Образувано е по касационна жалба на пълномощника на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] срещу решение № 60 от 30.07.2015 г. по адм. д. № 80/2015 г. по описа на Административен съд - [населено място]. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост.

Ответникът – Дирекция „Инспекция по труда” - [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт А., в отговор от 25.08.2015 г. поддържа теза за неоснователност на касационната жалба и моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения:

С оспореното решение, Административен съд - [населено място], е отхвърлил жалбата на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], срещу т. 4 от задължителни предписания, съдържащи се в протокол за извършена проверка изх. № ПРО 22382 от 29.05.2015 г., издадени от главен инспектор в Дирекция „Инспекция по труда” - [населено място].

След проверка на оспореното решение по чл. 218, ал. 2, предложения първо и второ АПК, се приема, че същото е валидно и допустимо.

Въз основа на събраните по делото доказателства и след анализ на релевантните за спора факти и обстоятелства, съдът е направил обосновани изводи относно фактическата обстановка, която се свежда до следното:

По първоначалното делото е било установено, че [фирма] е предприятие, което осигурява временна работа, съгласно удостоверение за регистрация № 28 от 25.09.2012 г. на зам. министъра на труда и социалната политика. През периода 07.07.2014 г. – 12.01.2015 г. е изпратило в СЦЕА Ла Г., Р. Ф, посочените в справката на стр. 69 работници и за отразените в нея срокове.

По отношение на трудовото възнаграждение, в чл. 7, ал. 1 от трудовите договори, е предвидено работодателят на заплаща на служителя основно месечно възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната в съответния период. Този текст в случая не е приложим, тъй като оспореното предписание по т. 4 от протокол за извършена проверка изх. № ПРО 22382 от 29.05.2015 г. се отнася до работници, изпратени във Франция.

Действително в ал. 2 на чл. 7 от трудовите договори е предвидено, че в случаите на командироване в друга държава – членка на ЕС, в друга държава-страна по споразумението за Европейско икономическо пространство или в К. Ш. служителят получава минималното трудово възнаграждение, каквото е установено за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, съгласно чл. 121, ал. 4 КТ. Цитираният текст от трудовите договори възпроизвежда посочената в него норма на Кодекса на труда. Но по делото е установено, че преди изпращането на селскостопанските работници във Франция и впоследствие, липсва конкретно уговаряне между страните по договора относно размера на трудовите възнаграждения, които те ще получават с оглед на работата им именно в тази държава.Налице е нарушение на чл. 121, ал. 4 КТ, чиято разпоредба изисква в случаите на командироване на работници и служители, изпратени от предприятие, което осигурява временна работа, в рамките на предоставяне на услуги в друга държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в К. Ш. страните да уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Разпоредбата се съдържа в пункт „Командироване на работници или служители” от Раздел X „Изменение на трудовото правоотношение”. Следователно законодателят възприема изпращането на работниците и служителите в друга държава като изменение на трудовото правоотношение, за който период страните трябва да постигнат споразумение, включително и относно размера на трудовото възнаграждение, каквото допълнително споразумение в случая липсва. Разпоредбата на т. 20 от § 1 на Допълнителните разпоредби на Кодекса на труда приема условията по заплащането, като "Основни условия на труд и заетост" по смисъла на този кодекс. Ц. в тези мотиви правни норми правилно са приложени от първоинстанционния съд, който стигайки до окочателния извод за законосъобразност на оспорения административен акт е постановил съдебен акт, който не страда и от визираното в касационната жалба отменително основание – нарушение на материалния закон.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция и своевременното направеното с отговора по касационната жалба искане, на основание чл. 143, ал. 4 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на ответника се присъжда сумата 500 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 60 от 30.07.2015 г. по адм. д. № 80/2015 г. по описа на Административен съд - [населено място].

ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], вх. В, ет. 3, ап. 8 да заплати на Дирекция „Инспекция по труда” - [населено място], [улица], ет. 1 сумата 500 лв. разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.