О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№60656
София, 06.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март, две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : Д. Д.
Г. М.
изслуша докладваното от съдията Е. Т.
гр. дело №4067/2020 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Е. И. К., адвокат от АК-С., срещу въззивно решение 260000 от 12.08.2020г по в. гр. д №470/2019г на Варненски АС, постановено при повторното разглеждане на делото на въззивна инстанция .
С решение № 103/17.09.2019 г. по гр. д.№ 221/18 г. на ВКС , ІV г. о. е отменено решение № 128/4.10.-2017 г. по в. гр. д.№ 185/17 г. на Апелативен съд – Варна и делото е върнато за ново разглеждане, като е посочено, че по определени въпроси приложимият материален закон е на Р. Румъния и са дадени указания за извършването на нови съдопроизводствени действия.
Уважени са субективно съединени искове срещу ответницата, предявени от трима ищци в частичен размер от по 25100 лв, за обезщетение на основание чл. 51 от Закона за адвокатурата за небрежно водена от нея нея като адвокат и довереник работа, за която е упълномощена и е сключен договор. Отменено е решение от 16.ІІ.2017г. по гр. д. №192/2016г на Разградския окръжен съд, като в частите му по претенциите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди въззивният съд е постановил друго.Касаторката е осъдена да заплати на В. Г., на Д. З. и на З. З. чрез неговата майка и законна представителка В. Г. по 25100лв. /предявени частично от по 120000лв./обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от изгубената възможност да получат застрахователно обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на 28.ХІ.2008г. на Ю. З. И. – съпруг и баща на ищците, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба.Потвърдено е първоинстанционното решение в отхвърлителните части, за присъждане на законна лихва върху главниците, считано от 28.ХІ.2008г. до датата на подаването на исковата молба. Решението е постановено при участие на застраховател за риска професионална отговорност на ответницата ЗАД „Б. В. И. груп”АД,като трето лице помагач.
Ищците са наследници по закон - преживяла съпруга и низходящи на починалия при ПТП Ю. З. И. .Произшествието е настъпило на територията на Р.Румъния в [населено място] и е причинено от водач на товарен автомобил рег.№АВ-14-SCM, застрахован в SC „Unita Vienna” за риска „гражданска отговорност“ при издадена застрахователна полица RO/12/S5/KX номер 00315826. Според протокола от произшествието водачът е застрахован за ГО , полицата сочи при румънския застраховател„У. В. И. Груп”.Деянието е по непредпазливост, за което виновният водач, румънски гражданин, е осъден с присъда на румънски наказателен съд, влязла в сила на 10.05.2010 г. Докато наказателното дело(по които ищците не са се конституирали пред съответния съд в Р. Румъния)е било още висящо, те са сключили процесния договор с адв.К. на 13.05.2009г с предмет да ги консултира и подпомага във връзка с получаване на застрахователно обезщетение по застраховката ГО „при съответната застрахователна компания и /или гаранционен фонд“ и за завеждане на претенция вкл. съдебни искове и получаване на застрахователното обезщетение.Посочени са застрахователят на виновния водач, полицата и др. известни тогава данни.На 15.05.2009г е дадено пълномощно с най-широко овластяване за представителство пред застрахователна компания и за подписване на споразумения, за предяваване и оттегляне искове.На 23.08.2013г страните подписали анекс, с който прекратявят договора за консултантска услуга.Ответницата насочила доверителите си към трето лице, което да поеме работата - свидетелят О. К., който не е адвокат.Ищците сключили с него аналогичен по форма договор-за консултанстка услуга.Разпитан като свидетел същият заявил, че не могъл да помогне, тъй като давността била изтекла.На 24.08. 2016г наследиците завеждат искове за вреди срещу ответницата, предвид професионалната й отговорност по чл. 2 , ал.2 и чл. 40, ал2 ЗЗД.Безспорно е установено, че за срока на действие на договора последната е депозирала две искови молби, по които образуваните съдебни производства са прекратени.Производството по предявените пред ОС Разград искове на основание чл.45 ЗЗД срещу причинителя на ПТП за присъждане на по 250000лв. обезщетения за неимуществени вреди е прекратено с определение от 17.Х.2012г. /необжалвано/ поради некомпетентност на българския съд съгласно Регламент № 44/2001г.Прекратено е и образуваното производство по исковете по чл.226 КЗ /отм./ срещу ЗК „Уника” АД в качеството на представител за България на румънския застраховател „У. В. И. Груп” с определение на ОС Разград от 10.VІ.2013г. поради подадена от ответницата молба за оттеглянето им.
Въззивният съд е приел, че търсената отговорност следва да се ангажира, като е отхвърил всички поддържани от ответницата възражения.Последната е могла да заяви претенцията на ищците по чл.269от КЗ/отм./ по извънсъдебен ред пред представителя на румънското застрахователно дружество за България. Данни за представителя са били достъпни и обявени от на Гаранционния фонд и от Национално бюро на българските автомобилни застрахователи регистър на представителите за уреждане на претенции, определени от застрахователите на държавите-членки да ги представляват на територията на РБългария.Съществувала е възможност да се изиска копие от застрахователната полица, номерът и издателят са били известни. Полицата е представена по настоящето дело от ЗАД „Б. В. И. груп”АД.Предявяването на иск с правно основание чл.226 от КЗ /отм./ против представителя на застрахователното дружество, последвано от неговото оттегляне по чл.232 от ГПК преди подаване на отговор на исковата молба от ответника не би могло да се приравни на извънсъдебно заявяване на претенцията за уреждане на дължимо застрахователно обезщетение.Възможно е било въззиваемата да предяви от името на доверителите пред български съд по тяхното местоживеене и пряк иск против румънското застрахователно дружество съобразно чл.11, т.2, вр. чл.9, т.1,б.”б” от Регламент/ЕС/№44/2001 г. с претенция за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди .При неуреждане на спора по извънсъдебен ред, е съществувала възможност да се предяви иск за обезщетение по чл.284, ал.1, т.1, вр. ал.2 от КЗ/отм./против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” - София като компенсационен орган.Ответницата е бездействала при упражняването на тези възможности и не е положила дължимата от адвоката грижа, за да защити в пълна степен правата на въззивниците като нейни доверители.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението, основано на оспорвано от ответницата съдържание на полицата. Не е намерил основание за извод че договорът, който адв. К. е била длъжна да изпълнява, не е имал годен предмет, след като според представено извлечение от регистър на застрахователите и брокерите в Р. Румъния, (при указание в отменителното решение на Върховен касационен съд документът да бъде обсъден като доказателство),застраховател с име „У. В. иншурънс груп С.А.“ бил заличен четири години преди издаването на застрахователната полица.От доказателствата е прието за установено, че след извършени придобивания S.C. Unita Viena Insurance Group SA , е с наименование Uniqa Asigurari SA и представител за България е ЗК„Уника”АД. Променено е единствено наименованието на застрахователната компания и тя е продължила да съществува като правен субект - посочените в полицата от 11.08.2008 г. регистрационен и данъчен номер на застрахователя в ТР са идентични с тези на Uniqa Asigurari.
Въззивният съд, след като е предприел указани с отменителното решение на ВКС процесуални действия по чл.43 КМЧП за допълнително изясняване на приложимото право на Р.Румъния в областта на застраховането при риска „гражданска отговорност“ и определяне на обезщетението, дължимо от застраховател за неимуществени вреди по чуждия закон, решаващо е изтъкнал, че макар приложените заверени преводи относно давността да установяват, че институтът на погасителната давност не се прилага служебно, а само чрез възражение ( чл.2512 от Закон 287/09 г. относно Гражданския кодекс на Р.Румъния), такова възражение от длъжника в материалното правоотношение би било възможно. При разглеждане на спора от български съд би била приложима погасителната давност по румънското законодателство, уреждащо правоотношението със застраховател, както е указано в отметнителното решение на ВКС. От официалните преводи е направен извод, че погасителната давност за преките претенции на увредените лица по застраховка „Гражданска отговорност” против застрахователя в периода 2008 - 2913 г. е общата тригодишна давност, независимо от осемгодишната давност, приложима за гражданската отговорност на делквента. Следователно, при начало на срока (установяването на дееца с влязла в сила присъда – 10.05.2010 г.), тригодишната давност е изтекла на 10.05.2013г. Не са представени доказателства давността да е била прекъсвана или спирана. Възможността ищците да получат застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател е преклудирана при действието на договора, поради виновното /небрежно/ неизпълнение от въззиваемата на поетите по договора задължения.
По указанието да се изследва румънското право досежно правилата за определяне на размера на дължимото обезщетение за вреди въззивният съд е посочил, че те са регламентирани в Гражданския кодекс и закон № 136/1995 г. за застраховането и презастраховането в Р.Румъния, приложени в заверени преводи. Претендираните с иска вреди са определени от въззивия съд като съставляващи разликата между паричната оценка на имуществото на ищците, ако изпълнението беше надлежно и паричната оценка на действително изпълненото и пропуснатото от адвоката. Понесени са имуществени вреди в размер на застрахователното обезщетение, което ищците биха получили, ако претенциите им бяха надлежно предявени. От събраните по делото гласни доказателства е направен извод за близката връзка на починалия със съпругата и с децата му, която е била прекъсната и липсата на съпруг и баща се е отразила на начина, по който те са продължили живота си. С оглед родствената връзка, възрастта и съществувалите в семейството взаимна обич, уважение и доверие, въззивният съд е приел, че застрахователно обезщетение значително би надхвърлило за всеки от тях сумата от по 25100 лв.(колкото е предявената с частичния иск сума )
В касационната жалба се поддържат оплаквания, че съдът не е обсъдил доводите на ищцата и доказателства в нарушение на чл.235, ал.2 и чл. 236,ал.2 ГПК Съдът не е обсъдил всички възражения, не е изложил мотиви в нарушение на чл. 236,ал.2 ГПК Не е изпълнил указанието да обсъди данните, че застрахователят по полицата не фигурира в регистъра. Не е изяснил приложимото чуждо право, в случая румънското, в указаните с отменителното решение на ВКС насоки. Не е направил извод, че срокът на погасителната давност е 8 години, че обезщетението за настъпили вреди не разграничава застрахователя от деликванта, от което следва, че към момента на прекратяване на договора вземанията не са погасени и вреди не са настъпили. Цитират се норми от румънския наказателно - процесуален кодекс, които не са изследвани по делото.Не е направен съответния на доказателставата извод, че след като в полицата е посочен несъществуващ застраховател, няма валиден договор за застраховане, поради което договоът за косултантска услуга не е имал предмет, не е бил изпълним, съответно вреди от неизпълнението му не са могли да произтекат. Не става ясно как и въз основа на кое право съдът е направил изводи за действителния размер на обезщетението за неимуществени вреди, което биха получили ищците .Не е събрана информация за приложимото румънско право в тази насока, включително относно разпоредбите на Закон №287/2009г относно Гражданския кодекс и общодостъпна унифицирана практика.Регламентация на ниво ЕС е дадена в Директива 72/166/ЕИО, Директива 84/5/ЕИО и Директива 90/232/ЕИО и въззивната инстанция е дължала мотивирано произнасяне в същата насока.В касационната жалба се коментират данни, почерпани от уебсайта на Асоциацията на българските застрахователи, за обичайно определяни обезщетения за неимуществени вреди в Р. Румъния в среден размер към м. март на 2018г от 8836 евро и за съществуване на меморандуми по унифициране на практиката в тази страна при максимални граници, които според жалбоподателката са общодостъпни.Решението не е съобразено и с чл. 52 ЗЗД при спазване принципа на справедливостта и разясненията в ППВС №4/1968г, развиват се съображения за липса на вреди, както и на причинна връзка с нейните действия, като се изтъква и неоказано съдействие от ищците .
В приложено съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират осем процесуалноправни и материалноправни въпроса в следния ред :
1.При определяне размера на имуществените вреди от вида на пропуснатите ползи по иск по чл. 51 от Закона за адвокатурата, когато те се претендират като пропусната възможност да бъде получено обезщетение за неимуществени вреди по прекия иск по чл.226 КЗ (отм),как следва да се прилага принципът на справедливост, когато увреждането е настъпило в друга държава -членка на ЕС . Определеното обезщетение следва ли да е съобразено с релевантния на увреждането момент и материален закон.При определяне на обезщетението следва ли да се прилагат критериите на чуждата държава по приложимия неин закон , обществено - икономическата конюгтура и обичайната практика в чуждата държава ?
Сочи се чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК с позововане на ППВС 4/68г и практика на ВКС, в която не е коментирана хипотезата във въпроса. Приложените съдебни решения са за случаи, в които не е прилагано чуждо материално право, а се доразвиват постановките на ППВС 4/68г по прилагането на обещественият критериий за справедливост от съдилищата съгласно чл. 52 ЗЗД .
2.Следва ли да се приеме, че е настъпил погасителният ефект на давността без предявен иск на увреденото лице срещу длъжника и без валиден отказ и възражение, при определяне на имуществени вреди по чл. 51 ЗЗД за пропуснати полза от нереализирана възможност за получаване на застрахователно обезщетение от ПТП , настъпило в др. държава - членка от деликвент – неин гражданин и застраховател със седалище в друга държава -член на ЕС.
Сочи се чл. 280 , ал.1 т.1 , т.2 и т.3 ГПК с позововане на практика на ВКС в хипотезата на прилагано чуждо материално право - чл. 44 ал.1 КМЧП и чл. 43, ал.1 КМЧП
(решение по гр. д №924/2012г, 4-го на ВКС , реш. по гр. д №2163/2008г на 3-то г. отд на ВКС и др.) според която практика съдът е длъжен да установи приложимото чуждо право, като използва предвидение в чл. 43 КМЧП начини .
3.Следва ли въззивният съд при определяне обезщетението на имуществените вреди по чл. 51 ЗЗД, изразяваши се в пропуснати ползи за получаване на обезвреда за неимуществени вреди на пострадалите лица – възложители по договор за правна помощ, да посочи критериите, по които се определя обезщетението за пропуснати ползи и да обоснове какво е тяхното значние.
Сочи се чл.280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и противоречие с ППВС №4/68г, т. к въззивният съд не е посочил кой материален закон прилага и защо приема размера на частичния иск за установен на база по - високо от размера му обезщетение за неимуществени вреди, които ищците биха получили.В тази връзка се изтъква и очевидна неправилност на решението, основание по чл. 280, ал.2 предл. трето ГПК .
4.Следва ли въззивният съд при определяне на имуществените вреди по чл. 51 ЗЗД да извърши преценка на всички съществуващи обстоятелства и приети доказателства, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обоснове какъв вид договорно неизпълнение е налице. Сочи се чл. 280,ал.1 т.1 ГПК при задължителната практика, засягаща прилагането на чл.235, ал.2 и 236 ГПК , както и формирана практика на ВКС по чл. 290 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос
5.Следва ли да се приеме за валиден частен диспозитивен документ – полица, в която издателят е различен от посочения в нея, т. к наименованието е един от белезите, които характеризират правния субект, може ли да се приеме за действиелна полица, издадена от несъществуващ правен субект.
Сочи се чл. 280 , ал.1 т.1 ГПК поради проиворечие с решение по т. д № 4131/2013г на 1-во т. о на ВКС
6. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и да мотивира решението си като посочи правните норми на чуждото право, въз основа на които извежда фактически и правни изводи.
Сочи се чл. 280 , ал.1 т.1 ГПК.Не е изтъкнато нито едно решение от практиката на ВКС в подкрепа на основанието Като обосновка се поддържа, че въззивният съд в случая не е положил достатъчно усилия да установи чуждото право и да мотивира изводите си съгласно него .
7.Длъжен ли е въззивният съд в хипотезата на чл.294 ГПК да изпълни задължителните указания на ВКС .
Сочи се чл. 280 , ал.1 т.1 , ГПК , като се изтъква и прилага представителна практика на ВКС, че въззиният съд има това задължение .
Съображението е изтъкнато и с довод за очевидна неправилност на въззивното решение.
8.Следва ли въззивният съд да изложи собствени фактически и правни мотиви по правния спор, като обсъди всички доказателства и даде отговор на всички възражения
Изтъква се осонование по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК с прилагане на представителна практика на ВКС, че е въззиният съд има и това задължение.
Постъпил е отговор от В. Г. И. Д. Ю. З. и З. Ю. З. , действащи чрез адв Е.Б. от САК, в който касационната жалба се оспорва по същество Не са изложени съображения по изтъкнатите основания за допускане до касационно обжалване, подчертава се, че отменителното решение на ВКС делото е възнато за ново разглеждане при ясно формулирани насоки, като редица доводи и обпалвания на касаторката се намеждат извън обхвата на настоящата проверка .Не е установена неистинност на застрахователната полица, не се касае и за обстоятелство което би довело до друг извод основно отговорността на ответницата за неизпълнение за нейните задължения като адвокат, за които е от значение правилото в чл. 43 от ЗЗД Вредите са установени, безсмислено е предявяване на изсрочения по давност иск пред съд, в тази насока е съобразена установената практика на ВКС. .Представляващият адвокат иска присъдждане на възнаграждение съгласно чл. 38, ал.1 т.2 ЗЗД.
Третото лице помагач ЗАД „Б. В. И. Груп”, [населено място] не е изразило становище при новото разглеждане на делото
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Първият въпрос, който включва подвъпроси, както и условия, се свежда до това при определяне на вреди от вида на пропуснатите ползи при иск по чл. 51 ЗАдв., когато те се претендират като пропусната възможност да бъде получено обезщетение за неимуществени вреди, определеното обезщетение следва ли да е съобразено с релевантния на увреждането момент и материален закон, как се прилага принципът на справедливост при определяне размерът на обезщетението от увреждане настъпило в друга държава -челн на ЕС, следва ли да се прилагат критериите по приложимия неин закон, обществената конюктура и обичайната практика на чуждата държава.
По настоящето дело е постановено решение № 103/2019г на ВКС 4-то г. о за отмяната на постановеното при първоначалното разглеждане на делото въззивно решение, в което е даден отговор на правен въпрос за задължението да се изследва от съда приложимото право относно определянето на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, които биха се получили в чуждата държава. Принципно е разрешението, че когато за разрешаването на спора е приложимо чуждо право, касаещо обезщетение за неимуществени вреди, съдът е задължен да изследва съдържанието на приложимото право и относно определянето на размера на дължимото се обезщетение за такива вреди вследствие на ПТП, настъпило в чужда държава, причинено от делинквент – гражданин на тази държава, респективно относно определянето на размера на застрахователното обезщетение за тези вреди по сключен в тази държава договор за застраховка „Гражданска отговорност“, при нереализирана възможност за получаване на застрахователно обезщетение по такава застраховка.
За да е относимо поставен, въпросът в изложението следва да има обуславящо значение за решаващите изводи на съда. В случая решаващият съд не е имал за предмет на делото да определя по справедливост, с прилагане на чл. 52 ЗЗД и воден от указанията в ППВС №4/1968г едно непредявено и неполучено обезщетение, което според приложимия материален закон на Р. Румъния се определя по размер в споразумание, а при непостигане на споразумение -единствено от съд „в справедлива сума“. Въззивният съд е имал за задача да определи спорния размер на една вреда, за доказването на която обаче е било необходимо /и в случая – достатъчно/ изследването на приложимото материално право на друга държава в областта на обезщетяването, като решаващо се прецени : осигурява ли в конкретния случай чуждото право получаването на обезщетение за ищците от застраховател ; осигурява ли го до размера на заявената с иска вреда - по критериите за реалност и сигурност .Изследването се отнася както до възможността за спорумение по обезщетението, така и за определянето му от съда.По отношение на последното, установените в международното частно право принципи, така и приложимият в Р. Румъния закон изключва допускането, че овластеният съд не би определил обезщетението за неимуществени в справедлив размер.Справедливостта е универсален принцип, който следва да се зачете при изследването на чуждото право, за целите на настоящия процес.
На следващо място , въззиният съд в настоящето исково производство не е бил сезиран да се произнесе по спор какъв би бил справедливият размер на пропуснатото обезщетение.Диспозитивно ищците са очертали като предмет на доказване по делото всички обстоятелства от значение за съществуването на вземането и неговото основание според действащо в друга държава приложимо право, но до размера на частичния иск.Страните не са изложили и становищата по глобално определим размер на обезщетението за неимуществените вреди до приключване на съдебното дирене, пред въззивната инстанция, включително при повторното разглеждане на делото За да разреши спора, въззивният съд не е следвало да замести липсващо съдебно решение по този въпрос, а да изясни приложимото чуждо право в доказателствен аспект. При тези обесоятелства, мотиви в какъв размер обезщетението за неимуществени вреди над предявения с частичия иск съдът намира за справедлив, не биха обвързали нито страните в последващ процес, нито друг съд.Те нямат обуславящо за изхода на делото значение.
Нормите на Закон №278 /2009г относно Гражданския кодекс и Закон №136/95 са приложими, но по доказателствен въпрос.По отношение обезщетяването на вреди по чл. 51 ЗАдв е приложим българския закон, включително процесуалните правила за случай на установен по основание иск за обезщетение, чиито размер се определя от съда. Вредата е измерима с неполучено от застраховател обезщетение за неимуществени вреди по приложим закон на друга държава, поради това от значение е и този закон. Както е указано и в решение №103/2019г по гр. д № 221/2018г на 4-то г. о / с което се консолидира съдебната практика на ВКС в реш.№233/2012г по т. д № 914/2011г ТК на ВКС по отношение задълженията на съда/, за вреди от естеството на претендираните, съдът има служебно задължение да „изследва“ чуждия закон - не само в насока съществува ли основание за получаване на обезщетението, съответно легимация на увредените лица да го получат, но и относно размера, в който приложимото право на друга държава позволява да се приеме, че правото на обезщетение ще бъде удовлетворено.
И двете насоки са изследвани от въззивния съд след извършване на указаните процесуални действия, макар мотивите на решението да са пестеливо изложени на фона на пространно развитите доводи и възражения на страните . Установен е нормативният ред на чуждата държава в областта на задължителната застраховта „гражданска отговорност, обезщетенията при ПТП, реда и начина за определянето им. Отговорът на въпроси, свеждащи се до подчертаване на необходимост решението да съдържа включително мотиви за справедливия размер на обезщетението и как съда достига до изводи в тази насока, не могат да обусловят решаващ извод, различен от оспорвания .
Основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК касаторката аргументира със съдебна практика на ВС на РБ и ВКС по прилагане то на чл. 52 ЗЗД, неотносима към формулирания в изложението въпрос. Изведеният в практиката на ВКС критерии тук е да се търси реалната загуба и въззивният съд го е следвал, премайки че при дължимо обезщетение на ищците за неимуществените вреди, при загубена възможност то да бъде поето от застраховател, именно тази вреда е налице до частично предявеният размер на исковете. Както е посочено в Решение № 227 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2012 г., IV г. о., ГК, имуществените вреди на доверител, каквито в случая се претендират, съставляват разликата между паричната оценка на неговото имуществото, ако изпълнението беше надлежно и паричната оценка на имущество му в резултат на действително изпълненото и на пропуснатото от адвоката.Когато претендираното от доверителя право е парично вземане, вредата от неговото отричане (непризнаване) или от осуетяването на възможността за реализирането му е дължимата главница със съответната лихва. По различни причини цената на едно парично вземане, каквото е и обезщетението за неимуществени вреди включително, може да не съвпада с окончателния резултат при неговото определяне, това налага съдът да съобрази сконтиране или редуциране след оценка на „съответните рискове“, както е посочено в същото решение.
Оценявайки, че относно обезщетение за неимушествени вреди, каквото е осуетеното за всеки от тримата ищци, не съществува риск да бъде определено от съд и присъдено в размер под равностойноста на 25100 лв, въззивният съд е дал съответно на установената практика на ВКС разрешение : за да е адекватно, обезщетението се определя според това, което обикновено се случва. Дейстащото право на друга държава в случая е определящо за тези параметри, както е разяснено в Решение № 103 от 17.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 221/2018 г., IV г. о., ГК. З. чуждото право се изследва. В случая приложимото право на съответната държава гарантира съдебна намеса при определяне на обезщетението, ако не се постигне споразумение със застрахователя за размера му Компетентността на съда тук е изключителна, както сочи приложеното по делото действащо първично право в Р. Румъния(чл.43 З-н №136/95) Не е обичайно да се очаква при обезщение, определимо според приложимия материален закон по критерия за справедивост и по решение на съд правораздаващ в дължава-членка на ЕС,размерът на присъденото обезщетение да е по - никък от частично заявеният по делото. Достатъчно е, че изводът се основава на констатация за наличие на предвидените в чуждия закон материалнопрвни предпоставки за удовлетворяване на претенцията, като спредливостта е критерият за съда при определяне обезщетение за смърт на близък. Критерият не допуска да се приеме, че размерът на обезщетението по решение на съда би могъл да е по-нисък от така предявения с частичните искове, при едно уеднаквено тълкуване на чл.54 от Закон №136/1995г, действащ в Р. Румъния и поради универсалността на принципа .
Не е налице и основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, което е посочено без обосновка по въпроса . Ето защо касационно обжалване по него не следва да се допуска .
По така изложените съображения, не е налице основание за допускане до касационно обжалване включително по третия формулиран в изложението въпрос, който изразява оплакване за липса на мотиви по критерия за определяне на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от получаване на обезвреда на неимуществени вреди от пострадали лица.
Правен отговор на втория формулиран впрос е даден в решение №277 от 19.08.2013г по гр. д № 1166/2012г на 4-то г. о на ВКС и Решение № 77 от 21.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2735/2018 г., III г. о на ВКС. Когато предмет на поръчката включва действие по завеждане на дело, довереникът като адвокат следва да действа в интерес на доверителя по най-добрия начин със законни средства (чл. 2, ал. 2 ЗЗД), като извърши сезирането на съда преди изтичане на погасителната давност за защита на спорното субективно материално право и избегне съществуващият риск от отхвърлянето му като погасено по давност, което е равнозначно по своя резултат на неговото отричане (непризнаване). В най -добрия интерес на клиента е адвокатът да действа предвид угрозата претенцията да бъде погасена по давност и по същество отхвърлена при своевременно възражение за давност на ответника, защото не е обичайно да се очаква, че неговата защита ще пропусне да възрази за изтекла погасителна давност.
Начинът по който се определя вредата при непотърсено, поради това и неполучено обезщетение от застраховател, при бездействие на довереник довело до изсрочване по давност, не е в колизия с правилото давността да не се прилага служебно от съда и не е в противоречие с формирана практика на ВКС по въпроса.
Въззивното решение е съобразено с тази практика, споделяна и от настоящия състав на ВКС
Когато е приложим закон на друга държава в материята на обезщетяване на неимуществени вреди, отговор на правен въпрос е даден и с отменителното решение на ВКС по настоящето дело. Сочената от жалбоподателката съдебна практика на ВКС в този раздел на изложението съдържа разрешение на други правни въпроси и основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК не се обосоновава. Не е изложена обосновка и по цитираното основание на чл. 280, ал.1 т.2 ГПК Основание за допускане на касационната жалба при предпоставките на чл. 280 , ал.1 т.3 ГПК настоящият състав на ВКС също не съзира, тъй като споделя установената в реш. по гр. д № 1166/2012г на 4-то г. о на ВКС и Решение № 77 от 21.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2735/2018 г., III г. о на ВКС съдебна практика , като не намира необходимост тя да бъде изоставена .
Четвъртият по реда на изложението въпрос, както и осмият ( последен по реда на изложението ) въпрос засягат изискванията към решаващата дейност на въззивният съд в процесуално-правен аспект. Процесуалноправните въпроси относно задълженията на съда да обсъди релевантните доказателства и доводите на страните е разрешен в съответствие с установената практика на ВКС ( решение по гр. д. № 756/2009 г. на ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1313/2009 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 90/2011 г. на ІІІ г. о., решение по гр. д. № 3973/2008 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др ), в която се приема, че задължението да се обсъдят всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 на Конституцията на Р България, съответно чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 ГПК.Част от тази установена съдебна практика е и изтъкнатата в изложението.Според задължителните указания в ППВС №7/65г. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение също е обсъждан многократно в създадената включително след влизане в сила на ГПК от 2007 г. практика на ВКС.
Настоящият състав на ВКС, възприемайки изцяло дадените разрешения в посочената съдебна практика, не намира че въззивното решение е в противоречие с нея Преценени са всички приети доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, в рамките на заявените фактически основания.Установени са предпоставките да се формира оспорваният в касационната жалба извод , че при сключеният договор за правна помощ и съдействие, неточното изпълнение е засегнало имуществената сфера на тримата ищци поради осуетяване на правото им да получат обезщетение от застраховател което обезщетение според действието на материално право на чужда държава се подчинява на законов ред и се предвижда в справедлив размер. Съгласно обжалваното решение, основанието за ангажиране на отговорност за вреди по чл.51 ЗЗД е само до размера на присъденото, с уважаване на предявения частичен иск, доколкото при този размер съдът е приел вредата е доказана .
В отменителното решение на ВКС са били разгледани и отхвърлени доводи на настоящата касаторка по прилагането на материалния закон и основанието на иска. Дадено е съответното правно разрешение по основанието за отговорност на ответницата съгласно чл. 51 от Закона за адвокатурата, застъпено и в обжалваното въззивно решение. От въззивната инстанция са изпълнени указанията за изясняване на приложимия чужд материален закон.В случая чуждото приложимо право е подлежало на установяване и изследване от съда, включително за да се направи извод за размера на вредата .
В решението въззивният съд е обсъдил всички възражения на ответницата, като на свой ред е намерил същите за неоснователни: твърденията за неоказване съдействие от страна на доверителите, за липса на причинна връзка между неупражнените от ответницата правомощия и вредите ; относно наличието на правизключващи факти. В тази връзка е обсъдено и указаното с отменителното решение писмено доказателство, което не е разколебало извода, че приложимото право на Р. Румъния посочва издателя на полицата като действащ застраховател, променил единствено наиманованието си .
Петият въпрос е следва ли да се приеме за валиден частен диспозитивен документ - полица, в която издателят е различен от посочения в нея, т. к наименованието е един от белезите, които характеризират правния субект, може ли да се приеме за действиелна полица, издадена от несъществуващ правен субект. Формулировката не включва всички признаци, по които следва да се преценява валидността на сключена застраховка „гражданска отговорност“. По същество чрез въпроса се оспорва доказателствен извод на съда при идентификацията на застрахователя по представената полица, като не е отговорено на общо изискване в чл. 280 , ал.1 ГПК за формулиране на правен въпрос. Изтъкват се твърдения .
Съдът не е приел за установен факт, който сочи на невалидна застраховка и изводът в решението за съществуващо застрахователно правоотношение с действащ застраховател е основан на данните по делото: договорът е сключен със съществуващ застраховател, чието променено наименование към момента на издаване на документа полицата не отразява, но другите индивидуализиращи признаци на издателя съвпадат. Условието във въпроса, че полицата е издадена от несъществуващ правен субект, не кореспондира с факти, позволяващи този извод.Въпросът е бил поставян и при касационното обжалване на предходното въззивно решение, като съображенията на състава на ВКС , 4 г. о да не допусне касационно обжалване по него, отново следва да бъдат изтъкнати : въззивният съд е изложил съображения и е приел за установено съществуването, а следователно и правосубектността на застрахователното дружество в Румъния, издало застрахователната полица, вземайки предвид и регистрационния номер на застрахователя в търговския регистър и данъчния му номер.Следва да се добави, че правото не допуска да се изключи съществуването на застраховател, издал полица по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ заради липса на отразени в нея актуални данни относоно това, че същият е променил наименованието, или е сменил седалището си по регистрация (едновременно, или последователно),когато общи за всички правни системи идентификационни признаци относно правосубектността на издателя са установени. Не се обосновава и посоченото основание на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, като не е налице проиворечие на въззивното решение с решение по т. д № 4131/2013г на 1-во г. о на ВКС,с което е отговорено на въпрос действителен ли е договор за застраховка, ако се оспорва собствеността на застрахованото МПС. В решението е тълкуван е чл.195 КЗ относно застрахователния интерес и е приеточе договора да е действитен, ако има застрахователен интерес
По шестия правен въпрос решението също не следва да се допуска до касационно обжалване предвид съображенията, вече изложени при отклоняването на първия и трети от поставените въпроси.
В отменителното решение на ВКС е било указано изясняване на въпроса за съществуването и приложението на „Закона за задължителното застраховане“като е прието, че такъв закон се упоменава в текста на чл.8 от Закон№136/1995г относно застраховането и презастраховането в Румъния. Извод е направен от превода на текста от румънски на български език , породил съмнения в точното и пълно изпълнение на поръчката от румънска страна, възложена от състава на Варненски АС при първото разглеждане на делото.При новото разглеждане на делото въззивният съд е изяснил и взел предвид действителното съдържание на чл. 8 от Закон №136/1995г относно застраховането и презастраховането в Румъния. Преводът, който съставът на Върховен касационенен съд, 4-то г. о.е съобразявал в отменителното решение, се е оказал неточен, тъй като гласи : „Установяването на настъпилите застрахователрни рискове, установяването и изплащането на обезщетенията и на застрахователните суми се извършва по реда на Закона за задължителното застраховане или на договора за застраховане, в случай на незадължителна застраховка„. Втората поръчка чрез МП, възложена от въззивния съд по реда на чл. 43 КМЧП в изпълнение на указания по отменителното решение, позволява от цялостното съдържание на Закон №136/1995г. да се направи извод, че в действащото право на Р.Румъния няма „Закон за задължителното застраховане“Текстът на чл.8 в действителност гласи: „ Установяването на настъпилите застрахователрни рискове, установяването и изплащането на обезщетенията и на застрахователните суми се извършва по реда на закона, за задължителното застраховане или на договора за застраховане, в случай на незадължителна застраховка „ Този превод е съответен на съдържанието на закона и е взет предвид от въззивния съд при постановяване на решението.
Изискано и приложено по реда на чл. 43 КМЧП е законодателството, действащо за периода 2008-2013г. в Р. Румъния относно условията и обхвата на отговорността на деликвента и застрахователя - лицата имащи право на обезщетение за неимуществени вреди ;основанията за изключване и погасяване на отговрността ;правилата за определяне на дължимото обезщетение и наличието на ограничения ;правилата за прилатане на давността .
Обемът нормативни текстове е представен по раздели и е внушителен, с кратко обобщение, че центърът на материята е закон №136/1995г, като са приложени текстовете на „първичното законодателство“, а именно закон №136/1995г и Гражданския кодекс(ГК). Вторичното законодателство(подзаконови актове)е цитирано по разделите от запитването там, където съществува, без да е приложено.За преиода, посочен в запитването само изброяването му обема няколко страници. Вторичното законодателство е в областта на условията и обхвата на отговорността на застрахователитеи правилата за установяване размера на дължимото обезщетение, като тази уредба явно регулира участието на застрахователите в предвидените по закон споразумения с правоимащите. Касае се единствено за заповеди на председателя на Комисията за застрахователен надзор (регулаторен орган )
Законовата регламентация е в нормите на цитираните два закона и от нея следва, че по румънското право ищците са правоимащи на обезщетение от застрахователя като пострадали лица (чл.2223 ГК, чл.41, чл.51 от З-н №136/95) ; че обезщетението се установява въз основа на споразумението между застрахован, увреден и застраховател и за случай на събития на територията на Румъния страните са задължени, ако не се постигне споразумение, да „предоставят спора пред румънския съд“ (чл.43 З-н №136/95);че пострадалите могат да упражнят правото срещу деликвента, но по свой избор и пряко срещу застрахователя, в който случай отговорният причинител задължително се призовава и че ако последният плати обезщетението, тогава застрахователят изплаща на него, освен в определни случаи (умисъл, употреба на алкохол и др. хипотези, аналогични на уредените в българското законодателство при задължителната застраховка ГО); че и във всички случаи застрахователят плаща „до рамките на неговото задължение“(лимитиране).Давността не се прилага служебно от съда (чл.2512 ГК), определя се със закон и е три години. Погасителната давност започва да тече от датата на увреждането, или от влизане в сила на присъдата както е приел съдът в интерес на ответницата.В случая, от влизане на присъдата в сила през 2010г до прекратяване на процесния договор, давността спрямо застрахователя е изтекла и не са установени факти от които да се направи извод, че същата е спирана или прекъсната .Що се отнася до това как съдът определя обезщетението за неимуществени вреди, налагащият се извод от действащото чуждо материално право в тази област е за прилагане принципа на справедливост .
Следва да се добави, че изтъкнатото специално основание на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК не е подкрепено с практика на ВКС,на която въззивното решение противоречи, включително съдебна практика формирана по приложението на изтъкнатите чл. 43, ал.1 и чл. 44 от КМЧП.
По седмия формулиран въпрос изтъкнатата практика на ВКС по приложението на чл.294 , ал.1 ГПК съдържа поддържаното от касаторката разрешение. Съгласно императивната норма на чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, указанията, дадени с отменителното решение на ВКС са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото, както относно тълкуването и прилагането на процесуалния закон, така и относно тълкуването и прилагането на материалния закон. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото – по свое вътрешно убеждение. Ако при тази преценка въззивният съд приеме за установени нови правно-релевантни обстоятелства, които променят фактическата обстановка по делото, той пак е длъжен да се съобрази с дадените му от ВКС по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. Съобразявайки се с тях, при новото разглеждане на делото въззивният съд може да достигне както до същите изводи по материалноправния спор, така и до други материалноправни изводи, които са обусловени от променената с новоустановените обстоятелства фактическа обстановка по делото, и които изводи може да са различни от изводите, приети за правилни в отменителното решение на ВКС, доколкото последните са били направени само въз основа на обстоятелствата, приети за установени по делото преди събирането на новите доказателства. В този смисъл е решение №378/2016 гр. дело № 1629 по описа за 2015 г. 4 г. о , решение № 294/18.10.2013 г. по гр. дело № 1276/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. , на която практика въззивното решение не противоречи .
Поради изложените вече съображения не е налице и поддържаното в същия раздел на изложението основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като очевидно неправилно .
На адв. Е. Б. следва да се определи и присъди възнаграждение съгласно чл.38, ал.1, т.2 от ЗЗД,тъй като е защитавала ищците безплатно. Предвид минималните размери по чл.7, ал.2,т.4 от Наредба №1/20004г. на ВАдвС, възнаграждението за настоящана инстанция следва да се определи на 4608 лева (с начислен ДДС).При определянето е съобразен минимален размер съгласно цитираната наредба, по отделно за защита по всеки от трите иска .
Воден от горното,Върховен касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение ,
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение№ 260000 от 12.08.2020г по в. гр. д №470/2019г на Варненски апелативен съд .
Осъжда Е. И. К., ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат Е. Б. С. – К. от САК сумата 4608лв, определено от съда адвокатско възнаграждение по чл. чл.38, ал.1, т.2 от ЗЗД от Закона за адвокатурата
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .