О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2610
гр. София, 29.05.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 20.05.2024г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
БОРИС Д. ИЛИЕВ
разгледа докладваното от съдия Борис Д. И. гр. д. №808 по описа на съда за 2024г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], чрез пълномощника му по делото адв. Л. Ц., против Решение №5577 от 02.11.2023г. по в. гр. д. №9898/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Решение №11236 от 29.06.2023г. по гр. д. №5926/2023г. по описа на Софийския районен съд, с което „Булсатком“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], е осъдено да заплати на С. В. С., ЕГН [ЕГН], на основание чл.66, ал.2 от КТ сумата от 22 678, 72 лв., представляваща обезщетение по т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017г. към трудов договор № 2703/04.07.2012г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба- 02.02.2023г. до окончателното заплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение - касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2 от ГПК.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея С. В. С., ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния й представител адв. Р. Д., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищцата С. В. С. и ответното дружество „Булсатком“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 2703/04.07.2012 г. и допълнителни споразумения към него, съгласно последното от които ищцата е заемала длъжността „зонален мениджър продажби“. С т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017г. към трудовия договор между страните било уговорено, че при прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на основанието, на работника/служителя се дължи обезщетение в размер на по едно брутно трудово възнаграждение /БТВ/ за всяка пълна прослужена година като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания. Броят на обезщетенията (брой БТВ) е равен на броя прослужени години без значение промяна на длъжността, но за не повече от 10 години (10 БТВ). Обезщетението се дължи независимо от останалите законови обезщетения по КТ. Със заявление от 13.05.2021г. ищцата е поискала прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.3 от КТ, като въз основа на така подаденото заявление работодателят е издал Заповед № 417/13.05.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 13.05.2021 г., на основание чл.327, ал.1, т.3 от КТ. Съдът е приел, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е работила при ответника 8 години, 11 месеца и 9 дни, а размерът на брутното й трудово възнаграждение е бил 2834,84 лв. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че ответното дружество следва да заплати на ищеца сумата от 22 678, 72 лв. - обезщетение при прекратяване на трудовия договор, дължимо съгласно т.9 от допълнително споразумение №2370/01.04.2017г., поради което е уважил предявения иск. По повод направените от ответното дружество възражения съдът е посочил, че при отправяне на писмено уведомление от служителя до работодателя за прекратяване на Т. без предизвестие по чл.327 от КТ трудовото правотношение се прекратява, дори реално да не са налице конкретните основания, посочени в отделните хипотези на разпоредбата, а работодателят разполага с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, като само в хипотеза на злоупотреба с право съдебната практика допуска да не се признае едностранното прекратяване на Т. от работника без предизвестие. В процесния случай работодателят не е оспорвал едностранното прекратяване на Т. от ищцата, а е издал констативна заповед за подобно прекратяване и е оформил трудовата й книжка. Съдът е изложил съображения, че работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя, тъй като това негово действие е правомерно и в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и принцип за свобода при полагане на труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на процесното обезщетение, защото то е уговорено да се плати и в такава хипотеза. Счел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на клаузата на т.9 от допълнителното споразумение поради противоречие със закона, липса на основание и сговаряне във вреда на представлявания. Изложил е съображения, че обстоятелството, че процесната уговорка изглежда изгодна за съответния служител /ищцата/ и неизгодна за работодателя /ответника/ не води до нищожност на същата поради липса на основание или противоречие с добрите нрави. Работодателят е този, който е предпочел да подпише клауза за гратификация и стимулиране на служителите си да работят по-дълго при него, с оглед възможност да получат по-голямо обезщетение при прекратяване на Т., което е допустимо и надлежно основание на договора и на процесната уговорка. Приел е, че процесната клауза не противоречи на закона и добрите нрави, освен ако съответният служител е уволнен дисциплинарно или се констатира недобросъвестност. Посочил е, че в случая такива хипотези не са налице, а едностранното прекратяване на Т. след продължителна работа при същият работодател и години след подписване на допълнителното споразумение не води до извод за недобросъвестност на работника.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси, които според него са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
Въпрос №1:
1.1. Налице ли е злоупотреба с право по смисъла на чл.8, ал.1 от КТ в случай, че служителят прекрати трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.3 от КТ, ако основанието, посочено в хипотезите на разпоредбата не е настьпило, като целта да се прекрати трудовият договор е получаване на 10 брутни работни заплати?
1.2. Налице ли е недобросъвестно поведение от страна на служителя в случай, че служителят прекрати трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.3 от КТ, ако основанието, посочено в хипотезите на разпоредбата не е настьпило, като целта на прекратяването е била получаване на 10 брутни работни заплати ?
1.3. При въведено възражение за злоупотреба с право по смисъла на чл.8, ал.1 от КТ в случай, че служителят прекрати трудовото правоотношение по чл. 327, ал 1, т 3 от КТ, ако основанието, посочено в хипотезите на разпоредбата не е настьпило, следва ли съдът да направи преценка дали има валидно прекратено правоотношение или е извън неговите правомощия в производството?
Въпрос № 2:
2.1. Какви са критериите, за да се приеме, че обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал.1 от ЗЗД?
2.2. Нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ), което се равнява на 12 месечни заплати на служителя /равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната/ към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД?
2.3.Приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ, което е извън посочените по КТ?
2.4.Длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави?
2.5.Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т.3 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване и без да е била налице някоя от хипотезите, посочени в разпоредбата на чл. 327, ал.1, т.3 от КТ?
Въпрос №3:
3.1.Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т.3 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т.3 от КТ?
3.2.Има ли значение поведението на работодателя за заплащането на обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) - дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?
3.3. Има ли значение поведението на служителя за заплащането на обезщетение по чл. 66,ал.2 от КТ(уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) - дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако служителят не е бил добросъвестна страна при прекратяване на трудовото правоотношение?
3.4.Ако се приеме, че доказателствената тежест да се докаже недобросъвестността на служителя при прекратяване на трудовото правоотношение е за ответника - работодател бил ли е длъжен първоинстанционният съд да допусне поисканата съдебна експертиза, която да установи дали са били налице посочените основания за прекратяване и недопускането й представлява ли съществено процесуално нарушение?
3.5. Недействителна ли е клауза в трудов договор за обезщетение при предпоставки, различни от предвидените в КТ или в подзаконов нормативен акт на МС, защото противоречи на чл.244,т.2 от КТ? Противоречи ли на императивна правна норма клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при предпоставки (правопораждащи факти), различни от посочените в гл.X на КТ?
Въпрос № 4: Следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение в случаите, при които в последващо допълнително споразумение клаузата съществува с различно съдържание?
Въпрос № 5: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?
Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност.
Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първата група въпроси от изложението. Същите са формулирани според поддържаната от касатора теза, и предпоставят доказаност по делото на фактите, на които същата се основава, а именно - че не са били налице основанията на чл.327, ал.1, т.3 от КТ за прекратяване на трудовия договор от ищцата и че прекратяването е било предприето от нея само с цел получаване на уговореното обезщетение. В обжалваното решение въззивният съд не е приемал за установени подобни обстоятелства, а е приел, че доколкото работодателят е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и е оформил съответно трудовата книжка на ищцата, то може да се направи извод, че между страните е липсвал спор относно наличието на основанията за прекратяването му и че същото е прекратено. Посочил е и че обстоятелството, че по делото не се установява виновно поведение на работодателя, което да е дало основание за едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от работника, не е основание да се приеме, че работникът е бил недобросъвестен и че няма право на уговореното обезщетение. Тези изводи на въззивния съд съответстват на формираната съдебна практика /Решение № 144 от 23.02.2010г. на ВКС по гр. д. № 3101/2008г., I г. о.; Решение № 203 от 30.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014г., IV ГО, и др./, съгласно която писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл.327, ал.1 от КТ води до прекратяване на същото, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание, освен ако работникът е злоупотребил с правото си по чл. 327 от КТ /например за да избегне предстоящо дисциплинарно уволнение/. При незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл.327, ал.1 от КТ работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор. Предвид горното по първата група въпроси, поставени в изложението, не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 или т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Втората група въпроси, както и подвъпроси 3.1, 3.2 и 3.3 от изложението се отнасят до валидността на клаузата на т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудовия договор между страните и до предпоставките за дължимост на уговореното в нея обезщетение. Същите са от значение за изхода на спора, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Така поставените въпроси обаче не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно формираната актуална практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК / Решение №44 от 11.03.2022г. по гр. дело № 2721/21г., четвърто г. о.; Решение №28 от 23.03.2022г. по гр. д. № 2376/2021 г., трето г. о.; Решение №56 от 04.04.2022г. по гр. д. №2700/2021г., трето г. о.; Решение №75 от 23.06.2022г. по гр. д. № 2712/2021 г., трето г. о.; Решение №30 от 24.06.2022г. по гр. д. №1883/2021г., четвърто г. о., постановени по аналогични на настоящия казуси/ уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта, в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например при дисциплинарно уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. В случая въззивното решение съответства на така формираната актуална и относима именно към процесния казус съдебна практика. Съдебните актове, на които се позовава касаторът в изложението, за да обоснове обратното, в по - голямата си част са неотносими към спора по делото, а разрешенията в тези от тях, които са относими /Решение №356 от 25.09.2012г. на ВКС по гр. д.№773/2011г., четвърто г. о.; Решение №505 от 03.01.2013г. на ВКС по гр. д.№1476/2011г., четвърто г. о./ са преодолени от цитираната по - горе последваща актуална съдебна практика. Цитираното от касатора Решение №84 от 29.06.2018г. на ВКС по гр. д. №2624/2017г., IV г. о., е в противоречие с поддържаната от него теза, а цитатите от решението са от онези негови части, в които касационната инстанция възпроизвежда мотивите на въззивния съд. Предвид горното по отношение на така поставените в изложението въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на същите не е налице и специалното основание на чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по така поставените от касатора въпроси е налице съдебна практика, цитирана по - горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Въпрос №3.4 от изложението не е относим към дейността на въззивната инстанция и не е от значение за изхода на спора. Поисканата от жалбоподателя експертиза пред първоинстанционния съд е била за установяване наличието на незаплатени трудови възнаграждения, които факти са ирелевантни за делото, доколкото нито в заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение, нито в хода на делото ищцата е твърдяла, че прекратяването е свързано с незаплатени трудови възнаграждения.
Въпрос №3.5 е от значение за изхода на спора, но при постановяване на решението въззивният съд не е допуснал противоречие с формираната съдебна практика. Съгласно същата /Решение № 81 от 6.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 700/2012 г., IV г. о., както и цитираното в изложението Решение №84 от 29.06.2018г. на ВКС по гр. д. №2624/2017г., IV г. о., и др./ е допустимо по реда на чл. 66, ал. 2 от КТ страните по трудовото правоотношение да договорят обезщетения, различни от тези, които се дължат на различни основания във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, установени в раздел III на глава Х от Кодекса на труда. Предвид горното по отношение на този въпрос не е налице някое от специалните основания по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпрос №4 от изложението не е от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него. Отделно от това същият се отнася до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което и съобразно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., не може да съставлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Така поставеният въпрос би могъл да бъдат разглеждан и обсъждан при решаването на делото по същество в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Въпрос №5 от изложението е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е налице допълнителния селективен критерий - противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС. Съгласно същата в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК въззивният съд в съответствие със задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като при постановяване на решението си е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретни обстоятелства, които са релевантни за спора. По така поставения от касатора въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78 от ГПК касаторът следва да бъдат осъден да заплати на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение касационната инстанция в размер на 1200 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №5577 от 02.11.2023г. по в. гр. д. №9898/2023г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „Булсатком“ ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.4, ЕИК [ЕИК], да заплати на С. В. С., ЕГН [ЕГН], сумата от 1200 лв.- разноски по делото за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.