15.09.2010г., акт № 179, том 53. Имотът е записан в активите на [община] с определена балансова стойност и е деклариран в МДТ, като се заплащат дължимите такси и данъци. Процесният имот не попада в границите на защитена територия, като е одобрен нов ПУП-ПРЗ със Заповед № 22ОА2734/22.11.2022г. Излага, че с молба от 02.02.2010г. до Кмета на [община] Ш. и Н. Ш., като собственици на жилищна сграда 56784.522.3004, отправят искане да закупят ПИ 56784.522.3004, с което признават правото на собственост на [община]. Ответникът поддържа, че процесният имот е бил първоначално държавна, а впоследствие общинска собственост, поради което е налице забрана същият да се придобие по давност. Посочва се, че Решение №3/24.02.2022г на КС на Р.България касае последиците от преустановяване на мораториума, въведен със ЗДЗС за придобиване по давност на недвижими имоти частна държавна и общинска собственост, които имат действие занапред. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че от приложеното по делото копие на договор с нотариална заверка на подписите, се установява, че на 1.08.1957г. Н. П. К. и Т. Д. К. закупуват от К. Т. Г. къща, състояща се от две стаи и кухня /застроено място около 40 кв. м./ и дворно място от около 350 кв. м., находящи се в [населено място], [улица]. Купувачите по договора: Н. К. е брат на ищцата, а Т. К.- към онзи момент е бил съпруг на ищцата. През 1965г. ищцата се развела със съпруга си Т. К.. На 05.11.1996г. е издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който Н. К. и Т. К. са признати за собственици по давностно владение на едноетажна жилищна сграда и стопанска сграда, находящи се в [населено място], [улица]. С договор за дарение от 28.01.1997г., обективиран в нотариален акт №80, Н. К. и Т. К., със съгласието на Л. К./съпруга на Т. към този момент/, даряват на дъщеря им М. Т. Ш. едноетажната жилищна сграда и стопанската сграда, находящи се в [населено място], [улица], като дарителите си запазват заедно и поотделно пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху посочения имот. Същите сгради са дарени от М. Т. Ш. на децата В. К. Ш. и Н. К. Ш. с договор за дарение от 16.10.2002г. За процесния поземлен имот е издаден Акт за частна общинска собственост № 1327/01.09.2010г., вписан в Сл.Вписвания – П. с акт № 179, том 53, в който е посочено, че [община] е собственик на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. с пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. Имотът е записан в активите на [община] с определена балансова стойност и е деклариран в МДТ, като се заплащат дължимите такси и данъци. Процесният имот не попада в границите на защитена територия, като е одобрен нов ПУП-ПРЗ със Заповед № 22ОА2734/22.11.2022г. С молба от 02.02.2010г. внуците на ищцата, В. Ш. и Н. Ш. – собственици на жилищна сграда с идентификатор № 56784.522.3004.1, построена в поземлен имот с идентификатор № 56784.522.3004, изявили желание да закупят поземления имот с идентификатор № 56784.522.3004.
