№ 1908

[населено място], 08.07.2024 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 1219 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Невена“ ЕООД срещу определение № 187 от 21.03.2024г. по в. т.д. № 584/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 3608 от 11.11.2022г. по т. д. № 1271/2021г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по делото решение № 1008 от 19.08.2022г. в частта на разноските (определената за заплащане държавна такса). С решението са уважени предявените от Национална агенция за приходите срещу „Невена“ ЕООД искове по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ за установяване несъществуването на ред на удовлетворение по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ на приети в производството по несъстоятелност на „Б. Т. ЕООД вземания на дружеството и „Невена“ ЕООД е осъдено да заплати, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, държавна такса от 44 283. 61 лева за воденото исково производство.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че определението е неправилно. Общите разпоредби на ГПК са неприложими. В случая на чл. 694, ал. 7 от ГПК държавна такса се дължи само по отхвърлен иск и само от ищеца. В подкрепа на твърдението, че в част „Несъстоятелност“ на ТЗ са предвидени специални правни норми относно разноските, изключващи субсидиарното приложение на съответните норми от ГПК, е и нормата на чл. 649, ал. 6, изр. последно от ТЗ, която представлява друго отклонение от общата норма. При уважен отменителен иск за попълване масата на несъстоятелността държавна такса се събира от осъдената страна, а при отхвърлен иск – от масата на несъстоятелността. В случай че законодателят бе предвидил тежестта за заплащане на държавна такса да бъде по общия ред, то редакцията на чл. 694, ал. 7 от ТЗ щеше да е безусловна.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. При уважен установителен иск с правна квалификация чл. 694 от ТЗ осъдителният диспозитив за възлагането на държавната такса следва ли да се определя съобразно общите правила на ГПК (субсидиарно приложение на чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 621 от ТЗ) или е необходимо стриктното прилагане на разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ?

2. Специално ли е по отношение на общите правила на ГПК правилото на чл. 694, ал. 7 от ТЗ, уреждащо неплащане на държавна такса при предявяване на исковете с правно основание чл. 694 от ТЗ, размерът и разпределението й между страните в производството:

- и в частност – нормата на чл. 694, ал. 7, изр. последно от ТЗ определя ли изрично специално правило за заплащане на държавната такса единствено в хипотезата на отхвърлен установителен иск и само в тежест на ищеца или следва да бъде „дописана“ чрез субсидиарно приложение на общия текст на чл. 78, ал. 6 от ГПК и в хипотезата на уважен установителен иск държавната такса да бъде възложена за плащане от ответника – кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност;

- разписано ли е отклонение от общото правило - разноските да се заплащат от всяка от страните, съразмерно с уважената/отхвърлена част от иска, водещо до извода, че при уважен установителен иск с правно основание чл. 694 от ТЗ държавната такса не се дължи от ответника;

- това нормативно закрепено изключение следва ли да се прилага стриктно или по разширителна аналогия чрез субсидиарно приложение на чл. 78, ал. 6 от ГПК?

3. Представлява ли правилото на чл. 694, ал. 7 от ТЗ „особена разпоредба“ по смисъла на чл. 621 от ТЗ.

Според касатора обжалваното определение е и очевидно неправилно. Налице е специална норма, която изрично изчерпва хипотезата кога и от кого се дължи внасянето на държавна такса.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Уточнени и конкретизирани, поставените от касатора въпроси по същество съдържат питането дали при уважаване на установителен иск на кредитор по чл. 694, ал. 3 от ТЗ ответникът – друг кредитор в производството по несъстоятелност, чието вземане се оспорва, дължи заплащането на държавна такса за водения иск поради субсидиарното приложение на ГПК (чл. 621 от ТЗ) или такава такса дължи само ищецът в хипотезата на чл. 694, ал. 7, изр. последно от ТЗ – когато искът е отхвърлен.

Така поставени въпросите са от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - те са част от правния спор и са обусловили правните изводи на въззивния съд. Този съд е възприел, че при уважаване на иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ, правилата на ГПК намират субсидиарно приложение. Таксата е за сметка на кредитора – ищец, когато искът бъде отхвърлен, и за сметка на ответника – когато искът е уважен, какъвто е настоящият случай и в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Във връзка с въпроса на касатора не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. По въпроса е формирана практика на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 523 от 30.07.2019г. по ч. т.д. № 2922/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 94 от 11.08.2022г. по т. д. № 845/2021г. на ВКС, ТК, І т. о. и др., и на тази практика въззивното определение не противоречи. Съгласно даденото в посочените съдебни актове разрешение при уважаване на отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ кредиторът – ответник, чието вземане е оспорено, дължи заплащане на държавна такса за производството.

Не се установява тази практика да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване съгласно задължителното тълкуване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадено с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Искът на кредитор за установяване несъществуването на вземане на друг кредитор по чл. 694, ал. 3 от ТЗ е специален иск, предвиден в част четвърта „Несъстоятелност“ на ТЗ, към чиито разпоредби субсидиарно приложение намира ГПК (чл. 621 от ТЗ). Във връзка с иска като специално правило по чл. 694, ал. 7 от ТЗ относно дължимата държавната такса е предвидено последващото й внасяне, а не при образуване на делото (чл. 128, т. 1 от ГПК), както и е предвиден по-нисък размер на таксата, която се определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен установителният иск, за разлика от предвиденото в разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК. Таксата е за сметка на кредитора – ищец, когато искът бъде отхвърлен или производството бъде прекратено, и за сметка на кредитора с оспорено вземане, когато искът бъде уважен, съответно на общото правило на чл. 71 от ГПК, че по водене на делото се събират държавни такси върху цената на иска, като приход в полза на държавата в широк смисъл на думата (ЗДТ), а освобождаването от заплащане на държавна такса е само в изрично предвидените случаи.

По същите съображения не би могло да се приеме вероятност за очевидна неправилност на въззивното определение. Тя се обосновава от касатора единствено във връзка с отговора на формулираните от него материалноправни въпроси.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 187 от 21.03.2024г. по в. т.д. № 584/2023г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: Членове:1.

2.