ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60455

гр. София, 09.08.2021г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ЧЛЕНОВЕ: К. Г.

Г. И.

при участието на секретаря

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 2270 по описа за 2020 година.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ДЕМЕТРА ГЕЯ“ АД, чрез адв. К. Р. обжалва решение № 814 от 15.04.2020 г. по т. д. 5413/19 г., Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1316/17.7.2019 г. по т. д. 7602/16 г., СГС, VI-3 състав за отхвърляне исковете на „Д. Г. АД против „Е. Б. дол“ ЕАД в ликвидация, искове, първият за сумата от 431 750,38 лв с ДДС, претърпени вреди вследствие неизпълнение на задълженията на ответника за изработка и монтаж на торсионни генератори по договори с дати, съответно 09.09.2002 г. и 10.01.2003 г. и допълнителни споразумения към тях, изразяващи се в част от общо заплатена сума от 562 397,50 лв авансови плащания на възнаграждения и ДДС по фактури № 9389/25.11.2002 г., 9390/4.12.2002 г., № № 20.12.2002, 9474/28.1.2003 г. и данъчно кредитно известие № 10173/30.12.2003 г. към фактура 9477/29.1.2003 г. за поръчани, но неизработени ТТГ, неизвършени монтажни дейности и която част не е присъдена с влязло в сила решение по гр. д. 699/08 г. и сумата от 477 285,78 лв без ДДС, претърпени вреди вследствие неизпълнение на задълженията на ответника за изработка и монтаж на торсионни генератори по същите договори и споразумения, изразяващи се в част от стойността на невложени, липсващи и повредени, предадени на ответника компановачни елементи и материали, за изработка и монтаж на ТТГ и която част от вземането не е присъдена с влязлото в сила решение по гр. д. 699/08 г. ОС – Кюстендил.

Излага съображения, че обжалваното решение на въззивния съд е недопустимо, а ако не се приеме тази теза, сочи, че това решение евентуално е неправилно. Счита, че решението по първия иск е недопустимо.

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения - основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Конкретно необсъждане в мотивите на всички правно релевантни факти и непосочването кои от тях намира за установени и кои недоказани, а също и необсъждането на изявленията на страните, с които исковата молба се пояснява и допълва. Твърди, че това е нарушение на чл. 146, ал.1, т. 2 от ГПК. Освен това липсвали мотиви за релевантните обстоятелства.

Счита, че въззивният съд не е възприел правилно присъждането на авансово заплатената сума по гр. д. 699/08 г. на Окръжен съд – Кюстендил, част от авансово платената цена на изработката, в която насока САС следвало да прецени, че договорите били развалени поради неизпълнение и имали за правна последица единствено прекратяване на договорната връзка между страните.

Излага съображения, че не е предявил иск за обезщетение.

Въззивният съд не бил обсъдил подробно договора за спогодба от 21.6.2011 г. Счита, че съдът не е са признати погасяване на задължения от 146 244,48 лв за „Е. Б. дол“ АД, сега ЕАД в ликвидация, постигнати с допълнителното споразумение. „Въззивникът бил обективирал с конклудентни действия желанието си да се ползва от тази уговорка, тъй като е предявил иск за връщането на тази сума поради претендираното от него неизпълнение от страна на „Д. Г. ЕАД“. Счита, че съдът неправилно не приема, че договорите от 09.09.2002 г. и 10.01.2003 г. не са развалени. С договора за спогодба било се обещавало и действието на ответника по изпълнение на първия от двата процесни договора за 40 бр ТТГ, както и за сключване на нови договори по предмета на трите такива от 2002-2003 г., като в тази насока, при все и само частично за 1 бр ТТГ, въззиваемата страна е изпълнила на възложителя касатор арг. чл. 23 вр. чл. 21, ал. 1ЗЗД. Излага съображения, че ако и дае сключен от името на „Е. Б. дол“ АД , но подписан от лице без представителна власт, договорът за спогодба обвързва ответника. Въззивният съд не бил обсъдил спогодбата и нотариалната покана от 17.07.2006 г. Твърди, че е обвързан от договора за спогодба поне до 14.12.2015 г. когато е предявен първоначалния иск, по който е образувано т. д. 6465/15 г. по описа на СГС .

Увеличението на иска било допуснато, на 28.5.2018 г., т. е. преди изтичането на общия петгодишен давностен срок за погасяване на вземанията, предмет на насрещните искове, чието начало е сложено с получаване на копия от насрещната искова молба, която е с предмет реституция на даденото по разваления с исковата молба по т. д. 6465/15 г. на СГС спогодителния договор от „Е. Б. дол“ АД, именно с предявяването на иска по това дело на 15.10.2015 г. Въззивният съд не бил обсъдил новиращия ефект на договора за спогодба.

Счита, че договорите от 09.09.2002 г. и от 10.01.2003 г., не били за продължително или повтарящо се изпълнение, което имало значение във връзка с основателността на едно възражение за изтекла във вреда на касатора-ищец погасителна давност. Излага съображения, че исковата молба по т. д. 699/08 г. по описа ОС – Кюстендил, съставлява и изявление за развалянето на договорите, без обаче да посочи кога е получил копието от исковата молба, по която е образувано това дело, доколкото от този момент би могло да се приеме, че е започнала да тече погасителната давност, на която се позовава на практика на ВКС.

Следвало въззивният съд да обсъди уведомленията основно и допълнително за прекратяване на договорите поради отпаднал интерес, каквито доказателства въззивният съд, твърди, че липсвали по делото на СГС л. 442 – 444 и 445 – 447 .

Решението не било обосновано – основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

Сочи основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК – нарушение на материалния закон.

Счита, че неправилно е определена правната квалификация на предявения иск. Прието било, че става въпрос за иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, обезщетение вместо изпълнение, а всъщност основание съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Също така било нарушение на материалния закон и определянето на погасителната давност съгласно чл. 111 б. „б“ от ЗЗД. Счита, че правилно било да се определи съгласно чл.110 от ЗЗД. Счита, че няма забава за производството на 120 бр ТТГ, защото с решението на КОС се присъждала неустойка от 10 533, 96 лв, като неустойката за забава, само поради неизработените 100 бр ТТГ, предмет на допълнителното споразумение 1/9.11.2002 г., към договора с дата 09.09.2002 г., но не и за останалите до общо предплатено количество от 241 бр ТТГ, от които са били произведени 21 бр, т. е. няма правопарждащ факт, що се отнася до забава и свързаното с нея начало на погасителен давностен срок за производството на 120 бр ТТГ.

Твърди нарушение на чл. 20 ЗЗД по отношение договора за спогодба от 21.6.2011 г.

Излага съображения за недопустимост на съдебното решение. А също така счита, че е очевидно неправилно.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Включват ли се в предпоставките за връщане на даденото по развален поради неизпълнение двустранен договор ответниково неизпълнение и надлежно упражненото от страна на ищеца право на разваляне на този договор, съответно, на което достатъчно ли е единствено тези предпоставки да са описани в изложението на обстоятелствата, на които се основава иск по чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД ? Обосновава наличие на основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК - противоречие с практика на ВКС, изразена в решение № 186 от 15.07.2014 г. по гр. д. 6836/13 г. 3 ГО на ВКС, решение № 235 от 13.1.2016 г. по гр. д. 490/15 г., 3 ГО на ВКС, решение № 75 от 1.7.2014 г. по т. д. 3723/13 г. 2 ТО на ВКС, решение № 26 от 28.2.2013 г. по т. д. 297/12 г. 2 ТО на ВКС, решение № 138 от 7.10.2009 г. по т. д. 375/09 г. 2 ТО на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да тълкува действителната воля на страните, изразена в договор, ако намери клаузите на същия или част от тях за неясни? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие с практика на ВКС решение № /1 от 07.07.2009 г. по т. д. 76/08 г., 1 ТО на ВКС, решение № 89 от 17.7.2009 г. по т. д. 523/08 г. 2 ТО на ВКС, решение № 26 от 06.07.2018 г. по гр. д. 1802/17 г. 1 ГО на ВКС, решение № 74 от 09.7.2019 г. по т. д. 1698/18 г. 2 ТО на ВКС.

3. Когато между едни и същи страни са образувани няколко искови спора, основани на едни и същи правопораждащи факти и някой от тези спорове вече е налице влязло в сила решение, означаващо, че по тези факти съдът се е произнесъл окончателно, следва ли да се смята, че с това решение съдът се е произнесъл окончателно и по въпроса за правното основание на всеки следващ иск, отнасящ се за друга част от предмета на приключилото исково производство? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 314/15.1.2018 г. по гр. д. 4301/14 г. 4 ГО,на ВКС , ТР 89/17.7.2009 г. по т. д. 523/08 г.

4. Следва ли да се смята, че при двустранните договори, отговорността на длъжника за неизпълнение, съгласно чл. 87, ал.1 ЗЗД, се поражда след изпращане на покана, ако същата не съдържа покана за изпълнение, както и в самия договор не е определен падежа на задължението на адресата на поканата? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 4 от 23.6.2017 г. по т. д. 50 183/16 г. 4 ГО на ВКС, решение № 706 от 30.12.2010 г. по гр. д. 1769/09 г. 3 ГО на ВКС, решение № 37 от 22.3.2011 г. по гр. д. 920/09 г. 4 ГО на ВКС.

5. Допустимо ли е развалянето на двустранен договор поради неизпълнение да стане чрез исковата молба, съдържаща искове, с предмет претенции за връщане на даденото по този договор или за други притезания, явяващи се последици от неизпълнението му, без преди депозирането на исковата молба, ищецът да е отправял до неизправната страна покана за изпълнение, и ако това е допустимо, от коя дата двустранният договор следва да се смята развален: денят на предявяване на иска или денят на изтичане на обективно подходящия срок за изпълнение от неизправната страна. Обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 4 от 23.6.2017 г. по т. д. 50 183/16 г. 4 ГО, както и противоречие с решение № 81 от 3.6.2015 г. по т. д. 1591/14 г., 2 ТО на ВКС.

6. Следва ли да се смята за подходящ срока за изпълнение, договорен извънсъдебно между страните в течение на исковото производство, ако исковата молба, по която е образувано същото, има и правната функция на покана за изпълнение? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК противоречие с решение № 4 от 23.6.2017 г. по т. д. 50 183/16 г. 4 ГО

7. Следва ли признанието за наличието и основанието на дълг, направено от ответника в течение на исков процес за част от задължение, да се смята за признание на основанието и размера на цялото задължение, ако признанието обхваща и непредявената в този исков процес част от дълга? Обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие с решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д. 1853/17 г. 1 ТО на ВКС, решение № 132 от 11.11.2011 г. по т. д. 648/10 г., 2 ТО и решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д. 1037/10 г. 2 ГО на ВКС.

8. Кой е погасителният давностен срок за вземанията, с предмет връщане на даденото поради отпаднало основание – общият петгодишен такъв по чл. 110 от ЗЗД или тригодишният по чл. 111 б. б от ЗЗД? Обосновава наличие на противоречие на даденото разрешение от въззивния с решение № 142 от 1.7.2019 г. по гр. д. 3934/19 г., 3 ГО, решение № 116 от 8.1.2020 г. по т. д. 3025/18 г.1 ТО на ВКС, решение № 814 от 23.11.2010 г. по гр. д. 1606/09 г. 4 ГО .

9. Задължен ли е въззивният съд да обсъди доуточняващите доводи на въззивника против първоинстанционното решение, заявени с допълнителна молба, депозирана подир изтичането на срока за неговото обжалване, щом същите са в рамките на подадената в срок въззивна жалба? Обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, противоречие с решение № 113 от 31.07.2015 г. по т. д. 929/14 г. 1 ТО на ВКС, ТР 13/76 г. ОСГТК на ВС, решение № 246 от 1.11.2013 г. по гр. д. 1273/12 г. на 3 ГО на ВКС, решение № 117 от 31.5.2016 по гр. д. 56573/15 г. 3 ГО на ВКС, решение № 221 от 18.1.12013 г. по т. д. 1270/11 г. 2 ТО на ВКС, решение № 132 от 5.11.2010 по т. д. 896/09 г. 1 ТО , решение № 306 от 29.6.2011 г. по гр. д. 961810 1 ГО на ВКС, решение –№ 122 от 6..2014 г. по т. д. 861/12 г. 1 ТО на ВКС, решение № 181 от 12.4.2012 г. по гр. д. 239/11 г., 1 ГО на ВКС, решение № 228 от 29.10.2014 г. по гр. д. 6119/13 г. 3 ГО , решение № 33 от 6.2.2014 г. по т. д. 861/12 г. 1 ТО, решение № 389 от 13.5.2015 г. по гр. д. 6626/13 г. 4 го, както и задължителната практика на ВС ППВС 1/85 и ВКС – ТР 2/12 г. по тълк. д. 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

10. Е ли вероятната недопустимост на въззивното съдебно решение, обусловена от произнасяне в нарушение на диспозитивното начало по непредявен иск, достатъчно основание за допускане на такова решение до касационно обжалване? Счита, че по отношение на този правен въпрос е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно противоречие с решение № 155 от 26.4.2011 г. по гр. д. 917/10 г. 4 ГО на ВКС, решение № 102 от 18.6.2019 г. по гр. д. 2251/18 г. 1 ГО и решение № 160 от 21.1.2020 г. по гр. д. 1555/19 г. 2 ГО на ВКС.

11. Е ли вероятно недопустимо въззивно решение, щом същото съставлява произнасяне по иск, който поради липсата на правен интерес следва да се определи като недопустим? Обосновава противоречие с практиката на ВКС, решение № 146 от 19.2.2018 г. по т. д. 60 399/16 г., 1 ГО на ВКС, решение № 83 от 31.7.2018 г. по гр. д. 2509/17 г. на 2 ГО на ВКС, решение № 155 от 8.11.2019 г. по гр. д. 295/19 г., 1 ГО на ВКС, решение 67 от 6.4.2020 г. по гр. д. 2151/19 г. 4 ГО на ВКС, решение 52 от 23.4.2019 г. по гр. д. 2733/19 г. 3 ГО на ВКС

12. Е ли вероятно неправилно въззивно съдебно решение поради: необсъждане на релевантни и допустими доказателства и правни доводи, предявени и заявени от страна в процеса; необоснованост поради превратно тълкуване на писмени доказателства, неправилна квалификация на правното основание на търсената съдебна защита, а също и поради прилагането на неотносими към спора материалноправни норми?

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на касатора на 18.05.2020 г.. Касационната жалба е подадена на 17.06.2020 г. Следователно е в предвидения в чл. 283 от ГПК срок. Същият е легитимиран да обжалва решението на въззивния съд.

Въззивният съд е приел, че съдът е сезиран при условията на обективно съединение на искове, с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗД вр. чл. 82 от ЗЗД – обезщетение за неизпълнение на сключени между страните договори. Прието е, че след увеличение на основание чл. 214 от ГПК са предявени иск за сумата 431 750,38 лв с ДДС, представляваща неприсъден с решението на ОС Кюстендил остатък от разликата между платените авансово 25 % от цената на възложените за изработка с поръчки от 1 до 5 общо 241 бр ТТГ, 1 бр, от които експериментален, в размер на общо 560 247,51 лв. с ДДС и изработените 21 бр ТТГ, 10 бр реализирани на стойност 91 164,12 лв н ДДС, намалена с присъдената с решението на ОС-Кюстендил сума от 37 344 лв, равна тази разлика на претендираните 431 750,38 лв с ДДС и иск за заплащане на сумата от 477 285,78 лв, без ДДС, представляваща неприсъдено с решението на ОС-Кюстендил обезщетение за похабените и липсващи компановачни елементи и материали за производство 220 бр ТТГ, предадени от ищеца на ответника, който остатък е разлика между стойността от предаденото от ищеца-възложителя на ответника-изпълнител такива елементи и материали, в общ размер 574 761,33 лв без ДДС от една страна и стойността на компановачните елементи и материалите, вложени в производството на 21 бр окончателно окомплектовани, изпитани, сертифицирани ТТГ, 10 бр, от които предадени на ищеца, а 10 бр реализирани от ответника, възлизащи на 91 164,12 лв, намалена с присъдената с решението на ОС Кюстендил сума от 12 335,66 лв, равна тази разлика на претендираните 477 285, 78 лв.

Въззивният съд е изложил мотиви, че липсва отклонение от посочените от ищеца факти и правилно съдът е възприел, че в исковата молба са изложени твърдения за наличие на сключени договори, като в исковата молба не били изложени твърдения за наличие на сключения договор за спогодба от 21.6.2011 г. Въззивният съд е възприел, че ищецът изрично е заявил твърдения за пълно, респ. забавено неизпълнение на част от задълженията на ответника-въззиваем по тези договори, вкл. с оглед вече приключил съдебен спор между страните относно т. д. 699/08 г. по описа на ОС – Кюстендил. Приел е, че ищецът не е заявил права на разваляне на договорите и твърдение, че е отправил изявление за това, както и че договорът за спогодба е основание на иска.

Въззивният съд е приел за установено наличието на сключени три договора между страните – договор за изработка на ТТГ, сключен на 10.01.2003 г. и 09.09.2002 г., договор за монтажни дейности, сключен на 10.01.2003 г. , както и допълнителни споразумение от 09.11.2002 г. и от 24.12.2003 г. вкл. Анекси от 04.09.2002 г. , от 14.3.2003 г. и от 29.12.2003 г. По силата на тези договори са се съгласили, ищецът въззивник като възложител, а ответникът въззиваем като изпълнител, последният да изработи, монтира, реализира ТТГ. Изработването е с материали и техническа документация на възложителя. В изпълнение на задълженията си, възложителят бил превел авансово 25 % от цената на изделията и 100 % на сумата за ДДС, възложителят бил заплатил въз основа на 7 фактури общо сумата 562 397,50 лв. Освен това предоставил всички материали, документи, измервателна техника, всички необходими компановачни елементи и материали. Изпълнителят не бил изпълнил точно и в срок всички свои задължения, за което му били отправени три покани на 6.7.2006 г., на 17.7.2007 г и на 29.10.2007 г. С писмо РД 3532/18.11.2004 г. изпълнителят бил поканил възложителят да получи и приеме изработеното, но не било извършено. Единственият приемо-предавателен протокол бил за предаване от 05.12.2011 г., изработен по указания и издадена проформа фактура от 5.12.2011 г.

Установено е с помощта на вещото лице, че с 14 бр. платежни нареждания, възложителят в периода 08.11.2002 г. до 25.09.2003 г. е превел по сметка на изпълнителя сумата от 562 397,50 лв. Общата стойност на предадените от възложителя и приети от изпълнителя материални активи възлизат на 574 761,33 лв без ДДС. Тези активи при изпълнителя са осчетоводени задбалансово, като стойността на салдото е 193 379,28 лв. без ДДС и представлява стойността на налични, невложени в производството материални активи по цени без ДДС. Общо платената от възложителя сума от 562 397,50 лв включва 25 % авансово платени от данъчната основа 265 394,51 лв по предварително издадени фактури от 1-5, вкл. 20 % ДДС върху пълния размер на данъчната основа по тези фактури, сумата от 212 315,61 лв и 84 687,38 лв – окончателно плащане по фактури за допълнително изпълнени поръчки. Установено е, че са изработени 61 бр ТТГ, за което са изразходвани 247 253 лв, а стойността на липсващите материални активи комплектовъчни елементи и материали по цена без ДДС е 134 129,05 лв. Разчетните данни за продадени реализирани от ответника ТТГ са 10 бр, на цена от по 18 008,40 лв общо 180 084 лв, от която 20 % ДДС - 36 016,80 лв или данъчната основа е 144 067 лв. Комисионната е 2 881,34 лв. Така било частично изпълнено задължение от 177 2020,60 с ДДС. Приет е за установен фактът, че 32 бр ТТГ са на производствена площадка и се съхраняват в открито хале с покривна конструкция и ограждащи стени, видимо комплектовани, в добро техническо състояние без следи от корозия. Но според заключението на вещото лице е направено заключение, че за привеждането им в експлоатация е необходима пълна проверка за комплектността на ТТГ, външна детайлна проверка за състояние на предварителни проверки и измервания на определени възли и детайли, проверка на състоянието на свързващите елементи на ел. таблото измервания, настройка при спазване на ред на проверки и настройки, проверка на работоспособност на ТТГ, проверка на основни параметри, съставяне на протокол за функционална годност като цяло на ТТГ, издаване на сертификат за ТТГ съобразно утвърдената между страните Методика за приемането и за изпитание от дата 30.11.2002 г. При огледа е установено и комплектоващите елементи също се съхраняват, но годността им следва да се установи след проверка. Останалите 16+6 ТТГ в склад 1 били окомплектовани, но привеждането им в готови изделия е значително по-трудно или почти невъзможно. За некомплектованите 87 +26 броя заготовки ТТГ и 1 брой окомплектован ТТГ, както и наличните на двора компоненти за ТТГ, съдът въз основа на констатациите на вещото лице, приема, , че представляват брак. За останалите 241 , предмет на договора, не били установени компоненти за ТТГ от вида на ел. двигатели, помпи, торсионни глави и др. и липсва видимост на детайла торсионна глава – което е обект на изобретението.

Въззивният съд е приел, че е налице влязло в сила решение между страните, постановено по т. д. 699/08 г., на ОС – Кюстендил, с което е осъден изпълнителят да заплати на възложителя сумата от 135 193,78 лв обезщетение поради неизпълнение на основен договор за изработка на ТТГ от 09.09.2002 г. и договор за изпълнение на монтажни дейности на ТТГ от 10.01.2003 г, както и допълнително споразумение от 9.11.2020 г., от които 37 334 лв като част от сумата 562 397,50 лв – разликата между първоначално заявените и предварително фактурирани поръчки от 1 до 5 и стойността на изпълнените такива, сумата 74 990,16 лв – цялата сума за ДДС по ДКИ № 10173/30.12.2003 г. и 12 335,66 лв като част от невложени в производство материални активи, предоставени с тази цел от ищеца на ответника на невложени активи – 327 508,33 лв и 10 533,96 лв неустойка за забавено изпълнение съгласно чл. 6, ал.1, б. б от допълнително споразумение 1 от 09.11.2002 г. при общ размер на тази неустойка 134 712,29 лв, изчислена върху главница от 449 040 ,97 лв с ДДС, заедно със законната лихва върху главницата от 135 193,78 лв за периода от 28.11.2008 г. до окончателното изплащане. С оглед на това, влязло в сила решение по частичния иск, въззивният съд е приел, че е формирана сила на пресъдено нещо относно следните факти: наличието на облигационна обвързаност между страните по делото, както е посочено съгласно сключените договори, споразумения и анекси; точно изпълнение на задълженията на възложителя; забавено изпълнение за изработка на 175 бр ТТГ, налична завършени 64 бр ТТГ, 37 бр. не в годен съобразно уговореното вид и деформирани, неприети изделия от възложителя, въззиваемият не е изпълнил задълженията си по договорите, съобразно съглашенията в тях, факт, че не са вложени материални активи, предоставени от възложителя, забава и покана за изпълнение на 6.7.2006 г. получена на 19.7.2006 г. от длъжника.

Прието е, че задължението не е било срочно и е необходима покана, която е изпратена.

След съвкупен анализ на всички факти, въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на задълженията от изпълнителя, като това неизпълнение е причинило загуби на възложителя. Загубата се изразява в заплатената авансово сума и присъдената с решението на ОС Кюстендил, освен това невлагането на материали, чиято равностойност е приета в решението на ОС Кюстендил на стойност 327 508,33 лв и уважен иск за тази загуба от 12 335,66 лв като разликата от авансово платената сума, представляваща неприсъдена с предходното решение и платена смуа е 315 172,67 лв. Прието е, че е установено, че загубата е пряка и непосредствена последица от установеното неизпълнение.

Приемайки, че частично исковете са основателни в посочените размери, въззивният съд е приел, че на основание чл. 111 б. б от ЗЗД е установена 3 годишна давност. Срокът на изпълнение на задължението е 19.07.2006 г. и от този момент до предявяване на иска, същият е погасен по давност. Прието е, че за частта от вземанията, непредявена в предходния процес, не е прекъсната давността, като са съобразени разясненията в Тълкувателно решение 3 от 22.04.2019 г. по т. д. 3/16 г. на ОСГТК на ВКС прието е, че не са установени други обстоятелства за прекъсване и спиране на давността. Така въззивният съд изцяло е потвърдил извода на първоинстанционния съд.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280 от ГПК и служебно от съда, когато се установи наличието на вероятност постановеното решение да е нищожно, т. е. по отношение на което са налице пороци, даващи основание да се приеме наличие на нищожност, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК основание. А също така и ако се установи вероятност съдебното решение да е недопустимо, основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. В настоящия случай не се установява наличие на основания, които да обосноват извод, че е налице нищожност на решението.

По отношение служебната проверка за недопустимост на съдебното решение, както и с оглед релевираното основание от касатора, настоящият съдебен състав съобразява разясненията в т. 9 от ППВС 1/85 г., съгласно което недопустимо е съдебно решение, което не отговаря на изискванията за разрешаване делото по същество поради липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда. Недопустимо е и съдебното решение, когато въззивният съд в нарушение на диспозитивното начало, не е възприел твърдяното от ищеца основание на иска или търсената защита и се е произнесъл по непредявен иск, в отклонение от предвидено в чл. 6 от ГПК. В настоящия случай, не е налице хипотеза на разглеждане на непредявен иск. Въззивният съд е преценил правилно релевираните в исковата молба факти. Правилно е преценено, че ищецът е предявил иск за обезщетение от неизпълнение на договорни задължения. Липсва основание да се приеме, че е релевирано основание за разваляне на договорите, сключени между страните. Още повече, че релевираното основание не води логически извод, че след като се търси посочената в петитума сума, то имплицитно е налице разваляне на договора с покана или с връчване на препис от исковата молба. От данните по делото не може да се направи извод, че въззивният съд не е съобразил релевираните факти за наличие на договорно неизпълнение на задълженията на ответника, както и търсената защита. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че изрично касаторът в качеството му на ищец претендира разлики в присъдени суми между уважен частичен иск и пълния размер на претендираните вземания, като не се сочат различни основания по всеки от разгледаните искове, от основанията на които са присъдени вземания на ищеца с решение по в. т.д. 699/2008 г., Окръжен съд – Кюстендил. Поради наличието на тези данни, настоящият съдебен състав намира, че съдът не е нарушил диспозитивното начало и правилно е дал защита на търсените от ищеца права. Изобщо липсва позоваване в исковата молба и нейните пояснения на право на разваляне на договора и съответно искане за реституция на даденото по договора. Защитната теза на касатора в касационната жалба, не съответства на предявените в исковия процес права. Соченото по-късно изявление за разваляне, не може да бъде обхванато от изменение на иска и не е допуснато изменение на иска с изменение на обстоятелствената част, а единствено досежно размера на предявените искове. Следователно няма основание да се приеме, че ищецът е основал исковете си на отпадане на облигационната обвързаност между страните.

По отношение посочените правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен състав намира следното:

Поставеният първи въпрос настоящият съдебен състав намира, че не отговаря на изискванията да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросите за наличието на развален двустранен договор поради неизпълнение и право на разваляне не са включени в предмета на делото. Освен това няма изложени обстоятелства, от които да се направи извод, че претенцията засяга отпадане на основанието. Както бе посочено по-горе, ищецът не се е позовал на правото си да развали договора. Поради това, в предмета на делото не е включено правото на получаване на даденото по договор на отпаднало основание. Ще следва да се приеме, че касаторът не е мотивирал общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това няма как да е налице разрешаване на решен по делото правен въпрос в противоречие с разрешенията, дадени в практиката на ВКС.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав, намира, че въпросът за сключената между страните спогодба от 21.6.2011 г. е разискван във влязлото в сила съдебно решение по т. д. 699/2008 г. Окръжен съд – Кюстендил. В него е прието, че тази спогодба от 2011 г. не обвързва съда, тъй като не покрива предмета на спора, с който е сезиран. Не е сключена от двете страни по делото, а само от ищцовата и е договор, с който неучастваща по делото страна, поема задължения на ответника. Поради това съдът е приел, че е налице договор в полза на трето лице. Този договор не е засягал пряко предмета на делото, а сторнирания ДДС. В обжалваното в настоящия процес решение, въззивният съд е приел, че не са релевирани в процеса правата, твърдени да произтичат от договора за спогодба от 21.06.2011 г., поради това, че не са релевирани пред първоинстанционния съд. Въззивният съд не е извършил тълкуване на спогодбата, тъй като е приел, че са извън предмета на делото – искове за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорни задължения. Ищецът като възложител е твърдял, че с този договор за спогодба от 21.6.2011 г. се новират права по сключените между страните договори за изработка, монтаж и реализация от 2002 г. и 2003 г. Но въззивният съд е приел, че този договор не релевира върху правата, релевирани в процеса. Първоинстанционният съд е приел, че това споразумение е прието за развалено с решение от 25.6.2018 г. по т. д. 6465/15 г. СГС, ТО, VI-3 състав. Но въззивният съд не е обсъждал същото и с оглед обстоятелството, че в процесния разглеждан понастоящем случай, са предявени права за разликата над уважените частични искове с решението на ОС – Кюстендил, следва да се прием, че това допълнително споразумение, е прието за ирелевантно.

Допускането на касационно обжалване се извършва само, ако касаторът е обосновал правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. В случая няма разрешение по поставения от касатора въпрос. Представената спогодба е приета за неотносима към релевираните от касатора права и не може да се приеме, че значим за спора е въпросът за тълкуване на договорите съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД. Поради това, че не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване, не може да се изследва допълнително посоченото от касатора основание.

По отношение на третия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че така както е поставен въпросът засяга два аспекта. Първият е какви права може да предявява страната, която е обвързана от влязло в сила решение по частичен иск и вторият, каква е силата на влязлото в сила решение между страните. По отношение на първата част от правния въпрос, настоящият съдебен състав намира, че правото на защита се определя от предмета на заявените от ищеца права. На негова преценка е предоставено как ще се защити. В случаите когато вече е предявил определени права и е получил съдебна защита, ще следва да прецени дали и кои права са обхванати от задължителната сила на решението и поради това е недопустимо отново да се предявяват. В конкретния случай въззивният съд, както подробно бе посочено, е зачел наличието на сила на пресъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение между страните. Изцяло в съответствие с разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 22.4.2019 г. по тълк. д. 3/16 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил установените между страните правопораждащи факти, ползващи се със сила на пресъдено нещо. Поради това следва да се приеме, че липсва разрешение в отклонение от практиката на ВКС.

Не може да се приеме, че е налице и отклонение от разрешението, дадено от въззивния съд от съдебната практика, на която самият касатор се е позовал, а именно решение 314 от 15.01.2018 г. по тълк. д. 4301/14 г., ВКС, 4 ГО. Съгласно това решение, на основание чл. 297 от ГПК, влязлото в сила решение е задължително за страните и техните правоприемник, а също и за всички съдилища. Това означава, че при постановяване на съдебно решение, всеки съд е длъжен да зачете постановеното между страните решение. Забраната за непререшаемост е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни, са възникнали спорове, основани на едни и същи факти и някои от фактите са били вече предмет на съдебно решение, съдът по правопораждащите факти вече се е произнесъл. Дори да се релевират права и да се търси защита на друго основание, то по силата на забраната, предвидена в чл. 299, ал. 1 от ГПК, съдът не може да приеме нещо различно по отношение на посочените факти.

В случая, въззивният съд е приел именно правопорждащите правоотношението между страните факти за настъпили, така както е посочено по-горе. Поради това липсва обосноваване на основание за допускане касационно обжалване по посочения правен въпрос.

По отношение на четвъртия и петия правни въпроси, настоящият съдебен състав намира за невключени в предмета на делото. Изрично е посочено, че се разглежда иск за обезщетение на изправната страна за вреди от неизпълнение на договорни задължения. Никъде в исковата молба ищецът не е заявил, че е упражнил правото си да развали двустранен договор за изработка. Поради това и съдът не е бил длъжен и не е възприел, и обсъдил такава възможност. Упражняването на потестативните права да се въведе промяна в съществуващи облигационни отношения, се извършва по изричната воля на страната в облигационните отношения. След като ищецът е избрал да се защитава чрез търсене на обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, на основание чл. 79, ал.1 пр. 2 от ЗЗД, то няма включване в предмета на делото, на правото на разваляне на договорите. В този смисъл, въпреки че търси определена парична сума, то не може да се приеме, че е упражнил право на разваляне, с едностранно изявление извън процеса или чрез упражняване с предявяване на иска и инкорпориране на изявление за разваляне на договорите в исковата молба. Поради това настоящият съдебен състав намира, че липсва включване в предмета на делото на правото на разваляне на двустранен договор и посоченият въпрос не съставлява основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на шестия правен въпрос, така поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е приел, въз основа на влязлото в сила съдебно решение между страните, кога е поканен длъжникът да изпълни и кога е настъпила забава за изпълнение съгласно чл. 84, ал.2 от ЗЗД. Така е приел, че е настъпила на 19.7.2006 г., когато е връчена нотариална покана за изпълнение на задълженията по два договора. Посочените различни падежи на задълженията в обстоятелствената част, не са разгледани по посочения от касатора начин от въззивния съд. Договореният извънсъдебно срок 3 месеца за довършване на 40 бр изделия ТТГ от сключване на спогодбата на 21.6.2011 г. не е обсъден. Въззивният съд е приел, както вече бе посочено, че така сочената от касатора спогодба, не рефлектира в отношенията между страните по делото. Освен това е приел, че забавата за изпълнение на задълженията е възникнала много по-рано. При предявен иск за обезщетение от неизпълнение на договор, макар да се търси парична равностойност на неизпълнението, в размер на претърпяната загуба, то исковата молба и по т. д. 699/2008 г., и исковата молба, по която е образувано настоящето производство, не е приета за покана за разваляне на договора. Така формулираният правен въпрос, по-скоро представлява оплакване за неправилност на въззивното съдебно решение. Свързан е и с анализ на конкретно възникналите отношения между страните и не може да се приеме, за общо основание за допускане касационно обжалване

По отношение на седмия поставен правен въпрос, е свързан с въпрос за прекъсване на погасителната давност, като е обяснено, че е свързан с новацията на задължението (според касатора), направено в чл. 3 от допълнително споразумение от 21.6.2011 г. Настоящият съдебен състав намира, че такъв въпрос не е разрешаван от въззивния съд. Подробно бе посочено как е обсъдил въззивният съд в настоящето производство споразумението, сключено между ищеца и трето за процеса лице. С решението по т. д. 699/08 г. е прието, че е налице сключен договор в полза на трето лице. Въззивният съд, в настоящия процес, не е направил изводи за наличие на признание на задължението по сключения договор от страна на трето за процеса лице, нито от ответника или признание на задължение по принцип. Договорът за спогодба, на която се позовава, не е обсъден във връзка с прекъсване на давността по отношение на претендираните обезщетения за неизпълнение на задължения по сключени между страните договори. В този смисъл като необуславящ изхода на спора, посоченият правен въпрос, не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на осмия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че предметът на делото, се определя от ищеца. Това е спорното материално субективно право. В случая, както бе посочено, спорното материално право, очертано от ищеца е наличието на твърдяно неизпълнение на договорни задължения, за които се претендира обезщетение за неизпълнение. Следователно, извън предмета на делото е наличие на субективно материално право, възникнало на основание отпаднало основание и искане за присъждане на дадени на отпаднало основание суми. Поради това и въпросът за това дали е приложима нормата на чл. 110 от ЗЗД е извън предмета на делото и формираното във връзка с предмета на делото възражение за погасителна давност от ответника. С поставения въпрос не е обусловено общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на деветия поставен правен въпрос, следва да се вземе предвид, че съобщение с препис от първоинстанционното решение е връчен на страната на 26.7.2019 г. В срок, предвиден в чл. 259 от ГПК, на 8.8.2019 г, както е приел и въззивният съд, е подадена въззивна жалба от „Д. Г. АД. Подадените след 09.08.2019 г. въззивни жалби от „Д. Г. са извън срока. Това е приел въззивният съд и е определил рамките на производството в съответствие със закона. Доуточняващи обстоятелства би могло да има само при наличие на посочени основания във въззивната жалба, съобразно които за въззивния съд, в съответствие с чл. 269 от ГПК възниква задължение да обсъди. Не са посочени в разглежданото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за кои основания за обжалване на първоинстанционното решение, релевирани в подадената в срок въззивна жалба, следва да се обсъди неподадено в срок уточнение на въззивна жалба. Поради това поставеният правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставените десети и единадесети въпроси, относно недопустимостта на въззивното решение, настоящият съдебен състав се произнесе, обсъждайки служебно и релевираното от касатора основание съгласно чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК. Що се касае до 11 въпрос, настоящият съдебен състав намира, че при така предявените осъдителни искове, въпросът за наличие на правен интерес не се поставя, доколкото при предявен осъдителен иск винаги е налице правен интерес от търсене на съответно посочената сума. Въпросът дали е налице соченото от ищеца основание, за да се формулира търсената защита, е въпрос по същество на спора. Посочените решения на ВКС, формиращи трайна практика на ВКС, не могат да разкрият основание за определяне на обжалваното решение като недопустимо.

По отношение на дванадесетия поставен от касатора въпрос, следва да се приеме, че същият не представлява основание за допускане касационно обжалване. Всички въпроси и твърдения на касатора за неправилност на въззивното решение, не могат да съставляват основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, свързани с правилността на съдебното решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос не може да е свързан с правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка по делото и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това, че поставеният въпрос 12 е свързан с анализ на доказателствата и правилност на съдебното решени, поставеният въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Соченото основание очевидна неправилност, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, е налице когато обжалваното въззивно решение е постановено при особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд, както и ако е постановено при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, не може да се релевира в производството по реда на чл. 288 от ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не страда от пороци, които могат да се установят без извършване на проверка на основание чл. 281, т. 3 от ГПК след провеждане на открито съдебно заседание в присъствие на страните. Няма изразено противоречие с материалния закон, нито противно на посочените правила, нито извън посочените норми. Няма нарушение на правилата на формалната логика.

По изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 814 от 15.04.2020 г. по т. д. 5413/19 г., Апелативен съд – София.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: