О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128гр. София, 08.03.2022 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 693/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на И. Г. Н. и ЗД „Б. И. АД срещу въззивно решение № 12351 от 18.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 811/2020 г. на Апелативен съд - София, както и по частна касационна жалба на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на И. Г. Н. срещу частта от въззивното решение, имаща характер на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК.
С касационната жалба на И. Г. Н. - чрез адв. П. К. от САК, е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение от 22.07.2019 г. по гр. д. № 890/2018 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от касатора против ЗД „Б. И. АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 580 000 лв. до претендираните 800 000 лв. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като бланкетно се сочат и основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Предмет на обжалване с подадената от адв. П. К. частна касационна жалба е частта от въззивното решение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение от 06.12.2019 г. по гр. д. № 890/2018 г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение молбата на адв. К. като процесуален представител на ищеца И. Г. Н. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В жалбата се излагат подробни доводи за неправилност на извода на въззивния съд за недължимост на ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗЗД. С аргументи, подкрепени с практика на ВКС, се иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на искането за присъждане на ДДС върху адвокатското възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство на ищеца в производството пред първата инстанция. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В сроковете за отговор ответникът по касация ЗД „Б. И. АД не е заявил становище по жалбите на ищеца И. Г. Н..
Касационната жалба на ЗД „Б. И. АД е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 580 000 лв. В жалбата са развити оплаквания за необоснованост на решението и за постановяването му в нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД. Изразено е несъгласие с крайния решаващ извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 580 000 лв. Във връзка с оплакванията в жалбата се поддържа искане за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на иска за разликата над сумата 80 000 лв., считана от касатора за „адекватен размер на дължимото обезщетение“. В изложение към касационната жалба допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В отговор по чл.287, ал.1 ГПК ищецът И. Г. Н. оспорва касационната жалба на ЗД „Б. И. АД като неоснователна и изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от застрахователното дружество - ответник част.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационните жалби и частната касационна жалба са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидените за това преклузивни срокове и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че справедливото обезщетение, което се дължи на ищеца И. Г. Н. като паричен еквивалент на претърпените при ПТП на 16.06.2015 г. неимуществени вреди, е в размер на сумата 580 000 лв. Предвид безспорния по делото факт, че вредите са причинени от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗД „Б. И. АД, заплащането на обезщетението е възложено в тежест на ответника - застраховател, чиято отговорност по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е ангажирана с влязлата в сила осъдителна част на първоинстанционното решение, с която е присъдено обезщетение в размер на 80 000 лв.
При произнасяне по размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, и уврежданията, получени от ищеца вследствие на него.
От фактическа страна съдът е приел за установено, че вследствие нарушаване на правилата за движение, изразяващо се в управление на лек автомобил с превишена скорост и неспазване на предимството на друг автомобил, пресичащ кръстовище, застрахованият при ответника водач ударил правомерно движещия се автомобил, който продължил напред и надясно и ударил ищеца, който се намирал на пешеходна пътека; В резултат на удара ищецът бил качен на предния капак на автомобила и ударил главата си в стъклото, след което тялото му полетяло, паднал на тротоара и след плъзгане и търкаляне с премятане се спрял в десния край на тротоара.
Според заключението на вещото лице - неврохирург д-р Х. М., депозирано пред първоинстанционния съд, в резултат на удара ищецът е получил тежка съчетана травма, състояща се от черепно - мозъчна травма, гръдна травма и травма на опорно - двигателния апарат, както и травматичен шок; Черепно - мозъчната травма включва контузия с подкожен хематом в дясната теменна област на главата, контузия на мозъка - тежка степен, с първична увреда на мозъчния ствол и с характер на дифузна аксонална увреда; травматичен кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, мозъчен оток; течноеквивалентна колекция под твърдата мозъчна обвивка вляво челно-теменно, с обемно действие, фрактура на черепната основа - средна черепна ямка, с двустранен кръвоизлив в сфеноидалните синуси; Гръдната травма включва контузия на белите дробове, контузия на гръдния кош вдясно, навлизане на атмосферен въздух в средностението; Травмата на опорно - двигателния апарат включва диафазарна фрактура на дясното бедро, фрактура на дясната ключица и дясната плешка, фрактура на 11-ти гръден прешлен без дислокация, със запазен гръбначен канал. В заключението е отбелязано, че непосредствено след инцидента ищецът е подложен на комплексно болнично - реанимационно лечение, изразяващо се в интубация и апаратна белодробна вентилация, като в периода 17 - 20.06.2015 г. е бил в кома, след постъпването му за лечение в болница „Токуда“ е бил в коматозно състояние до 30.06.2015 г., а след това се е намирал в състояние на „сопор“ - прекоматозно състояние, характеризиращо се с дълбока сънливост, по време на което са се проявили първите признаци на съзнание; На 26.06.2015 г. е проведено оперативно лечение на фрактурата на дясното бедро чрез кръвна репозиция и метална остеосинтеза с поставяне на интрамедуларен пирон в дясната бедрена кост; На 02.07.2015 г. е направен хирургичен външен отвор на стомаха за въвеждане на храна, която е отстранена оперативно на 07.09.2015 г., като преди това на 12.08.2015 г. е извършена оперативна интервенция за отстраняване на трахеостомната канюла; Лечението е продължило общо 111 дни, но възстановяване на уврежданията от черепно - мозъчната травма не е настъпило. Въз основа на данните в медицинската документация вещото лице е констатирало, че ищецът е изписан от болница на 08.10.2015 г. в стабилно общо състояние, словесен контакт с афония, стабилна хемодинамика и десностранна хемипареза - лека за крака, умерена за ръката, с нарушено равновесие, частично контролиращ тазовите резервоари и ходещ самостоятелно в ограничен обем по причина на общата слабост; В хода на възстановителния процес на черепно - мозъчната травма се е развила тежка посттравмена енцефалопатия - десностранна спастична хемипареза, по-тежка за ръката, нарушено е равновесието, говорът е бил забавен и лошо модулиран, възникнали са тежки когнитивни нарушения. Вещото лице д-р М. е обяснил, че настъпилите вследствие на черепно - мозъчната травма промени в главния мозък са трайни и необратими и според скалата на „Глазгоу“ по време на извършване на прегледа ищецът е в състояние на умерена към тежка инвалидност, без да е възможно пълно анатомично и функционално възстановяване; В резултат на травмата е увреден таламусът, представляващ горната част от мозъчния ствол, в което са разположени множество центрове и функции, свързани с целия организъм, и получената увреда обуславя тежките остатъчни състояния, като с оглед липсата на подобрение през изминалите три години след произшествието, не може да се очаква значимо подобрение на ищеца за в бъдеще и дори може да се развие травмена епилепсия.
В хода на първоинстанционното производство е изготвена и комплексна експертиза с участието на психиатър и клиничен психолог, заключението на която съдържа констатации, че вследствие на тежката черепно - мозъчна травма ищецът страда от постконтузионен синдром, проявяващ се с тежко снижаване на познавателните функции - памет, внимание, мислене, нарушения на волята и емоциите; снижение на енергетичния потенциал, подтиците и инициативата; загуба на продуктивност; ограничаване на контактите, стесняване и формалност на интересите; преустановяване на социалната свързаност; трайно депресивно настроение с преживявания за собствена малоценност и безперспективност поради доживотната инвалидизация. Вещите лица, депозирали заключението, са посочили, че нарушенията на психичните функции обуславят тежък упадък на възможностите за социална адаптация в личен и професионален план и невъзможност за справяне дори с ежедневните дейности от самообгрижването, като прогнозата по отношение на оздравяване е неблагоприятна - възможно е само степенно подобрение; Ищецът осъзнава понижените възможности на собствената си личност и преживява начина, по който го възприемат хората, но неговото актуално състояние не му позволява да води личен или професионален живот извън семейството, което го обгрижва и подкрепя.
Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля Г. Н. - баща на ищеца, възприемайки ги като достоверни и обективни. Свидетелят е обяснил, че преди инцидента синът му учел в строителен техникум в [населено място] и бил един от отличниците, тренирал карате, получавал награди и грамоти за ориентиране, имал планове да кандидатства „право“ в [населено място]; Произшествието променило коренно живота на И., продължителното болнично лечение било много тежко за него, а след изписването му от болница той се нуждаел от непрестанни грижи, в началото на 2016 г. имал два припадъка, говорът му се разбирал трудно, забравял да се храни, не можел да чете книга и да гледа телевизия, изпитвал трудности в ежедневното си обслужване, излизал с приятелите си по тяхна инициатива и заради полаганите от родителите му грижи все още не бил изгубил стимул да живее.
След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 480 000 лв. е занижено и не кореспондира с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Поради това и като е взел предвид възрастта на ищеца към момента на произшествието - 16 г., трайното и безвъзвратно увреждане на неговата физика и психика с неблагоприятна прогноза за в бъдеще, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, броя и тежестта на получените травматични увреждания, характера на предприетите медицински интервенции и продължителността на болничното лечение, съдът е преценил, че за обезщетяване в пълен обем на претърпените по повод на произшествието неимуществени вреди е необходима сума в размер на 580 000 лв. Като съществен за размера на обезщетението въззивният съд е отчел факта, че ищецът съзнава своята непълноценност и страда от различното отношение на околните към него, както и от невъзможността да се върне в обичайната си среда от връстници и приятели. За да завиши обезщетението, въззивният съд се е позовал и на обществено - икономическите условия в страната към м. юни 2015 г., които имат значение за справедливия размер на обезщетението.
В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ответника - застраховател - част, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е уважен за разликата над 80 000 лв. до 480 000 лв., отменил е частично решението в обжалваната от ищеца част и е осъдил ответника да заплати допълнително обезщетение от 100 000 лв. и е потвърдил решението в частта за отхвърляне на иска за разликата над присъдените общо 580 000 лв. до претендираните 800 000 лв.
С решението си въззивният съд се е произнесъл и по частната жалба на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на ищеца срещу постановеното от първоинстанционния съд определение 06.12.2019 г., с което е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, в т. ч. и за дължимото в нейна полза адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗЗД. Въззивният съд е изразил принципно несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗЗД се дължи с ДДС, но след като е констатирал, че ответникът не е обжалвал определението по чл.248 ГПК по отношение на начисленото към възнаграждението на адв. К. ДДС, е приел, че няма основание за отмяна на определението и за изменение на първоинстанционното решение в частта за ДДС. След преценка на фактите по длото въззивният съд се е произнесъл, че изчислението на адвокатското възнаграждение, което се дължи на адв. К. съразмерно на уважената от първата инстанция част от исковете, е правилно, поради което е потвърдил въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК.
По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ищец И. Г. Н. :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец е поставил множество въпроси, за които твърди, че са „от значение за правилното решаване на делото“ и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС – основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За част от въпросите се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но поради бланкетното позоваване касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, е обосновано със същите оплаквания, с които е аргументирана и неправилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, което с оглед възприетите в практиката на ВКС критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Формулираните в изложението въпроси, обвързани с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са две групи - процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, да посочи кои факти приема за установени и да мотивира изводите си относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и материалноправни въпроси, свързани с прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и със значението на лимитите на застраховане, предвидени в § 27 ПЗРКЗ, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси от изложението, тъй като по отношение на тях не се изпълнени общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и специфичната за основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, посочил е фактите, които приема за установени въз основа на тях, и след съвкупна преценка на всички факти и доказателства е формирал решаващия си извод относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, които отразяват самостоятелната му решаваща дейност като втора инстанция по съществото на спора и съдържат изчерпателен отговор на всички поддържани във въззивната жалба на ищеца оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и на доводите в жалбата за необходимост от присъждане на обезщетение в пълния претендиран с иска размер. От мотивите е видно, че доказателствата, които имат значение за преценката относно справедливия размер на обезщетението, са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, а не избирателно и без логическа връзка помежду им, както твърди касаторът. Преценени от гледна точка на постановките в т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение не сочат на отклонение от задължителната практика на ВКС по въпросите за правомощията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора и за задължението на съда да мотивира решението си съгласно чл.236, ал.2 ГПК. Поради това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението процесуалноправни въпроси, касаещи изпълнението на задълженията на въззивния съд да обсъди в съвкупност фактите и доказателствата по делото и да се произнесе мотивирано по всички доводи и възражения на страните. Развитите в изложението съображения за нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата и за несъответствие на изводите на въззивния съд по повод справедливия размер на обезщетението с фактите и доказателствата по делото са относими към обосноваността и процесуалната законосъобразност на въззивното решение, т. е. към правилността на решението, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК /с изключение на очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която не е обоснована от касатора/.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по материалноправните въпроси относно значението на лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Въззивният съд е отбелязал в мотивите към решението, че съобразява размера на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди с обществено - икономическите условия в страната по време на настъпване на вредите. Поради това не може да се възприеме съдържащата се във въпросите теза на касатора, че определеното от въззивния съд обезщетение е занижено и не държи сметка за действалите към момента на проявление на вредите лимити на застрахователно покритие като израз на обществено - икономическите условия в страната. Несъответствието на въпросите относно лимитите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях /т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. За изчерпателност следва да се отбележи, че решението на въззивния съд е съобразено с трайната практика на ВКС, според която лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които са израз на обществено - икономическите условия в страната в съответния период от време, трябва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост /в този смисъл решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о./.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на материалноправните въпроси от изложението, засягащи прилагането на чл.52 ЗЗД и съобразяването на критериите за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от въззивния съд.
С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид установената от експертните заключения и от свидетелските показания съвкупност от факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост” и са от значение за справедливия размер на дължимото обезщетение. Въззивният съд се е произнесъл по размера на обезщетението след съобразяване на указаните в ППВС № 4/68 г. общи критерии и едновременно с това на всички специфични за конкретното дело обстоятелства - възраст на пострадалия ищец, брой и тежест на получените при произшествието травми, продължителност и особености на лечебния и възстановителен процес, интензитет и времетраене на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, цялостно отражение на събитието върху живота и здравето на ищеца. За да мотивира завишаването на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, въззивният съд е акцентирал върху тежестта на травмите и върху необратимите последствия от тях, лишаващи ищеца от възможност за пълноценен личен и професионален живот, Предвид мотивите към обжалваното решение, няма основание да се приеме, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в ППВС № 4/68 г. и че се е произнесъл в противоречие с цитираната в изложението многобройна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВС и ВКС, което изключва възможността да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Несъгласието на касатора с размера на определеното от въззивния съд обезщетение и субективната му преценка, че обезщетението е занижено и не удовлетворява изискването за справедливост, е без значение за произнасянето на касационната инстанция по предпоставките за достъп до касационно обжалване.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 811/2020 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено решението по гр. д. № 890/2018 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от И. Г. Н. против ЗД „Б. И. АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 580 000 лв. до сумата 800 000 лв.
По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ответник ЗД „Б. И. АД :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба на ЗД „Б. И. АД, като основания за допускане на касационно обжалване са посочени очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, и противоречие на решението „относно размера на обезщетението“ с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, както и със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/68 г.
Настоящият състав на ВКС намира за неоснователно искането на касатора - ответник за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и тези негови пороци да са видими от мотивите на въззивния съд. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.
В случая касаторът ЗД „Б. И. АД е обосновал очевидната неправилност на въззивното решение с твърдения, че присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди „няма нищо общо с реално репариране на вредата; определената сума от 580 000 лв. е явно несправедлива за причинената неимуществена вреда“. Въведените твърдения не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени от практиката на ВКС, и не предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е уважен за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 580 000 лв.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в посочената част и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният от касатора - ответник въпрос „Спазен ли е и приложен ли е принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/68 г.“ е от значение за правилността на обжалваното решение и не може да послужи като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, разрешаването му от въззивния съд не противоречи нито на задължителната съдебна практика в ППВС № 4/68 г., нито на практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения с № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на ІІ т. о., № 33/21.03.2015 г. по т. д. № 543/2014 г. на ІІ т. о. и № 36/08.03.2016 г. по т. д. № 507/2015 г. на І т. о. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената съдебна практика като е обсъдил всички релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД факти, установени от доказателствата по делото, и в зависимост от тяхната преценка е приел, че принципът за справедливост предполага присъждане на обезщетение в размер на 580 000 лв. Високият размер на обезщетението е обусловен от обстоятелствата, при които е причинено увреждането на ищеца, от неговата възраст по време на инцидента, от тежестта и характера на получените травми, от продължителността и особеностите на проведеното лечение, от интензитета на понесените болки и страдания, от психологическите преживявания на ищеца по повод състоянието, в което се намира, и неговото възприятие от околните, от невъзможността след произшествието ищецът да води пълноценен живот и да се реализира като личност, както и от липсата на благоприятна прогноза за бъдещо оздравяване и възстановяване във физически и в психологически план. Доводът на касатора, че при сходни на получените от ищеца увреждания други състави на Апелативен съд - София са присъждали по-ниски обезщетения и обжалваното решение е „явно тенденциозно“, няма отношение към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /а и към това по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, тъй като размерът на обезщетението за неимуществени вреди по всяко дело зависи от различни правнорелевантни факти, а разликата във фактите изключва идентичния размер на присъжданите обезщетения.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник се е позовал и на практика на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, без да формулира конкретен процесуалноправен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото. При отсъствие на поставен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и направено бланкетно изявление „неправилно не е отчетено възражението за съпричиняване“ посочената съдебна практика не следва да се обсъжда.
По частната касационна жалба на адв. П. К. :
В изложението към частната касационна жалба адв. К. е формулирала следните въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на спора относно разноските в производството пред първата инстанция и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС : „1. Безвъзмездна и необлагаема ли е сделка, при предоставена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗЗД, от адвокат, регистриран по ЗДДС, при условията на уважен иск и присъдено адвокатско възнаграждение /съответно възникващо безусловно задължение за адвоката да внесе ДДС/; 2. При присъждане на адвокатско възнаграждение на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗЗД на регистриран по ЗДДС адвокат следва ли да се има предвид безусловно дължимото от адвоката ДДС, за да не се стига реално до присъждане и получаване на възнаграждение с 20 % по-ниско от минималните размери, установени в Наредба № 1/2004 г., предвид безусловната задълженост на адвоката да внесе ДДС като намали възнаграждението с този дължим данък; 3. Как следва да се прилага разпоредбата на § 2а от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при определяне на адвокатско възнаграждение на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗЗД за регистрирани по ЗДДС адвокати, предвиждаща изрично начисляване на ДДС - предвид факта, че в посочения текст не се ограничава начисляването на ДДС само при предварително платен хонорар, може ли текста за се прилага стеснително или следва да се прилага за всички адвокати; 4. Налице ли са предпоставки адвокат, оказващ правна помощ на осн. чл.38 ЗЗД, да бъде поставен при различни и по-неблагоприятни условия от адвокат, чието възнаграждение е предварително платено заедно с ДДС, предвид факта, че съдът при уважаване на претенцията във втория случай винаги присъжда възнаграждението, представляващо разноски, заедно с ДДС при спазване разпоредбата на § 2а от Наредбата - и в двата случая възнагражденията се определят в съответствие с една и съща Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; Следва ли съдът да определя адвокатското възнаграждение като съобрази дължимото от адвоката ДДС“.
Касационно обжалване на въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК, не следва да се допуска, тъй като поставените въпроси за дължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗЗД за производството пред първата инстанция нямат обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от мотивите към първоинстанционното решение и към определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, съдът е присъдил на адв. К. адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство на ищеца по чл.38 ЗЗД в минималния размер, изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с начислен ДДС. При разглеждане на частната жалба на адв. К. срещу определението по чл.248 ГПК въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първата инстанция, че възнаграждението по чл.38 ЗЗД се дължи ведно с ДДС, но поради липса на подадена от ответника жалба е приел, че няма основание за отмяна на определението в частта, касаеща начисляването на ДДС върху адвокатското възнаграждение на адв. К.. Разбирането на адв. К., че потвърждаването на определението по чл.248 ГПК в обжалваната от ищеца част е обусловено от разрешаване на въпроса дължи ли се или не ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗЗД за производството пред първата инстанция, е погрешно. Поради това и доколкото в изложението към частната касационна жалба не са поставени въпроси, относими към изводите на въззивния съд, с които е мотивирана неоснователността на подадената от ищеца частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, имаща характер на определение по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК.
Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК, разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12351 от 18.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 811/2020 г. на Апелативен съд - София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :