Производството е по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] чрез процесуалния му представител адв. А. против Решение № 2040 от 08.10.2015 г., постановено по адм. д. № 470/2015г. по описа на Административен съд [населено място],с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт № Р-03-1402108-091-01/28.10.2014 г., потвърден с Решение № 834/19.01.2015г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- В., с който на дружеството за данъчен период 2011г. са установени задължения за корпоративен данък по ЗКПО размер на 41 972,97лв. – главница и 11 047,59лв. – лихва.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което РА, да бъде отменен. Претендират се и разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът – Директорът на Дирекция „ОДОП“ В. не взема становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество за основателна по следните съображения:
Предмет на контрол пред първоинстанционния съд е бил Ревизионен акт № Р-03-1402108-091-01/28.10.2014 г., потвърден с Решение № 834/19.01.2015г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- В., с който на дружеството за данъчен период 2011г. са установени задължения за корпоративен данък по ЗКПО размер на 41 972,97лв. – главница и 11 047,59лв. – лихва.
За да отхвърли жалбата на дружеството административният съд е приел, че за същото е била налице пречка да ползва преотстъпване на корпоративен данък за 2011г. с оглед съществуването към 31.12.2011г. на публични задължения по смисъла на чл. 167, ал.1, т. 1 и т. 3 от ЗКПО в размер на 38,18 лв. Относно извършеното преобразуване на финансовия резултат със сумите от 200 лв. с предмет такса за счетоводни услуги, съдът е приел, че разходът е отчетен в нарушение на счетоводното законодателство, поради което правилно е преобразуван финансовия резултат на [фирма]. По отношение на преобразуване на финансовия резултат за сумата от 11465,59 лв., представляващи отчетени разходи за командировки, съдът е приел, че са документално необосновани и като такива не са свързани с дейността на дружеството.
Решението е правилно, постановено е в съответствие с материалния закон и обосновано поради следното:
Основният спор между страните се състои в това, отговаря ли [фирма] на общите изисквания за преотстъпване на корпоративен данък, уредени в чл. 167, ал. 1 от ЗКПО, и в частност към кой момент са погасени публичните задължения в общ размер на 38,18 лв. по декларация обр. 6 с № 030021105064872/21.09.2011 г. за м.08.2011 г.
В случая липсва спор по фактите. Спорът е правен и се концентрира върху тълкуването на разпоредбата на чл. 167, ал. 1 от ЗКПО. Съгласно чл. 166 от ЗКПО преотстъпване на корпоративен данък е правото на данъчно задълженото лице да не внася в републиканския бюджет определените по реда на ЗКПО суми за корпоративен данък, които остават в патримониума на задълженото лице и се разходват за целите, определени със закон. Общите изисквания за преотстъпване или намаляване на корпоративен данък са регламентирани в чл. 167, ал. 1 ЗКПО, съобразно който към 31.12. на съответната година ДЗЛ следва да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения по т. 1 и 2 и лихви, свързани с невнасянето в срок на тези задължения. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, при безспорната установеност на обстоятелството, че към 31.12.2011 г. дружеството има изискуеми задължения за ДОО, за вноски за ЗО и за ДЗПО, установени с декларация обр. 6.
Съгласно чл. 209, ал. 1 от ДОПК принудително изпълнение на публични вземания се допуска въз основа на предвидения в съответния закон акт за установяване на вземането. В ал. 2 на същата норма изрично са посочени изпълнителните основания, въз основа на които може да бъде предприето принудителното изпълнение на публични вземания, между които: ревизионен акт, независимо дали е обжалван, декларация, подадена от задълженото лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и актовете по чл. 106 и 107, независимо дали са обжалвани. В настоящия случай, задължението, установено с декларация, подлежи на принудително изпълнение. Наличието му към 31.12.2011 г. е факт, което елиминира възможността за преотстъпване на корпоративен данък, тъй като не са налице изискванията на чл. 167, ал. 1, т. 1 ДОПК. В тази правна норма не следва да е налице идентичност между предприети действия по изпълнението и подлежащи на принудително изпълнение публични задължения. Задължението следва да е определено по размер. В случая със самата декларация е определено публичното задължение и не е необходимо издаването на акт на административен орган за това, както е например при определяне на задължения за местни данъци и такси. Нормата на чл. 167 ЗКПО не съдържа изискване да е започнала процедура по принудително изпълнение и да са предприети действия по чл. 182 ДОПК. По принцип дали ще се предприеме въз основа на подлежащото на принудително изпълнение публично задължение фактическо принудително изпълнение е въпрос, неотносим към приложимата за казуса правна норма. Такова принудително изпълнение на публично задължение може да бъде предприето въз основа на декларация по чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК, но дали ще се реализира, е бъдещо и евентуално действие-напр. задължението може да бъде погасено по давност. Ето защо изискването на чл. 167, ал. 1 ЗКПО е само да не е налице подлежащо на принудително изпълнение публично задължение. Това изискване не е изпълнено от данъчнозадълженото лице.
Граматическото и систематично тълкуване на чл. 167, ал. 1, т. 3 от ЗКПО не дават основание да се приеме, че освен невнесените в срок публични задължения и лихвите, определени по основание и размер с програмен продукт, ползван от НАП, също следва да се подлежащи на принудително изпълнение. Както касаторът обосновано поддържа, задължението за лихви е акцесорно и следва главното задължение, но само за него разпоредбата на чл. 167, ал. 1, т. 3 от ЗКПО изрично сочи, че следва да подлежи на принудително изпълнение. Да се приеме, че същото условие следва да е налице и спрямо лихвите би означавало да се вложи разширителен смисъл в нормата на чл. 167, ал. 1, т. 3 ЗКПО, която в качеството си на данъчна разпоредба следва да се тълкува стриктно. Ето защо като е приел, че изводът за установеност на пречката за преотстъпване на данъка по чл. 167, ал. 1, т. 3 ЗКПО е обусловен само от наличието към 31.12 на определени по основание и размер лихви за забава, без да е необходимо същите да подлежат на предварително изпълнение по смисъла на чл. 209, ал. 1 ДОПК, първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон.
Не следва да бъдат споделени и аргументите в касационната жалба за приложимост на общия режим на прихващането по ЗЗД, който по аргумент от чл. 105 от ЗЗД изрично е изключен за вземанията за данъци при липса на съгласие на кредитора. Редът, по който се провежда производството по прихващане е регламентиран в чл. 129 и сл. от ДОПК. Правомощието на органа по приходите да инициира прихващането, обаче не го задължава да стори това, като този извод следва пряко от съпоставката на разпоредбите на чл. 129, ал. 1 и ал. 5 ДОПК. Следователно, правилен е крайният правен извод на съда за наличие на пречка по чл. 167, ал. 1, т. 3 ЗКПО за преотстъпване на корпоративния данък за 2011 г.
По отплакването за противоречие на нормата на чл. 167, ал. 1 от ЗКПО с нормата на чл. 4 от Регламент /ЕО/ №1857/2006г. на Комисията от 15 Декември 2006г., павилни са мотивитите на първоинстанционния съд, че подобно противоречие би било на лице при условие, че правото на ЕС регламентира ползването на даден вид помощ, а националното законодателство на Р. Б отрича това право. В този случай, заинтересованото лице може да се позове директно на нормите на първичното право на ЕС, които имат предимство пред тези на националното законодателство. В настоящия случай подобна колизия не е налице, доколкото с Регламент (ЕО) № 1857/2006 г. на Комисията от 15 декември 2006 г. са въведени общи изисквания относно условията, на които следва да отговарят лицата ползватели на предоставяната помощ за инвестиции в земеделски стопанства, а в разпоредбите на ЗКПО, Р. Б, в качеството си на страна-членка на ЕС, е конкретизирала изискванията за ползване на правото на този вид помощ.
Относно извършеното преобразуване на финансовия резултат за 2011г., със 200 лв. по фактура с предмет такса за счетоводни услуги за м. 12.2010г. издадена от [фирма], след обстоен анализ на представените счетоводни документи и регистри, както и при правилно приложение на закона, административният съд правилно е достигнал до извода, че разходът по горепосочената фактура е извършен за предходен период и през 2011г. дружеството не черпи изгода от него, поради което същият е отчетен в нарушение на счетоводните принципи.
Чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗСч повелява, че счетоводството се осъществява и финансовите отчети се съставят в съответствие с изискванията на този закон при съобразяването с основния счетоводен принцип на текущо начисляване - приходите и разходите, произтичащи от сделки и събития, се начисляват към момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаването или плащането на паричните средства или техните еквиваленти и се включват във финансовите отчети за периода, за който се отнасят.
Несъстоятелни са оплакванията на касатора относно преобразуваният финансов резултат на дружеството за 2011 г. със сумата от 11 465,59 лв. представляващи отчетени разходи за командировки за които е прието, че са несвързани с дейността на дружеството и са документално необосновани. На тях е даден изчерпателен отговор в мотивите на обжалваното решение, който се споделя от настоящата инстанция. След както е останало недоказано реалното извършване на разходите за командировки, то същите се явяват осчетоводени в нарушение на чл.5, ал. 2 от НСКСЧ и са отчетени в нарушение на счетоводното законодателство по смисъла на чл.77 от ЗКПО и със същите правилно е извършено увеличение на финансовия резултат на дружеството за 2011г.
Като е достигнал до законосъобразни правни изводи, административният съд е постановил, без да допусне процесуални нарушения, правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, разноски не се дължат.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 2040 от 08.10.2015 г., постановено по адм. д. № 470/2015г. по описа на Административен съд град Варна. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Особено мнение: