Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. М. в качеството му на директор на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП срещу решение № 214/26.05.2015 г., постановено по адм. дело № 153/2015 г. по описа на Великотърновския административен съд, с което е отменен РА № 121300793/23.09.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – [населено място], мълчаливо потвърден в тази му част, въпреки постановеното решение № 600/30.12.2013 г. на същия директор за определените на [фирма] – [населено място] задължения за ДДС в размер на 1 260,72 лв. за месец юни 2006 г. и лихви за забава в размер на 954,59 лв., макар, че с решението си съдът е отменил лихвите в пълния им размер от 1 016,71 лв. Обжалва се решението и в частта за разноските. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора погрешно първоинстанционният съд е прехвърлил доказателствената тежест на приходния орган, въпреки че ревизията е проведена по особения ред по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК. Твърди се, че съдът е игнорирал обстоятелство, което е от решаващо значение за правилното решаване на спора, а именно, че последващите доставки не се оспорват от ответника по касация, като доказателства, които да целят опровергаване на фактическите и правни изводи в ревизионния акт (извън аргументите за изтекла погасителна давност), които не са споделени от състава на съда, който е уважил касационната жалба в първото касационното производство срещу решението на друг състав на първоинстанционния съд не са ангажирани. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания са изложени в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата срещу ревизионния акт, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни производства в общ размер от 775,74 лв.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място], редовно призован не е изпратил свой представител и не е изразил становище.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:
Делото за втори път се разглежда от Върховния административен съд.
Първоначално с решение № 72/21.02.2014 г. по адм. дело № 69/2014 г. състав на Великотърновския административен съд е отменил РА № 121300793/23.09.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – [населено място], потвърден с решение № 600/30.12.2013 г., но мълчаливо потвърден в частта за ДДС за месец юни 2006 г. на същия директор за определените на [фирма] – [населено място] за определените задължения за ДДС в размер на 1 260,72 лв. за месец юни 2006 г. и лихви за забава в размерна 1 016,71 лв.
С решение № 2235/27.02.2015 г. по адм. дело № 4429/2014 г. тричленен състав на Върховния административен съд, VІІІ отделение е отменил частично първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В отменителното решение е прието, че неправилно ревизионният акт в частта по ЗДДС е отменен поради изтекла погасителна давност. Според ВАС, VІІІ отделение предвид, че данъчният период по ЗДДС за м. юни 2006 г. е едномесечен е прието, че погасителната давност е започнала да тече на 16.01.2007 г., предвид, че 14.01.2007 г. е почивен ден, а данъчното задължение е погасено на 01.01.2013 г.
Касационният съдебен състав е отчел, че ЗВР е издадена на 12.12.2012 г., като е счел, че погасителната давност не е изтекла. Аналогични са изводите в отменителното решение и относно срока по чл. 109, ал.1 ДОПК, като срокът за образуване на ревизионно производство е прието, че е изтекъл на 01.01.2012 г. за данъчни периоди от 01.06.2006 г. до 31.11.2006 г. и на 01.01.2013 г. за данъчен период от 01.12.2006 г. до 31.12.2006 г. Посочено е, че доколко в първоинстанционното решение не са формирани фактически и правни мотиви относно дължимостта на публичните вземания по същество, извън обсъждането на давностния срок, то на това основание делото е върнато за ново разглеждане и решаване на спора по същество.
При новото разглеждане Великотърновския административен съд отново е отменил посочения по-горе ревизионен акт. Прието е в съдебния акт, че е установено от ревизията, че на [фирма] са издадени 2 бр. фактури от [фирма] за доставка на материали, като фактурите не са отразени в дневник за покупки на жалбоподателя и не са осчетоводени от него. Според съда приходните органи са констатирали, че след като стоките липсват към 31.12.2006 г., то същите са вложени в производство и е реализиран приход, за който се дължи ДДС. Първоинстанционният съд не е възприел тези констатации, тъй като само поради неосчетоводяване на фактури не може да се направи обоснован извод, че процесните материали са вложени в производство и от тях е реализиран доход, върху който не е начислен ДДС. Според съда независимо, че ревизията е извършена по особения ред по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, необходимо е констатациите на ревизионния акт да са обосновани на база на събраните доказателства и логически издържани. В конкретния случай съдът е приел, че изводите на приходните органи са необосновани, тъй като няма данни счетоводството на търговеца да не е водено редовно, предоставени са всички документи на ревизиращите органи, не се твърди, че има неотчетени приходи и затова не може да се приеме, че са получени материали, които са вложени в производство. Съдът е изложил мотиви, че от гледна точка на формалната логика липсата на доставка съставлява отрицателен факт от обективната действителност, а наличието на доставка е положителен такъв и след като приходните органи твърдят наличието на реална доставка, като основание за начисляване на ДДС съгласно чл. 55, ал.1 ЗЗДДС отм. , то в тяхна тежест е да ангажират доказателства, установяващи осъществяването на този положителен факт. С тези мотиви ревизионния акт в тази му част е отменен. Обжалваното решение е правилно постановено.
Приходните органи по време на ревизията са извършили насрещна проверка на [фирма] и са установили, че посоченият търговец е издал на ревизираното лице фактури № 385/17.05.2006 г. и № 386/17.05.2006 г. с предмет на доставките „Р. – М.“. Въз основа на този установен факт приходните органи са приели, че след като получателят по тези фактури – ревизирания субект не ги е отразил счетоводно и липсват доказателства за тяхното наличие към 31.12.2006 г., то тези материали са вложени в производство и от тях е реализиран приход, върху който се дължи ДДС. При определяне на данъчната основа за облагане с ДДС по посочените фактури, приходните органи са ползвали установената от тях надценка 21,4 %, определена като съотношение между приходите от продажби и разходите за материали.
Обосновано и в съответствие с доказателствата по делото първоинстанционният съд е приел, че независимо, че ревизията е извършена по особения ред по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, необходимо е констатациите на ревизионния акт да са обосновани на база на събраните доказателства и логически издържани. Наличието само на две фактури, които не са осчетоводени от [фирма], са обосновали незаконосъобразен извод у приходните органи, че той е получател на стоките. Настоящият съдебен състав възприема изводите на решаващия съд, че неосчетоводяването на процесните фактури, без да се съберат доказателства за реалността на доставките, не е основание за начисляване на ДДС на основание чл. 55, ал.1 ЗДДС отм. , Законосъобразен е и другия извод на първоинстанционния съд, че за да са приеме наличието на осъществена доставка на стоки, следва да се установи, че такава е осъществена. Доказателствената тежест в процеса не е разместена, каквито са оплакванията в касационната жалба. По общите правила на доказването в процеса, този който твърди положителните факти, е длъжен да ги докаже, а не този който твърди отрицателни факти. В процесния случай след като приходните органи твърдят, че по процесните фактури материалите са получени от ревизираното лице и са вложени в производството, то в тяхна тежест е било да докажат получаването на тези материали. Не са събрани в хода на ревизията никакви доказателства относно получаването на материалите – стокови разписки, приемателно-предавателни протоколи, транспортни документи и др., поради което и констатациите, че стоките са получени, а впоследствие и вложени в производството са необосновани, а за дължимост на ДДС от ревизираното лице, са незаконосъобразни. Наистина при ревизия, която е проведена по особения ред по чл. 122 и сл. от ДОПК, в тежест на ревизираното лице съгласно чл. 124, ал. 2 ДОПК е да опровергае констатациите на приходните органи, които се считат за верни до доказване на противното, но само в случаите, когато тези констатации са обосновани и подкрепени със съответните доказателства, а в процесния случай това не е така. Представените в съдебното производство по искане на приходната администрация ксерокопия от процесните фактури от [фирма], без да са подкрепени с доказателства за реално предаване на стоките, а само за осчетоводяването им от издателя им, не може да се приеме, че представляват доказателства, установяващи действително осъществени доставки на процесните материали, както са приели приходните органи. Необорването от задълженото лице на процесните фактури по чл. 193 ГПК в съдебното производство, каквито са твърденията в касационната жалба, не променя горните изводи, тъй като наличието само на фактури не обосновава извод за извършена доставка, както винаги се приема и от органите на приходната администрация и от съда в случаите, когато се претендира правото на данъчен кредит. По този начин следва да се подхожда и при начисляване на ДДС, тъй като фактурите не са доказателства за предаване на стоките, а само за наличие на облигационни правоотношения. По същия начин се третират и счетоводните документи. Затова като е отменил ревизионния акт като незаконосъобразен, първоинстанционният съд не е допуснал сочените от касатора нарушения.
С оглед гореизложеното обжалваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като правилно следва да бъде оставено в сила, вкл. и в частта за разноските на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.
Предвид изхода на делото, на касационния жалбоподател не се дължи юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА срещу решение № 214/26.05.2015 г., постановено по адм. дело № 153/2015 г. по описа на Великотърновския административен съд. Решението не подлежи на обжалване.