О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60613

гр. София, 30.07.2021 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

Л. А.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1147 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Политическа партия „Д. Г. срещу решение № 260017/05.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4623/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната осъдителна част, първоинстанционното решение № 21073/24.01.2019 г. по гр. дело № 40280/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), са уважени частично, предявени от О. П. срещу жалбоподателя, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, а именно: ответната партия-касатор е осъдена да заплати на общината-ищец сумата 14 762.03 лв. – консумативни разходи за електроенергия и сумата 1 542.24 лв. – консумативни разходи за вода, дължими за периода месец януари 2012 г. – месец юни 2014 г. на основание договор за наем от 17.06.2004 г. за помещение с площ 260 кв. м., находящо се в [населено място] в сградата на „Общински младежки дом“, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 14.04.2016 г. до окончателното им плащане; както и сумата 3 408.23 лв. и сумата 348.79 лв. – също обезщетения за забава в размер на законната лихва върху консумативните разходи, съответно – за електроенергия и за вода, за периода 15.04.2013 г. - 14.04.2016 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, с която са частично уважени исковете за заплащането на консумативните разходи за вода и на обезщетението за забава относно тях. Цената на тези искове (равняваща се на пълния им предявен по делото размер – чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК) е, съответно – 2 286.80 лв. и 808.49 лв., т. е. – до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са частично уважени исковете за заплащането на консумативните разходи за електроенергия и на обезщетението за забава относно тях, чиято цена е, съответно – 21 257.90 лв. и 9 320.83 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, довели до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на партията-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) когато едно лице е било снабдено с правомощия да извършва действия по управление, свързани със сключване на договор за наем на имот, то същото лице разполага ли и с правомощия да договаря по последиците от такъв договор, включително и такива за разсрочване на неизпълнените задължения на падежа, в хипотезата на промяна на законния представител на упълномощителя през време на действие на договора и липса на ново упълномощаване; 2) може ли съдът да основе решението си на бланкетно заявление на ищеца в исковата молба; 3) съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът длъжен ли е да разреши въведения с иска правен спор, след като обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и към защитните доводи и възражения на страните в процеса; 4) съгласно чл. 202 от ГПК, съдът длъжен ли е да обсъди заключението на вещото лице, прието в първоинстанционното производство, заедно с другите доказателства по делото; 5) налице ли е вреда за представлявания, ако мнимият пълномощник е сключил споразумение за разсрочване на задължения, които действия на мнимия пълномощник са оспорени от представлявания; и 6) действително ли е споразумение, сключено от пълномощник, упълномощен от заличен законен представител на същия упълномощител. По отношение на първите четири правни въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първия въпрос – с решение № 65/21.03.2017 г. по гр. дело № 639/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1066/18.11.2008 г. по гр. дело № 4247/2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 43/05.06.2019 г. по търг. дело № 1177/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 330/17.04.2009 г. по гр. дело № 1451/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 63/28.03.2017 г. по гр. дело № 822/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 190/07.02.2018 г. по гр. дело № 180/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 212/21.02.2019 г. по гр. дело № 4268/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – с т. 2, т. 3 и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; третия въпрос – с решение № 190/07.02.2018 г. по гр. дело № 180/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/30.04.2013 г. по търг. дело № 805/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 223/19.06.2013 г. по гр. дело № 1006/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 196/03.08.2012 г. по гр. дело № 1417/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 60/25.03.2013 г. по търг. дело № 475/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 237/11.01.2021 г. по гр. дело № 1553/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртия въпрос – с решение № 196/03.08.2012 г. по гр. дело № 1417/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 60/25.03.2013 г. по търг. дело № 475/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на последните два правни въпроса жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока.

Ответникът по касационната жалба – ищецът О. П. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови решението си в подлежащата му на касационно обжалване част, въззивният съд освен, че е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел следното:

Споделил е извода на районния съд, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по процесния договор за наем от 17.06.2004 г., по силата на който и след анекс № 3/11.10.2010 г. ищцовата община е отдала на ответната партия за временно и възмездно ползване процеснто помещение с площ от 260 кв. м. в сградата на „Общински младежки дом“ в [населено място]. Въззивният съд е установил и че съгласно клаузата на чл. 3.7 от процесния договор, всички разплащания за консумативни разходи, включително за електроенергия, са за сметка на наемателя-ответник. В тази връзка градският съд е обсъдил и признанието на ответната партия в отговора на исковата молба, че е ползвала процесния имот, при което е потребена и електроенергия, в който смисъл са и показанията на разпитаните свидетели, които съдът е намерил, че кореспондират с представените по делото протоколи, фактури и извлечения. Въззивният съд е установил и че процесният договор за наем и анексите към него са подписани за наемателя-ответник от И. А. П., като областен и общински представител на партията. Предвид тези данни по делото, градският съд е споделил и извода на районния съд, че едно от основните задължения на наемателя съгласно чл. 232, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, е да заплаща консумативите, свързани с ползването на вещта. Въззивният съд е приел, че неизпълнението на това задължение е основание за ангажиране на договорната отговорност на ответника, като в тази връзка отново е изтъкнал, че по делото няма спор, че същият е консумирал електиречска енергия при ползването на наетия имот в процесните периоди. По тези съображения СГС е приел, че предявените искове се явяват доказани по основание, като е посочил, че спорът между страните относно годността на измервателните уреди (електромера) касае само размера на вземанията, които съществуват в полза на общината-наемодател.

На следващо място въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника-касатор, че законността на монтирането и техническата изправност на електромера били недоказани. В тази връзка СГС е обсъдил заключението на приетата пред СРС допълнителна съдебно-техническа експертиза, съгласно което електромерът, намиращ в ел-таблото в помещение в западната част на сградата, има обозначена необходимата информация, маркировка за съответствие, знаци за метрологична проверка и пломби, удостоверяващи липса на нерегламентиран достъп до уреда, и същият съответства на техническите изисквания. Съдът е изтъкнал и че вещото лице е направило оглед на място, при който е установило и заснело монтирания контролен електромер за процесното помещение. СГС е приел и че обстоятелството, че огледът е извършен от експерта през 2017 г., т. е. – извън процесния период 2011-2014 г., не е от естество да изключи или намали доказателствената сила и стойност на експертното заключение. В тази връзка са изложени съображения, че в тежест на ответника е да докаже, че в този период уредът не е работил правилно и измервал вярно, като той дори не твърди това. Въззивният съд е установил, че по делото не са представени и доказателства от ответника, ищецът да го е препятствал да участва при отчитането на показанията на електромера. С оглед това, СГС е приел и че съставените и представени констативни протоколи относно показанията на електромера не могат да бъдат изключени от доказатествения материал по делото, а следва да се ценят съобразно останалите събрани доказателства. Предвид и заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза, въззивният е установил, че стойността на потребената от ответника електроенергия в процесния обекта възлиза на 20 356.63 лв. за периода месец декември 2010 г. – месец юни 2014 г. Според същото заключение, в периода 14.01.2011 г. - 14.05.2014 г. от ответника са постъпили плащания в общ размер от 6 284.56 лв., и тъй като той не е посочил кои задължения (за вода или ел. енергия и за кой период) погасява, съдът е възприел, че на основание чл. 76, ал. 2, изр. 2 ЗЗД плащанията следва да се отнесат към най-старите задължения, тъй като са най-обременителни. По този начин, зачитайки направените плащания за погасяване на задължения за ел. енергия в размер общо на 5 596.60 лв. и за вода в размер на 687.96 лв. за периода месец януари 2010 г. – месец декември 2011 г., въззивният съд е приел, че са останали изискуеми и неудовлетворени вземания на ищеца за ел. енергия в размер на 14 760.03 лв., респ. – намерил е, че искът с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за заплащане на този процесен консумативен разход, подлежи на уважаване до този размер.

Относно възражението на ответника (сега касатор) за изтекла погасителна давност, въззивната инстанция е споделила извода на първостепенния съд, че с оглед принципа за еднократност при погасяване на задълженията, по силата на който един дълг може да бъде погасен само чрез един правен способ, вече погасените чрез плащане задължения до края на 2011 г. не могат да бъдат погасени и по давност. С оглед това, СГС е приел, че перемпторното възражение се отнася и може да има погасителен ефект само за вземанията от месец януари 2012 г., както и че същите се погасяват с изтичането на специалната кратка тригодишна давност, тъй като се касае до периодични плащания. Въззивният съд е намерил обаче, че тази давност е прекъсната със сключеното между страните споразумение от 12.06.2014 г., по силата на което задълженията за консумативните разходи за ток, възникнали от процесния договор за наем, са признати извънсъдебно от длъжника-ответник. И в тази връзка градският съд е споделил изводите на първата инстанция, че това признание, което се подкрепя от събраните по делото доказателства, прекъсва давността, като започналата от датата на споразумението нова давност не е изтекла до подаването на исковата молба на 14.04.2016 г.

Въззивната инстанция е споделила и извода на СРС за неоснователност на направеното от ответника възражение, че лицето, действало като представител на партията, а именно – областният и общински представител на същата, е могъл да действа от името на партията само когато от тези действия тя е можела да извлече някаква полза, но не я обвързват, ако те са или биха били неизгодни за нея. В тази връзка са изложени съображения, че след като партийната му принадлежност към местните структури на ответната партия не е спорна, то неговите действия са произвеждали правно действие за партията във връзка с процесния договор за наем, поради липсата на противопоставяне от страна на юридическото лице. Прието е и че за да се уредят последиците от забавата на ответната организация при изпълнение на отделни клаузи от договора за наем, който е сключен и изменян от същия неин представител П., не е необходимо изрично пълномощно. Съдът е приел и че събраните свидетелски показания от ръководните лица на партията не са достатъчни, за да се приеме, че упълномощаването на регионалния координатор на партията за [населено място] е било ограничено само до сключване на договор за наем, но не и за изменението му или за уреждане на последиците от неговото неизпълнение. В тази връзка е посочено и че при липса на други данни, сочещи на противен извод, следва да се приеме, че след като лицето, представляващо партията за региона, е било снабдено с правомощия да извършва действия по управление, свързани със сключването на договор за наемане на площи за представителството на регионалния клон, то същото лице е разполагало и с правомощия да договаря по последиците от такъв договор, включително и такива за разсрочване на неизпълнените задължения на падежа.

В заключение въззивният съд е намерил, че поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по отношение на така постановеното въззивно решение – в подлежащата му на касационно обжалване част относно исковете по чл. 232, ал. 2, пр. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащането на процесните консумативни разходи за електроенергия и на обезщетението за забава за същите. Съображенията за това са следните:

Вторият и последните два правни въпроса в изложението на касатора не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е обсъждал такива въпроси в мотивите си, респ. – не е давал разрешение на същите, поради което те не са от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение, респ. – без значение са и за изхода на правния спор по делото (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Наред с горното, вторият процесуалноправен въпрос в изложението (може ли съдът да основе решението си на бланкетно заявление на ищеца в исковата молба) е и неясен. Доколкото става ясно от изложението, под „бланкетно заявление на ищеца в исковата молба“ в случая касаторът разбира и визира твърдението в исковата молба на ищцовата община, че И. П. е представлявал ответната партия при сключването на процесния договор за наем и на последвалите го анекси и споразумение при развитието на наемното правоотношение, като според касатора-ответник това твърдение не било подкрепено от никакви доказателства, а и срещу него е било направено надлежно възражение с отговора на исковата молба, но въпреки това въззивният съд приел за меродавно това твърдение на ищеца. В настоящото производство по чл. 288 от ГПК обаче касационната инстанция не би могла да обсъжда тези оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК на жалбоподателя за неправилност на въззивното решение, вместо неясно формулирания въпрос, тъй като те са различни от основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това следва да се посочи, че видно от цитираните по-горе мотиви към въззивното решение, за да достигне до извода си, че И. П. надлежно е представлявал ответната партия при възникването и развитието на процесното наемно правоотношение, СГС е обсъдил не само твърденията за това в исковата молба, а и възражението по чл. 42, ал. 1 от ЗЗД както и признанията на ответника, направени с отговора на исковата молба, а също и събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност. Следва да се отбележи и че напълно неотносими както към приетото в тази връзка от въззивния съд, така и към формулировката на самия втори процесуалноправен въпрос, са сочените във връзка с него в изложението, т. 2, т. 3 и т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с които са дадени разрешения на въпроси относно правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото и при събирането на доказателства, които поначало се събират служебно, както и относно преклудирането на възраженията на ответника. С оглед на това, не е налице и каквото и да било противоречие на обжалваното въззивно решение с този тълкувателен акт на ОСГТК на ВКС.

Петият материалноправен въпрос (налице ли е вреда за представлявания, ако мнимият пълномощник е сключил споразумение за разсрочване на задължения, които действия на мнимия пълномощник са оспорени от представлявания), който е свързан с приложението на чл. 40 от ЗЗД, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на правния спор по делото, тъй като градският съд не е обсъждал нито такъв материалноправен въпрос, нито възражение по чл. 40 от ЗЗД на ответника-касатор, нито последният има оплаквания в касационната си жалба за необсъждане на такова негово възражение, нито пък такова е направено с отговора на исковата молба по делото.

По подобни съображения не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и шестият материалноправен въпрос (действително ли е споразумение, сключено от пълномощник, упълномощен от заличен законен представител на същия упълномощител), който по смисъл се дублира с последната част от формулировката на първия материалноправен въпрос („…в хипотезата на промяна на законния представител на упълномощителя през време на действие на договора и липса на ново упълномощаване“). Такъв правен въпрос (шестият) също по никакъв начин не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, нито пък въззивният съд е обсъждал посочената „хипотеза“ в рамките на даденото от него разрешение на първата част от първия материалноправен въпрос. Отделно от това, в съдебната практика (предвид и разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от ЗЗД, в която са посочени основанията за прекратяване на упълномощаването) няма колебания и съмнения, че упълномощаването, извършено от името на юридическо лице чрез неговия представител по закон, не се прекратява със заличаването и промяната на последния, а само ако пълномощното бъде изрично оттеглено от новия представител по закон. Поради това, в случая не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Видно от изложеното по-горе, въззивният съд е дал положителен отговор на първата част от първия материалноправен въпрос („когато едно лице е било снабдено с правомощия да извършва действия по управление, свързани със сключване на договор за наем на имот, то същото лице разполага ли и с правомощия да договаря по последиците от такъв договор, включително и такива за разсрочване на неизпълнените задължения на падежа…“). От друга страна, никое от множеството решения на ВКС, посочени от жалбоподател във връзка с този правен въпрос, не съдържа отговор на същия. С повечето от тези решения (решение № 65/21.03.2017 г. по гр. дело № 639/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 63/28.03.2017 г. по гр. дело № 822/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 190/07.02.2018 г. по гр. дело № 180/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 212/21.02.2019 г. по гр. дело № 4268/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС) са дадени разрешения на правни въпроси по приложението на чл. 40 от ЗЗД, поради което тези решения, както стана ясно от изложеното по-горе, са напълно неотносими както към самия първи въпрос, формулиран от страна на касатора, така и към приетото от градския съд в мотивите към обжалваното въззивно решение. Останалите три решения, посочени от касатора (решение № 1066/18.11.2008 г. по гр. дело № 4247/2007 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 43/05.06.2019 г. по търг. дело № 1177/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 330/17.04.2009 г. по гр. дело № 1451/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС) дават разрешения на материалноправни въпроси по приложението на чл. 42, ал. 1 от ЗЗД, но и те не дават отговор на формулирания от касатора първи материалноправен въпрос, поради което въззивното решение не е в противоречие и с тях. Отделно от това, възприетото от СГС положително разрешение на този материалноправен въпрос е в пълно съответствие с основния правен принцип, че който има правото да извърши по-голямото (в случая – да сключи договор), разполага и с правото да извърши по-малкото по обем правно действие (в случая – да договори разсрочване на произтичащи от договора изискуеми парични задължения; още повече, че разсрочването поначало ползва неизправния длъжник по договора).

Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 202 от ГПК, израз на която са и множеството решения, посочени от жалбоподателя във връзка с третия и четвъртия процесуалноправен въпрос, отговорът на тези въпроси без съмнение е също положителен, а именно – съдът следва да разреши въведения с иска правен спор, след като обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства (в това число и експертните заключения), които са относими към релевантните за спора факти и към защитните доводи и възражения на страните в процеса. Предвид цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че градският съд по никакъв начин не се е отклонил от тази константна практика на ВКС, а напротив – постановил е решението си в пълно съответствие с нея.

По изложените съображения, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Независимо от изхода на делото пред настоящата касационна инстанция, претендираните от общината-ищец разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред тази инстанция, не следва да се присъждат, тъй като отговорът на касационната жалба е подаден чрез представителя по закон – кмета на общината, а не чрез упълномощен от него юрисконсулт или друг служител с юридическо образование на общината.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Политическа партия „Д. Г. срещу решение № 260017/05.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4623/2019 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която Политическа партия „Д. Г. е осъдена, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, да заплати на О. П. сумата 1 542.24 лв. – консумативни разходи за вода, дължими за периода месец януари 2012 г. – месец юни 2014 г. на основание договор за наем от 17.06.2004 г. за помещение с площ 260 кв. м., находящо се в [населено място] в сградата на „Общински младежки дом“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата 348.79 лв. – също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху консумативните разходи за вода за периода 15.04.2013 г. - 14.04.2016 г.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1147/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260017/05.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4623/2019 г. на Софийския градски съд, – в останалата част, с която Политическа партия „Д. Г. е осъдена, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, да заплати на О. П. сумата 14 762.03 лв. – консумативни разходи за електроенергия, дължими за периода месец януари 2012 г. – месец юни 2014 г. на основание договор за наем от 17.06.2004 г. за помещение с площ 260 кв. м., находящо се в [населено място] в сградата на „Общински младежки дом“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата 3 408.23 лв. – също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху консумативните разходи за електроенергия за периода 15.04.2013 г. - 14.04.2016 г.

Разноски за касационното производство не се присъждат.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: