1Р Е Ш Е Н И Е

№ 60083

София, 02.08.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. П.

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Т. Г.

като разгледа докладваното от съдията Б. П.

гражданско дело № 3632/2020 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Н. статистически институт /НСИ/ е обжалвал въззивното решение на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, № 24 от 08.07.2020 г. по въззивно гражданско дело № 58/2020 г., за обезсилване по въззивната жалба на [община] на решението на Б. окръжен съд № 482 от 04.12.2019 г. по гражданско дело № 1655/2018 г., с което е уважен предявеният от НСИ, в качеството на процесуален субституент на държавата, иск за признаване за установено по отношение на [община], че държавата е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор № ....., с площ от 2 541 кв. м., с административен адрес: [населено място], ул. 12-та. Решението е постановено при участието на държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството като трето лице помагач на страната на ищеца.

В касационната жалба се оспорва изводът на въззивния съд, че не са представени доказателства за идентичност на процесния имот със строително петно № 27а; че допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза не е могла да се произнесе по въпроса за идентичността поради липса на картен материал, но не е отрекла наличието . Ако експертизата е била ценена заедно с останалите доказателства по делото, включително и свидетелските показания, съдът е щял да установи, че става въпрос за един и същи имот. Освен това се твърди, че в случая е била налице хипотезата на чл. 15, ал. 2 П. (отм.) за предоставянето на държавен имот по съгласие между ръководителя на ведомството и председателя на народния съвет.

Държавата, представлявана от областния управител на Б. по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, в качеството на трето лице помагач на ищеца, излага становище за основателност на касационната жалба.

Ответникът [община] изразява становище, че обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се потвърди. Поддържа се в отговора на касационната жалба и писмената защита, че имотът не е държавна собственост, за него не е съставен акт за държавна собственост. Ищецът не е доказал твърдението си, че на законово основание е придобил правото на собственост по правоприемство от Централното статистическо управление към МС, която правосубектност е абсолютно изискуемо условие за пораждане на правните последици на административните актове. Поддържа се също, че е неоснователно твърдението на ищеца, че е изтекла придобивна давност като в случая разпоредбата на чл.79 ЗС е неприложима поради забраната да се придобиват имоти държавна и общинска собственост.

Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество по правния въпрос: Има ли процесуална легитимация държавно ведомство, на което е предоставено оперативно управление на държавен имот по реда на НДИ /отм./, да предяви иск за признаване на правото на собственост на държавата като се позове освен на предоставено право на ползване, и на придобивна давност, когато липсват документи, установяващи точното местоположение на имота, но ведомството го владее от момента на предоставянето, застроило го е и липсва противопоставяне на трети лица и държавата повече от 50 години, а самата държава участва в исковия процес по повод собствеността на предоставения имот като трето лице – помагач и поддържа становището за придобивна давност.

Въпросът е свързан с допустимостта на настоящия иск от гледна точка на процесуалната легитимация на ищеца.

Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че ищецът по делото Национален статистически институт твърди, че по правоприемство от предходно държавно учреждение - ЦСИ към МС е субект, на който държавата е отстъпила право на строеж върху процесния имот. С протокол № 8 от 28.04.1965 г. на ИК на Окръжния народен съвет [населено място] е било отстъпено право на строеж за изграждане на почивна станция върху строително петно № 27а от комплекса „Атлиман“ край [населено място]. Поради липсата на скица, план или схема за комплекс „Атлиман“ към датата на въпросното решение, е прието, че не може да се установи местоположението на терена, върху който е отстъпено право на строеж, съответно – идентичен ли е процесният имот със строително петно № 27а. Въззивният съд е посочил, че към 1965 г. държавните имоти са предавани на държавни учреждения по реда на чл. 15 П. (отм.) - по решение на Министерски съвет, каквото в случая не е налице. Поради това съдът е приел, че НСИ, като правоприемник на Ц. при МС, не е субект, на който държавата е предоставила правото на управление и стопанисване на процесния имот, респективно няма качеството на процесуален субституент и поради това не може да води иск за собственост от името на държавата срещу [община] за процесния имот.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване:

Процесуалната легитимация на страните определя допустимостта на предявения иск. Тя се извежда от правните твърдения в исковата молба. Въз основа на тези твърдения съдът има задължение по чл. 130 ГПК след проверката на редовността на исковата молба, да провери и допустимостта на предявения иск от гледна точка на изискването на чл. 26 ал.2 ГПК , че чужди права могат да се предявяват пред съд само в изрично предвидените в закона случаи. След като процесуалната легитимация се преценява при постъпване на исковата молба, при произнасянето по този въпрос съдът не може да изследва какво е действителното правно положение. То се установява след провеждането на състезателно производство и обсъждане на събраните доказателства с решението по съществото на спора. Ако в хода на разглеждане на делото ищецът не докаже твърденията си за принадлежността на спорното материално право, искът следва да се отхвърли като неоснователен - /срв. решение от 06.06.2011 г. по гр. д. № 47/2010 г., на ВКС III г. о., решение № 401 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 1494/2009 г., на ВКС, II г. о. ,/

Държавните имоти се управляват от министрите и ръководителите на други ведомства – чл. 14, ал. 1 ЗДС, а те от своя страна могат да ги предоставят за управление на други юридически лица на бюджетна издръжка към тях . По силата на чл.14 ал.3 ЗДС държавните учреждения и предприятия, на които е предоставено правото на управление на имоти държавна собственост, са овластени да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. Оттук произтича и процесуалната им легитимация да водят искове за защита на държавната собственост. Когато едно ведомство предяви иск за собственост с твърдение в исковата молба, че то му е предоставено за стопанисване и управление от държавата, искът е допустим, като ищецът може да се позовава и на евентуално основание – придобивна давност на държавата, упражнявала владение чрез ведомството – ищец. Според практиката на ВКС правото на ведомството за защита на държавната собственост, произтичащо от чл. 14 ал.3 ЗДС има по-широк обем от предоставеното му право на оперативно управление върху конкретни обекти и може да се разпростре и върху обекти в рамките на предоставената му за управление територия включително по отношение на нововъзникнали обекти, които са изградени и са придобити от държавата по силата приращението - чл. 92 ЗС – решение № 127 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 2719/2020 г., на ВКС III г. о. От това по-широко тълкуване следва, че ведомството може да се позовава и на придобивна давност на държавата чрез упражнено от него владение върху конкретен обект, за да защити своето фактическо ползване, което упражнява със съгласие на държавата.

По основателността на касационната жалба .

Ищецът твърди в исковата молба, че е правоприемник на Централно статистическо управление при Министерски съвет (Ц. при МС), на което през 1965 г. е отстъпено право на строеж за изграждане на почивна база върху строително петно № 27а от комплекса „Атлиман“, край [населено място], което към онзи момент е било държавна собственост; че впоследствие му е било предоставено и право на ползване на основание чл. 16, ал. 1 Закона за горите (отм.), върху строително петно с площ от 2,55 дка, представляващо отдел 21, подотдел 5, тъй като имотът е част от Държавен горски фонд-лесопарк „К.“; че през 2002 г. е бил одобрен ПУП от кмета на [община], по силата на който за процесния имот е отреден парцел II, за имот пл. № ....., в кв. ..... по плана на [населено място], а със Заповед № РД-18-94/21.12.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК имотът е заснет с идентификатор № ....., като е съставен акт за частна общинска собственост; че в посочения имот е била изградена почивна база за летен отдих на служителите на НСИ. Поддържа се в исковата молба, че процесният имот винаги е бил държавен, тъй като от 1965 г. се стопанисва и ползва от НСИ и праводателите му, които го владеят за държавата. При условията на евентуалност ищецът претендира, че имотът е частна държавна собственост по силата на изтекла в полза на държавата придобивна давност.

По съображенията при отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск поради липса на предоставено право на оперативно управление като условие за активната процесуална легитимация на НСИ, е направен в нарушение на процесуалните правила – отменително основание по чл. 281 т.3 предл.2 ГПК. Не е налице липса на процесуална легитимация и по евентуално въведеното основание – придобивна давност .

Същевременно държавата като собственик не може да бъде лишена от правото самостоятелно да брани своята собственост и да участва като главна страна по предявен собственически иск от ведомство в защита на правото на държавна собственост. При действието на отменения ГПК участието на държавата в процес, иницииран от неин субституент, бе гарантирано от разпоредбата на чл. 19 ГПК /отм./. Отпадането на процесуалната фигура на контролираща страна по действащия ГПК не е основание за определяне на вида на процесуалната субституция като суброгация и на това основание да се приеме, че държавата ще бъде обвързана от решението, без да е участвала по делото, тъй като това изключение за разпростиране на силата на пресъдено нещо няма изрична законодателна уредба. По общото правило на чл. 26 ал.4 ГПК, държавата е здължително трябва да се конституира по делото като главна страна в качеството си на носител на материалното право, предмет на предявения от субституента иск.

В случая държавата е участвала в процеса в ненадлежно процесуално качество – като трето лице – помагач на ищеца, а не като главна страна на основание чл. 26 ал.4 ГПК, поради което на това основание, а не по изложените от въззивния съд съображения, обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо. На същото основание е недопустимо и обжалваното въззивно решение, поради което те следва да се обезсилят на основание чл. 281 ал.1 т.2 ГПК и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд за даване на указания на ищеца Националния статистически институт да конституира като страна по делото държавата на основание чл. 26 ал.4 ГПК.

По изложените съображения върховният касационен съд, първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Бургаския апелативен съд гражданско отделение, № 24 от 08.07.2020 г. по въззивно гражданско дело № 58/2020 г., и на решението на Б. окръжен съд № 482 от 04.12.2019 г. по гражданско дело № 1655/2018 г. И

ВРЪЩА ДЕЛОТО на Бургаския окръжен съд за ново разглеждане, от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: