Определение по ч. гр. д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3462

София, 08.07.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 24.04.2024 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

ч. гр. дело № 1404/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „О. Б. Б. АД срещу определение № 38/16.01.2024 г. по ч. т.д. № 669/2023 г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 79/17.07.2023 г. по т. д. № 203/2021 г. на Добричкия окръжен съд в частта за разноските, имаща характер на определение, с която са отхвърлени подадените от Й. Н. Д. и Д. И. Д. молби по чл.248 ГПК и вместо това е допълнено определение, постановено в открито съдебно заседание на 26.01.2023 г. по т. д. № 203/2021 г. на Добричкия окръжен съд, като „О. Б. Б. АД е осъдена да заплати на Й. Н. Д. и Д. И. Д. по 2 410.18 лева на всеки от тях – сторени разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. чл.78, ал.4, вр. ал.3 от ГПК.

Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу въззивно определение, което подлежи на обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното:

Производството по делото е образувано по въззивни жалби на Й. Н. Д. и Д. И. Д., в които са инкорпорирани искания за отмяна на решението в частта за разноските, имаща характер на определение, в която са отхвърлени молбите им за допълване на определение, постановено в открито съдебно заседание от 26.01.2023 г.

„О. Б. Б. АД е предявила иск от по чл.135 ЗЗД срещу Д. И. Д., Й. Н. Д. и Д. И. И. за обявяване на недействителен спрямо ищеца на договор за прехвърляне на пет недвижими имота срещу задължение за издръжка и гледане, който договор е обективиран в нотариален акт (индивидуализиран от апелативния съд).

С протоколно определение от 26.01.2023 г. производството по делото е прекратено по молба на ищеца в частта относно апартамент № , находящ се в [населено място], [улица], като в срока за обжалване на постановеното определение са постъпили молби от Й. Н. Д. и Д. И. Д. за допълване на постановеното определение по реда на чл.248 ГПК, като им бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.4 ГПК.

В тази част решението има характер на определение и въззивният съд го е намерил за неправилно.

Въззивният съд е приел от правна страна, че молителите, като ответници в производството, имат право на разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК и при прекратяване на делото. В случая е от значение, че съдебното производство е образувано и прекратено по инициатива на ищеца, а жалбоподателите несъмнено имат качеството на страни по процесната сделка. Ето защо същите, като ответници в производството, имат право на разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК.

За да имат право на разноски, страните трябва да докажат направата на същите, като в случая това е сторено с представените с отговорите на исковата молба договори за правна защита и съдействие /л. 140 и л. 148 от т. д. № 203/2021 г. на Окръжен съд – Добрич/. Във всеки то тях е посочено, че е договорено адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител адв. Д. А. в общ размер на по 5 700 лева, платимо в брой от ответниците. Вписаното има характер на разписка по смисъла на чл.77 ЗЗД. Предвид частичното прекратяване на производството, размерът на адвокатското възнаграждение, което ищецът следва да заплати на Й. Н. Д. и Д. И. И. следва да бъде съобразен с данъчната оценка на имота към датата на предявяване на иска. С оглед на изложеното, на основание чл.78, ал.4, вр. ал.3 ГПК вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ищецът „О. Б. Б. АД дължи на Й. Н. Д. и Д. И. Д. сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 2 410.18 лева.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е недопустимо поради следното: Молителите по чл.248 ГПК (ответници по исковете) не са представили списък на разноски по чл.80, ал.2 ГПК. Липсата му не е представлявала пречка за допълване на определението за прекратяване на част от производството в частта за разноските, което е направено от първоинстанционния съд с първоинстанционното решение с характер на определение. Въззивният съд е изменил това определение (частта от първоинстанционното решение с характер на определение) без да изследва дали молителите са представили списъци на разноски по чл.80, ал.2 ГПК.

Във връзка с довода за недопустимост жалбоподателят поставя процесуалноправния въпрос: Основателна ли е направената във въззивната жалба молба на ответника да измени първоинстанционното решение и в частта за разноските, когато същата страна не е представила списък на разноските по чл.80 ГПК, или такава молба е недопустима, съгласно т.9 от ТР №6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС?

В случая е извършено позоваване на вероятна недопустимост на обжалваното определение, което представлява отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на обжалваното определение.

Както е посочил и жалбоподателят съгласно т.8 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС липсата на представен списък по чл.80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. Настоящата хипотеза е именно такава, доколкото са били направени искания от Й. Н. Д. и Д. И. Д. за допълване на постановеното протоколно определение от 26.01.2023 г. по т. д. № 203/2021 г. на Добричкия окръжен съд в частта за разноските, като им бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.4 ГПК.

По това искане се е произнесъл както първоинстанционният съд, така и въззивният.

Въззивният съд не се е произнасял по искане за изменение на решението в частта за разноските, а по законосъобразността (правилността) на определението, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по искане по чл.248 ГПК за допълване на определението за прекратяване в частта за разноските. Определението на въззивния съд не попада в разгледаната в т.9 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС хипотеза, поради което и не противоречи на даденото с тази точка разрешение.

Жалбоподателят се позовава и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с които поставя и следните въпроси:

2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася с определение (а не с решение) за разноските не по частна жалба срещу първоинстанционното определение, а по въззивна жалба срещу решение, в която е инкорпорирано искане за изменение на решението в частта на разноските?

Поставеният въпрос е свързан с наведени от жалбоподателя доводи, че въззивният съдът недопустимо се е произнесъл по молба по чл.248 ГПК, разглеждайки я като частна жалба, по нея е следвало да се произнесе първоинстанционният съд.

Въпросът не е обуславящ, защото както беше посочено, първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си по молба по чл.248 ГПК и в тази част решението има характер на определение, а въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу това определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, поради което няма съмнение за недопустимост на обжалваното въззивно определение. Към това следва да се добави, че от значение е съдържанието на искането, а не неговото наименование. Така, както произнасянето в първоинстанционното решение по молби по чл.248 ГПК има характер на определение, така и жалбата срещу това произнасяне е частна, а не въззивна и доколкото е допустима и редовна, произнасянето от въззивния съд по нея е допустимо.

3. Допустимо ли е при прекратяване на производството по един от обективно съединен иск, по които е определено и платено общо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, а не за всеки един от отделните искове, съдът да определи възнаграждение съгласно данъчната оценка на имота, предмет на прекратения иск? Жалбоподателят твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на определение №146/04.04.2022г. по ч. т.д. №358/2022 г. на II т. о. на ВКС и определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. 2883/2020 г. IV г. о. на ВКС (отговорът на правния въпрос в първото определение препраща към отговора във второто определение).

В отговора е прието, че: От значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор. Съгласно чл.68 от ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси се предявяват обективно или субективно съединени искове. При тълкуване на разпоредбите на чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и като се вземе предвид вида на съединяване на исковете, следва, че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредба № 1 за МРАВ, законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор. Адвокатското възнаграждение се определя дали отговаря на предвидения в Наредба № 1 за МРАВ, съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взема предвид цената на всеки иск по отделно и се определя за всеки иск по отделно минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски.

Въззивният съд не е допуснал противоречие с посочените определения, доколкото е определил адвокатско възнаграждение за отделния иск, производството по който е прекратено (съобразно чл.2, ал.5 от Наредбата) и е определил възнаграждението според цената на този иск. Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразен с данъчната оценка на имота към датата на предявяване на иска.

В тези определения не е разрешен въпросът как следва да се определи адвокатското възнаграждение при обективно кумулативно съединени искове, когато производството е прекратено по един от предявените искова, а в договора за правна помощ не е индивидуализирано възнаграждението по всеки от исковете. Жалбоподателят не е обосновал и соченото допълнително основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така, както то е разяснено в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.

4. При определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл.7, ал.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай на кумулативно обективно съединяване на искове, приложим ли е чл.72 от ГПК или следва да се приложи чл.2, ал.5 от същата наредба?

Въпросът се отнася до дължимата държавна такса и не е обуславящ, тъй като въззивният съд не го е разгледал и не е следвало да го разгледа, доколкото е сезиран с жалба относно адвокатски възнаграждения и то по отношение на един иск, производството по който е било прекратено.

Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение.

Това е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на обжалвания акт (на мотивите към него). В конкретния случай соченото основание не е обосновано с доводи, различни от обсъдените вече доводи във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, чиято основателност не може да бъде установена при прочит на мотивите на обжалваното определение.

От изложеното следва, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Ответниците по частната жалба не са направили искане за присъждане на разноски, не са представили списък на разноски и доказателства за извършени разноски, поради което и на тях разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска до касационно обжалване определение № 38/16.01.2024 г. по ч. т.д. № 669/2023 г. на Варненския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.