- 2 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60 573

гр. София, 16.07.2021 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.05.2021 (дванадесети май две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 922 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9/07.01.2021 година, подадена от Р. М. М., против решение № 121/26.11.2020 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 318/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 74/09.03.2020 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 147/2017 година, с което по иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, предявен от Й. Х. Р. (починала в хода на производството и заместена от законните си наследници Х. И. Р. и Ц. И. Р.-В.) против Р. М. М. е унищожен договора за дарение на недвижим имот, сключен на 16.06.2014 година и оформен с нотариален акт № ..., том ... рег. № ...., дело № ..../..... година на Ю. Д.-К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Добрич, вписана под № .... в регистъра на Нотариалната камара, с който Й. Х. Р., като дарител е прехвърлила на Р. М. М., като дарен, правото на собственост върху 6/10 идеални части от поземлен имот-дворно място, намиращо се в [населено място]., бул. „25-ти септември“ № 26, ЦГЧ, с площ от 290.00 м2 по документ за собственост и 308.00 м2 по скица, с идентификатор №..... по КК на града, както и от построената в имота сграда с идентификатор № ..... по КК на града с площ от 173.00 м2.

В подадената от Р. М. М. касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Варна е недопустимо или евентуално е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения против него иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по ал. 2, пр. 2 и пр. 3, на чл. 280 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба Х. И. Р. е подал отговор на същата с вх. № 124/25.02.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 121/26.11.2020 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 318/2020 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.

Ответницата по касационната жалба Ц. И. Р.-В. не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище относно допустимостта и основателността й.

Р. М. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.12.2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 9/07.01.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че основният факт, подлежащ на доказване в настоящия процес бил това какво е било психическото състояние на Й. Х. Р. към момента на сключване на договора-16.06.2014 година и позволявало ли е то да извършва правно значими действия по разумни подбуди, с други думи-налице ли са били елементите на валидно волеизявление: интелектуалния (да разбира) и волевия (да ръководи) действията си. За тази цел по делото били събрани множество доказателства-писмени, гласни, както и съдебно-психиатрична експертиза. От приложената медицинска документация се установявало, че Й. Х. Р. дълги години била страдала от стенокардия и хипертонична болест на сърцето, а през март 2010 година претърпяла остър субендокарден инфаркт на миокарда. По същото време (амбулаторен лист № 850/30.03.2010 година) след проведен преглед от специалист-невролог й била поставена за първи път диагноза „вертебробразиална артериална система“. През септември 2010 година по повод счупване на дясна бедрена става й било приложено оперативно лечение. На 15.04.2010 годинав [населено място] била проведена психо-психиатрична консултация при д-р К.-психиатър и д-р Б.-магистър психолог, при която била констатирана видима интелектуална редукция от органичен тип, която определяла болестно поведението на пациентката, наблюдавана била също волева неустойчивост от степен, позволяваща влияние и внушение. Разпитана като свидетел по делото, Л. С. Б. споделяла личните си впечатления от Й. Х. Р. от момента, когато за първи път била доведена за преглед в кабинета й в [населено място] през 2010 година. Прегледът бил осъществен съвместно с д-р К.-психиатър. Направило им впечатление, че пациентката била имала т. нар. „живот в миналото“, т. е. описвала случки от живота си с майка си и братята си (които били починали), казвала, че майка й вчера я видяла и много й се карала, че не е учила, а трябвало да учи езици. В същото време не можела да каже кой ден и коя година било в момента. Следващите посещения на свидетелката Б. при ищцата са били в дома й в [населено място] през 2011 и 2012 година, когато било констатирано влошаване на състоянието й. Й. Х. Р. й разказала за своите братя и сестри и как баща й вдигал много шум с един чук и това й пречи. Като свидетел по делото е разпитана и Ц. И. Р.-В. (племенница на Й. Х. Р.), но обсъждането на показанията й в настоящото производство нямало да бъде коректно предвид конституирането й като страна в процеса на мястото на починалата ищца. Разпитан бил като свидетел и Д. М. В.–съпруг на предходната свидетелка, но неговите показания касаели преди всичко физическото й състояние-посещавал я бил при нужда от помощ, тъй като била възрастна и имала заболявания, но не знаел точно какви, снабдявал я с храна и лекарства. Показанията на нотариус Ю. Д.-К. били в смисъл, че при изповядване на сделката била провела предварителен разговор с Й. Х. Р. и се била убедила, че същата разбрала смисъла и значението на акта, който подписва. Свидетелски показания по делото бил дал и Т. Г. Б.-лекар, специалист по обща медицина. Той за първи път бил повикан при Й. Х. Р. през 2015 година във връзка със здравословното й състояние. Преди неговата визита тя била преглеждана от личния й лекар и от кардиолог, като са й били изписани множество лекарства. Оплакванията на Й. Х. Р. били за главозамайване, залитане, ниско кръвно налягане. Бил провел още няколко посещения в дома й през следващите две години, при които Й. Х. Р. била в състояние сама да обясни оплакванията си. След предписаното от него лечение било подобрено общото здравословно състояние на пациентката. При една от визитите тя му съобщила, че имала тревожни мисли, нямала желание за живот.

Приложената по делото медицинска документация била предмет на обсъждане и анализ от назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза, вещите лица били посетили Й. Х. Р. в дома й и били провели обстоен преглед, в резултат от което били направили следните констатации: Й. Х. Р. била объркана по отношение на собствената си личност, дезориентирана по време и място. Актуализирала стари спомени от къщата, в която е живяла като малка. За майка си и баща си съобщавала, че „са тука“, че живеят заедно. Когато била запитана какво е работила, не успяла да даде отговор. После съобщавала, че „не е достигнала до пенсия“ и в момента не ходела на работа, „ама ще започна“. Знаела само някои месеци на годината, но ги изброявала неправилно и не знаела кой месец бил текущият. Не можела да назове и сезона. Имало налични бледи спомени за понятието „имоти“, които отново свързвала с миналото, със живота си в къщата на родителското семейство. Вещите лица били проследили хронологията в развитието на психичното състояние на Й. Х. Р.. Първата специализирана психологична консултация била проведена от квалифициран лекар психиатър и магистър-психолог през 2010 година, при която била установена видима интелектуална редукция от органичен тип и волева неустойчивост. На 21.07.2016 година д-р Н.-лекар, специалист по психиатрия, била поставила диагноза „деменция при болестта на Алцхаймер с късно начало“, около седем годишна давност на сериозно променено и влошено психично състояние, задълбочаващо се по интензивност във времето.

По-късно, след проведени изследвания на главен мозък (компютърна томография) били изведени данни за корова и подкорова мозъчна атрофия, което дало основание за диагностициране на състоянието на Й. Х. Р. като смесена корова и подкорова съдова деменция. Окончателният извод на съдебномедицинската експертиза бил за наличие на тежка глобална деменция към момента на обследването. По отношение миналия момент- 16.06.2014 година, когато бил сключен договора, вещите лица били категорични, че въз основа на представената медицинска документация, датираща от 2010 година можело да се заключи, че Й. Х. Р. е била с нарушени когниции и личностови промени от т. нар. органичен тип и не е била в състояние да взема самостоятелни решения. Деменцията, както сочели вещите лица, можела да се развива флуктуиращо и преминавала от лакунарна (при която ядрото на личността било запазено, независимо от интелектуално-мнестичните нарушения), към глобална форма (при която се разпадало ядрото на личността). Въпреки, че освидетелстването било извършено в един по-късен момент, отдалечен по време от процесния период, вещите лица посочвали недвусмислено, че веднъж започнал, интелектуалният упадък при съдовата деменция винаги водел до нарушения в паметта, когницията и екзекутивните функции на лицата. При такива пациенти се наблюдавала волева сниженост, поради което често ставали лесно внушаеми и подвластни на манипулации. Тези констатации на вещите лица кореспондирали с показанията, дадени от свидетелката Б. от впечатленията й при проведения преглед на Й. Х. Р. през 2010 година. Още тогава тя, в качеството си на магистър-психолог, заедно с колегата си-лекар, специалист по психиатрия, били констатирали същите симптоми, макар вероятно по-леко изразени. Поради това съставът на Апелативен съд Варна възприемал именно тези показания като най-обективни по отношение състоянието на Й. Х. Р. в период, предшестващ процесната сделка. В това отношение показанията на свидетеля В. не били достатъчно информативни, тъй като им липсвала конкретност както относно времето, така и по отношение на проявената симптоматика. При изслушването на вещите лица в съдебното заседание, проведено на 11.02.2020 година вещото лице К. била пояснила, че в конкретния случай деменцията се била развивала на фона на прекаран сърдечен инфаркт и счупване на тазобедрена става-фактори, които допълнително били спомогнали за влошаване на състоянието на болната. На въпроса могли ли са описаните в експертизата изменения в психиката на Й. Х. Р. да бъдат забелязани при изповядване на сделката, вещото лице Г. била отговорила, че човек, който не е специалист в областта на психиатрията и/или психологията, можел да не отчете тези дефицити при елементарен, обикновен разговор. Ето защо показанията на нотариуса, пред когото бил сключен договора, не можели да послужат за категоричен извод за способността на Й. Х. Р. да съобразява и преценява смисъла и значението на акта, който извършва. Същото се отнасяло и за показанията на свидетеля Б., който бил специалист по обща медицина, а не по психиатрия. Той бил посещавал Й. Х. Р. във връзка с оплаквания от кръга на неговата специалност и не бил имал за цел да наблюдава психичното й състояние.

Съставът на Апелативен съд Варна е изложил съображения, че при така установената фактическа обстановка намира, че основанието за унищожаемост по чл. 31 от ЗЗД било налице тогава, когато едната страна, макар и дееспособна към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си. Волеизявлението било опорочено, когато бил засегнат неговия интелектуален елемент (способността да разбира) и/или волеви елемент (да ръководи) действията си. В конкретния случай и двете предпоставки били налице.

От съвкупния анализ на събраните доказателства се установявало, че още пред 2010 година– преди сключване на договора, Й. Х. Р. се намирала в начален стадий на деменция, констатиран при консултация със специалисти-психиатър и психолог. Тази консултация била предприета от близки на Й. Х. Р. след проведен преглед от специалист-невролог (амбулаторен лист № 850/30.03.2010 година) и поставена диагноза „синдром на вертебробразиална артериална система“, изразяващ се в общомозъчни симптоми като внезапно главоболие, гадене, повишено мозъчно налягане и симптоми предимно от малкия мозък. Още тогава специалистите били констатирали видима интелектуална редукция от органичен тип, която определяла болестно поведението на пациентката, наблюдавана била също волева неустойчивост от степен, позволяваща влияние и внушение. Това състояние се било задълбочило през годините, негативно повлияно от прекаран сърдечен инфаркт и счупване на тазобедрена става, които били причинили социални ограничения до степен на почти пълна изолация, а като следствие-засилване на дементните симптоми. С категоричност състоянието й е било диагностицирано като „деменция при болестта на Алцхаймер“ на 21.07.2016 година, впоследствие конкретизирано като „смесена корова и подкорова съдова деменция“ след изследване с компютърна томография. Заболяването било протичало с тенденция за влошаване във времето, и било достигнало до степен, обуславяща поставянето на Й. Х. Р. под пълно запрещение със съдебно решение, влязло в сила в хода на настоящето производство. Макар и да е била формално дееспособна към момента на сключване на сделката и да е могла да осъществява контакти на елементарно равнище, Й. Х. Р. не била в състояние да извършва по-сложна интелектуална дейност: да прави логични изводи и преценки. Сериозно била засегната и волевата й сфера-преклонната й възраст, съчетана с напредващата деменция, тежките здравословни инциденти (сърдечен инфаркт и счупване на тазобедрена става) я били довели до безпомощно състояние, направили са я напълно зависима от чужда помощ.

Твърденията за вероятна недопустимост на въззивното решение на Апелативен съд Варна се обосновават с това, че тъй като Й. Х. Р. не е могла да разбира или ръководи действията си тя не е могла да сезира надлежно съда с подадената искова молба. Наистина в решение № 2570/17.10.1968 година, постановено по гр. д. № 1601/1968 година по описа на ВС, ГК, ІІ г. о. е посочено, че правилото на чл. 44 от ЗЗД дава възможност при оспорване на волеизявлението по предявен иск от пълнолетен, който не поставен под запрещение, когато не е могъл да разбира и ръководи постъпките си, съдът да провъзгласи унищожаването на същото, което е в интерес на правораздаването, т. е. в обществен интерес, защото при липсата на процесуална дееспособност на страните по един иск се стига до постановяване на решение въз основа на унищожаемо волеизявление и липса на действително съгласие за пораждане, изменяване или прекратяване на права и задължения. Правилото на чл. 44 от ЗЗД има приложение и за волеизявленията, направени с искова молба, тъй като въз основа на нея също се пораждат, изменят и прекратяват права при постановяване на решението от съд. В случая обаче исковата молба е подадена не лично от Й. Х. Р., а от нейн пълномощник, поради което това дали тя е могла да разбира или ръководи действията си или не е без значение за направеното с исковата молба изявление за търсена съдебна защита. Това състояние на Й. Х. Р. ще е от значение за валидното възникване на представителната власт на упълномощения от нея адвокат. Ако тя не е могла да разбира или ръководи действията си то упълномощителната сделка ще е унищожаема на основание чл. 31, във връзка с чл. 44 от ЗЗД, но това не води след себе си унищожаемост на действията на пълномощника. В случай, че пълномощното бъде унищожено, то действията на пълномощника ще са такива без представителна власт и ще могат да бъдат потвърдени по реда на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Това може да бъде направено само от лицето, от чието име е действано без представителна власт. Ако това лице е ограничено дееспособно потвърждаването трябва да стане със съгласието на попечителя, а ако е напълно дееспособно то трябва да бъде направено от настойника. На унищожаемост на пълномощното може да се позове само Й. Х. Р. (чл. 32, ал. 1 от ЗЗД) или нейните правоприемници ако са налице условията на чл. 31, ал. 2 от ЗЗД, но не и насрещната страна по спора, каквато е Р. М. М..

Предвид на това съдът е сезиран надлежно със спора по чл. 31 от ЗЗД, като от това не може да се изведе вероятна недопустимост на постановеното по него решение. Следва да се прецени направения от Й. Х. Р. с молба рег. № 741/31.03.2017 година на Ю. Д.-К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Добрич, вписана под № 519 в регистъра на Нотариалната камара, постъпила в съда с вх. № 2162/04.04.2017 година отказ от иска. С оглед на този молба с определение № 256/11.04.2017 година съставът на Окръжен съд Добрич е прекратил производството по делото. Това определение е било отменено с определение № 371/29.06.2018 година на Апелативен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 336/2017 година по подадена от Й. Х. Р. частна жалба и делото е върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия, като е прието че частната жалбоподателка не е могла да разбира или ръководи действията си.

Същевременно Й. Х. Р. е била поставена под пълно запрещение, като за нейн настойник е бил назначен Х. И. Р., а за земестник-настойник Ц. И. Р.-В.. Последните не са поддържали направения отказ от иска, а са потвърдили предявяването му и са упълномощили процесуален представител, който да представлява Й. Х. Р. в производството. Общото разбиране е, че несъответствието между волята на правния субект и изразеното от него може да засегне както сключването на един договор, така и предявяването на един иск, оттеглянето на исковата молба или отказ от иска. Направеното от ищеца изявление за отказ от иска не трябва да страда от пороци на волята, независимо от това дали те водят до нищожност или унищожаемост на изявлението. Съдът трябва да преценява валидността на направеното волеизявление и да отрече погасителния му ефект, ако то не отговаря на условията за валидност на изразената воля, както и на процесуалните изисквания за неговата законосъобразност. Ако отказът от иска е опорочен (извършен от представител без представителна власт, от недееспособен или пък е симулативен) съдът не трябва да го взема предвид и да прекратява производството, а ако го направи постановеното от него определение подлежи на обжалване. Това правило важи и при останалите пороци на волята-насилие, измама и други, включително и ако страната не е могла да разбира или ръководи действията си, още повече че тогава е налице фактическа недееспособност. В случаите когато определението за прекратяване е влязло в сила порокът на волята може да бъде установен в отделно исково производство или по друг надлежен ред (с присъда), като въз основа на това се иска отмяна на определението за прекратяване на производството по реда на чл. 303 от ГПК. Същевременно е налице и изразявано становище, че исковия ред за установяване на порок на волята при отказ от иска е възможен само при симулация, тъй като противното би могло да постави под заплаха силата на пресъдено нещо на определението за прекратяване на производството. В случая определението за прекратяване на производството поради отказ от иска е било обжалвано и отменено, тъй като е бил налице порок на волята на ищеца. С оглед на това съдът не е трябвало да зачита този отказ и производството е следвало да продължи. Още повече, че отмяната на определението за прекратяване на производството е създало висящност по отношение на отказа от иска и същия е могъл да бъде оттеглен, което е и направено фактически от лицата имащи правото да извършват действия от поставената под пълно запрещение към този момент Й. Х. Р.. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. М. М. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая очевидната неправилност на обжалваното решение се твърди поради наличието на противоречие на интересите на Й. Х. Р. и тези на нейните настойници Х. И. Р. и Ц. И. Р.-В., които са и нейни представители по делото, както и поради злоупотреба с права от страна на последните. Наличието на тези обстоятелства може да представлява процесуално нарушение, но само по себе си не сочи непременно на неправилност на решението, тъй като то може да съответства на действителното положение. От самото въззивно решение не може да бъде направен извод, че то е неправилно, без да се изследват по същество твърденията за противоречие на интересите и злоупотреба с права и дали те се подкрепят от доказателствата по делото. Затова изложените от Р. М. М. твърдения във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на изводите на съдилищата по същество за тези твърдения налага да се извърши преценка на това дали те са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. М. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид посоченото не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. М. М. е поставил въпросите за това 1.) при преценка дали дееспособно лице, сключило договора, е могло при сключването му да разбира и ръководи действията си, следва ли съдът да съобрази освен медицинските, още и житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключението на приетата съдебномедицинска експертиза, заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, съотносими към състоянието на лицето, към релевантния момент; 2.) длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по исканията на страните доказателства във връзка с техните доводи преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва ли да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за неустановени, съгласно изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК; 3.) какво е доказателственото значение на частен документ „психолого-психиатрична консултация“ от 2010 година (изготвен десет години преди решението) за психическото състояние на ищеца, изготвен по искане и данни на родствено на ищеца лице, с установен по делото материален интерес от изхода му, послужила за съдебномедицинска експертиза, която на свой ред е обусловила извода на въззивния съд за наличието на медицински критерий за унищожаване на дарението; 4.) длъжен ли е съдът при своевременно оспорване правилността на изслушаната експертиза с излагане на конкретни аргументи за необоснованост на заключението и посочване на противоречието му с приети по делото писмени доказателства, при което счита същото за пораждащо съмнение в правилността му да допусне назначаване на повторна експертиза; 5. ) какво е доказателственото значение на изложения възнаградителен мотив за извършеното дарение и длъжен ли е съдът при възражение на ответника по иска по чл. 31 от ЗЗД, като надарено лице с позоваването му на това обстоятелство, заедно с представени доказателства за осъществени множество разпоредителни актове и сделки да приеме, че лицето е било в състояние да разбира и ръководи действията си, сочещи на липса на житейски критерий за невъзможност да се разбират или ръководят действията и 6.) кои процесуални действия следва да бъдат съобразени от съда в производството по иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД-тези заявени лично от ищеца, след запознаване със съдържанието на исковата молба от нейно име, намерили израз и обективирани в депозиран отказ от иска и нежеланието на ищеца да бъде представляван по такова дело или тези по предявяване на иска и процесуалните действия на настойника на ищеца по потвърждаването им, включително по противопоставяне на депозирания отказ от иска като осъществени от лице, по отношение на което са декларирани противоречиви интереси с тези на ищеца. Към изложението си Р. М. М. е приложил и преписи от шест решения и едно определение на ВКС, без обаче да посочи каква е конкретната им връзка с настоящия спор и към кой от поставените въпроси евентуално е относим всеки един от тези актове.

Последният (шести) от поставените в изложението на М. въпроси се отнася до твърдяното от него основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а именно евентуална недопустимост на решението на Апелативен съд Варна. Затова изложените по-горе мотиви по отношение на съществуването или не на това основание за допускане на касационното обжалване се отнасят и до този въпрос, като същият не може да обоснове допускането на касационното обжалване, както по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, така и по реда на някоя от предвидените в чл. 290, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК хипотези за това. Вторият от въпросите също не обосновава допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване, на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. На първо място Р. М. М. не е обосновал връзката между така поставения като общо основание за допускане на касационното обжалване въпрос и някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК, като това не може да бъде направено от касационния съд. На второ място при постановяване на решението въззивния съд е съобразил задълженията си, установените от закона и съдебната практика, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и не може да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни. В раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право.

Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.

Както се посочи съставът на Апелативен съд Варна се е съобразил с така установената практика, като при постановяване на решението си е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, без да игнорира някои от тях. Въз основа на тази преценка е посочено, кои от сочените от страните факти, твърдения и доводи се приемат за доказани и кои не, като са посочени и причините за това, както и за това защо се дава вяра на едни от противоречивите доказателства, а на други не. В мотивите към решението е даден отговор на всички релевантни за спора доводи и твърдения на страните. Предвид на това този въпрос не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Това се отнася и до четвъртия от поставените въпроси, тъй като за да откаже допускането на повторна съдебномедицинска експертиза, която да отговори на същите въпроси, както и първоначалната, първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките за това по чл. 201 от ГПК. Това становище на първата инстанция е възприето и от въззивният съд, който също е отказал да допусне такава експертиза, като в определението си № 455/01.09.2020 година е посочил, че основното и допълнителното заключение на изслушаната пред първата инстанция съдебномедицинска експертиза, че оспорването на М. е формално, без да се сочат конкретни непълноти или неясноти в заключението. Същото било изчерпателно и компетентно дадено, а при изслушването им в съдебното заседание вещите лица били отговорили на всички поставени въпроси. Разпоредбите на чл. 200, ал. 3 и на чл. 201 от ГПК сочат на извода, че направеното от страна в производството оспорване на представеното заключение на вещото лице, само по себе си не задължава съда да допусне допълнителна или повторна експертиза. В чл. 200, ал. 3 от ГПК изрично е посочено, че съдът може, а не че е длъжен, при оспорване да назначи друго или повече вещи лица. Критериите, въз основа на които извършва тази преценка са установени в разпоредбата на чл. 201 от ГПК, като повторна експертиза се допуска, когато представеното заключение не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, а допълнителна, когато заключението не е пълно и ясно. При направено оспорване на заключението съдът трябва да мотивира становището си за приемането му по делото, като посочи защо приема, че не е налице някоя от двете хипотези по чл. 201 от ГПК. Самото приемане на заключението не означава, че съдът е обвързан от дадените от вещите лица отговори на поставените въпроси.

Съгласно чл. 202 от ГПК при постановяване на решението си съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, като в случай, че не се съобрази с него е длъжен да изложи мотиви за това свое действие. Съставът на Апелативен съд Варна е процедирал по този начин, поради което четвъртия въпрос не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Третият от поставените в изложението на Р. М. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е преценявал посоченото в този въпрос писмено доказателство в съответствие със закона, а именно като частен документ, установяващ здравословното състояние на посоченото в него лице, към момента на издаването му. Съобразено е, че този документ не се ползва с материална доказателствена сила, а съдържанието му се преценява с оглед на всички доказателства по делото, като в случая като свидетел е разпитан и един от двата съставители на документа. Наред с това е взето предвид и това, че документът може да послужи като индиция от кога датира заболяването на Й. Х. Р. и въз основа на съпоставка на тогавашното й състояние с това, към момента на изготвяне на заключението на съдебномедицинската експертиза да бъде направен извод за състоянието й към релевантния за спора момент, а именно сключването на договора. Касационното обжалване не следва да бъде допускано и по първия от поставените от Р. М. М. въпроси, тъй като съдът не е приел, че при сключването на договора Й. Х. Р. не е могла да разбира или ръководи действията си само поради наличието на заболяването й, а с оглед заключението на съдебномедицинската експертиза и останалите събрани по делото доказателства, е преценявал как това заболяване се отразява на когнитивните и волевите качества на дарителката, който именно факт е от значение за спора. Петият от въпросите също не представлява основание за допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Унищожаването на договор се допуска в предвидените от закона случаи, т. е. когато волята, съответно волеизявлението на страната за сключването му, опорочена от предвиденото в конкретната приложима разпоредба основание за унищожаване. Мотивите за сключването на договор са различни и не представляват част от волеизявлението за сключването му, поради което са без значение, в случай че то страда от порок, който представлява основание за унищожаване. Наред с това извършването на други разпоредителни действия от лицето, за което е било прието, че е в невъзможност да разбира или ръководи действията си, не задължава съда да приеме, че такава невъзможност въобще не е налице. Преценката се извършва към момента на сключването на оспорваната сделка и е винаги конкретна като се отнася към момента на сключването на оспорваната сделка, а е възможно това състояние да не е било налице при сключването на предшестващи сделки или вече да е преминало при сключването на последващи такива. Съществуването на такива сделки може да бъде преценявано от съда с оглед на поведението на страната при сключването на поредица от сделки и тяхното съдържание, с оглед преценката на цялостната й възможност да се разбира или ръководи действията си към момента на оспорваната сделка.

Предвид на изложеното не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по ал. 2, пр. 2 и пр. 3, на чл. 280 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решение № 121/26.11.2020 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 318/2020 година по подадената против него от Р. М. М., касационна жалба с вх. № 9/07.01.2021 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на спора Р. М. М. ще трябва да заплати на Х. И. Р. сумата от 3000.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121/26.11.2020 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 318/2020 година.

ОСЪЖДА Р. М. М. от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7, с ЕГН [ЕГН] и адрес за кореспонденция [населено място], [улица] (вход „Курортно строителство“), ет. 3, офис 32, чрез адвокат С. М. И. да заплати на Х. И. Р. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, чрез адвокат Д. Ц. С. сумата от 3000.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

- 2 -