Въззивният съд е приел, че от договора за покупко-продажба от 1.08.1957г. не може да се направи категоричен извод за идентичност между описания в него имот и процесния поземлен имот с идентификатор № 56784.522.3004, тъй като е налице разминаване в квадратурата с над 100 кв. м., както и в номера на административния адрес на двата имота – в договора се сочи адрес „В.“ № 63, а процесният имот е на адрес „В.“ №69. Доколкото не е спазена необходимата от закона форма – нотариален акт, то може да се счита, че продажбата е основание за установяване на фактическа власт от купувачите Н. П. К. и Т. Д. К., при наличие на идентичност между имота-предмет на договора от 1957г., и процесния поземлен имот с идентификатор № .... Счел е, че Н. К. не е установила, че е стопанисвала двора като собствен. Приел е, че от показанията на свидетелите П. В. и Е. Б., които кредитира, не може да се направи до категоричен извод за упражнявано владение от страна на Н. К., тъй като са твърде общи и не съдържат информация дали упражняваната фактическа власт е със съзнанието за своене и в какъв период е осъществявано. Счел е за установено, че Н. живее на [улица], поддържа насаждения в двора на процесния поземлен имот и същият е ограден, но е изложил, че упражняването на фактическа власт не води автоматично до извод за своене, както и, че ищцата не е доказала наличието на уговорка с брат й, според която единствено тя ще живее и владее поземления имот. Приел е за недоказано също, че Н. К. е демонстрирала своене по отношение на поземления имот спрямо всяко трето лице, включително срещу брат й и бившия й съпруг – купувачи по договора за покупко-продажба през 1957г. Във връзка с възможността за придобиване на имота по давност, въззивният съд се е позовал на Закона за собствеността и въведения мораториум върху придобиването по давност на недвижими имоти частна държавна и общинска собственост, действал до 31.12.2022г. Посочил е Решение №3/24.02.2022г. /Обн. ДВ, бр.18/4.03.2022г./, с което Конституционният съд обявява за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /обн. ДВ, бр.46/2006 г., посл. доп. ДВ. бр. 18 от 2020г./, което прогласяване има действие занапред. Изложил е, че е необходимо да изтече един ден след преустановяване действието на въведения мораториум, за да е налице период от 10 години, в който, при наличие на останалите предпоставки, въпросният поземлен имот може да се придобие по давност.
Въззивният съд е счел, че дори да се приеме, че процесният имот е бил държавна/общинска частна собственост и спрямо него е започнал да тече давностен срок от 01.06.1996г., Н. К. да е започнала да живее в изградената в имота жилищна сграда, да е стопанисвала двора, и да е отглеждала в него цветя и дървета, то не се установява тя да е демонстрирала спрямо купувачите по договора за покупко-продажба (брат й и съпруга й), че държи поземления имот като свой. Приел е също, че по делото не са ангажирани доказателства за правото на собственост на праводателя-продавач К. Г. върху процесния поземлен имот. Доколкото по делото не е установено поземленият имот да е бил собственост на физическо лице, е налице основание за придобиване правото на собственост от държавата. Посочил е, че след като не се установява имотът да е принадлежал на трето лице, разпоредбата на чл. 6 /отм./ ЗС съставлява правно основание за придобиване на собствеността от държавата, след което по силата на разпоредбите на Закона за общинската собственост имотът е преминал в патримониума на общината, за което е съставен и съответният акт за частна общинска собственост. По изложените съображения е отхвърлил предявеният установителен иск като неоснователен.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховни касационен съд съобрази следното:
Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Поставеният въпрос: Допустимо ли е въззивният съд без въведени оплаквания във въззивната жалба да извежда и въвежда нови твърдения по спора, или е инстанция по същество и следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба? И допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 6. ал. 2 и чл. 269 ГПК, което да е съществено и отразява ли се на правилността на въззивното решение? в обобщен вид се свежда до задължението на второинстанционния съд в качеството му на въззивна инстанция да се произнесе в рамките на въведения с въззивната жалба предмет. При описаните по-горе мотиви на окръжния съд, довели до отхвърляне на иска като неоснователен, съдържащи разсъждения по въпроси, които не са били въведени с въззивната жалба, нито спорни между страните, възниква съмнение дали въззивният съд не се произнесъл в противоречие с разясненията, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, където се посочва, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Предвид което Върховният касационен съд счита, че на осн. чл. 280, ал. 1 , т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, преформулиран от съда: „Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае за приложение на императивна материалноправна норма?“ поради съмнение дали произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е в противоречие с ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. и посочените от касатора решение №18 от 28.01.2019г. на ВКС по гр. д. №978/2018г. и решение №23 от 2.02.2016г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г
При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса в размер на 142.15 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА до касационно обжалване решение №1397/15.11.2023г. по в. гр. д. №2164/2023 г. по описа на ОС – Пловдив.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 142.15 /сто четиридесет и два лв. и 15 ст./лв., като в същия срок представи по делото доказателства за внасянето на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.