Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Кристална вода“ АД срещу решение № 94 от 27.10.2021 г. по в. гр. дело № 20213500500167/2021 г. на Търговищки окръжен съд (ТърОС), с което е потвърдено решение № 260017 от 25.03.2021 г. по гр. дело № 626/2020 г. на Видински районен съд, с което касаторът – ответник е осъден да заплати на ищеца Ю. Р. Х., на основание чл. 128 КТ, трудово възнаграждение за м. май 2017 г. в размер на 4 051. 63 лв., ведно със законната лихва от 17.06.2020 г. и мораторна лихва в размер на 1 250. 38 лв. за периода от 01.06.2017 г. до 15.06.2020 г.; трудово възнаграждение за м. юни 2017 г. в размер на 2 209. 98 лв., ведно със законната лихва от 17.06.2020 г. и мораторна лихва в размер на 663.60 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 15.06.2020 г., и обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в размер на 5 979. 40 лв., ведно със законната лихва от 17.06.2020 г..

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в необсъждане на наведените от него доводи за „реално“ неизвършване на възложената работа по трудовия договор, при което не му се дължи договореното трудово възнаграждение за процесния период, и за неправилно определен от първоинстанционния съд момент на прекратяване на трудовото правоотношение. Моли атакуваното въззивно решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове /главен и акцесорен/ да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, ответникът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следния въпрос: Как се разпределя доказателствената тежест при твърдяна от работодателя злоупотреба от страна на работника, вкл. изразяваща се в негово бездействие – непрестиране на труд, и неприложимост на презумпцията по чл. 8, ал. 1 КТ?, по който релевира разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 185 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 846/2016 г. на Четвърто г. о.; решение № 457 от 10.12.2015 г. по гр. д. № 3455/2015 г. на Четвърто г. о.; решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр. д. № 3244/2017 г. на Четвърто г. о., и решение № 6 от 08.02.2019 г. по гр. д. № 1659/2018 г. на Трето г. о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК задава следните въпроси: 1. „Следва ли лицето, което претендира трудово възнаграждение да докаже, че е полагало труд при направено изрично възражение в тази насока от страна на работодателя?“; 2. „Следва ли съдът, в изпълнение на задълженията си по чл. 146 ГПК, да разпределя тежестта на доказване при въведени възражения?“, и 3. „Как се разпределя тежестта на доказване при въведена оборима презумпция, когато страната, която цели обратното доказване, въвежда твърдения за отрицателни факти?“, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба - Ю. Р. Х. подава писмен отговор, в който поддържа становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба, както и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по трудов спор с цена на всеки от главните искове над 5 000 лв. /предявеният иск с правно основание чл. 128 КТ е един и е с цена над 5 000 лв./, т. е. тя е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Предявените искове са с правни основания чл. 128, ал. 1 КТ, чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че между страните е съществувал действителен трудов договор № 375 от 12.01.2015 г., по който ищецът е заемал длъжността „технически сътрудник“. С молба на ищеца от 16.05.2017 г., е отправено до работодателя предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие, в която е посочено, че при липса на съгласие, молбата следва да се счита за едномесечно предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ. Молбата на ищеца е доведена до знанието на работодателя още в деня на депозирането й, на 16.05.2017 г., което обстоятелство не е оспорено от ответника, т. е. с изтичането на срока на предизвестието, на 18.06.2017 г., трудовият договор е прекратен. След този момент, на 20.06.2017 г. ищецът е получил искане на ответника за даване на обяснения относно развивана конкурентна дейност, с оглед регистрирано от ищеца дружество „Конструктор – ТТ“ ЕООД, като в дадените обяснения служителят е посочил, че трудовото правоотношение вече е прекратено по негова инициатива с изтичане на срока на даденото предизвестие. Работодателят е издал заповед № 07 от 07.06.2017 г. за дисциплинарно уволнение поради злоупотреба с доверието на работодателя, която е връчена на ищеца на 10.07.2017 г., т. е. след като вече трудовият договор е бил прекратен на друго основание. С оглед гореизложеното ТърОС е счел, че процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ по инициатива на служителя, на 18.06.2017 г., а получената от ищеца по – късно уволнителна заповед на работодателя не е произвела правно действие. Намерил е за установено от заключенията по първоначалната и допълнителна СИЕ, неоспорени от страните, че в счетоводството на ответника са осчетоводени дължими суми за трудово възнаграждение на ищеца за м. май 2017 г. в размер на 4 848. 65 лв., обезщетение за забава в размер на 1 496. 35 лв. за периода от 01.06.2017 г. до 15.06.2020 г., а в нетен размер дължимата сума за трудово възнаграждение е 4 051. 63 лв. и обезщетението за забава върху нея е 1 250. 38 лв. за периода от 01.06.2017 г. до 15.06.2020 г.; за м. юни 2017 г. дължимото трудово възнаграждение е в размер на 4 848. 65 лв. брутно, обезщетението за забава е в размер на 1 455. 94 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 15.06.2020 г., а в нетен размер дължимата сума за трудово възнаграждение е 4 051. 63 лв. и обезщетението за забава върху нея е 1 216. 61 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 15.06.2020 г., като не са представени доказателства, установяващи изплащането на посочените суми на ищеца. Относно дължимите суми по авансов отчет № 7/ 15.05.2017 г., по описаните в него фактури на стойност общо 6 197. 04 лв., вещото лице е посочило, че в дневниците за покупки на ответното дружество са включени 49 фактури от отчета на обща стойност 5 979. 40 лв.. Въззивният съд е приел въз основа на горепосочените експертни заключения, писмените и гласни доказателства, че ищецът е полагал труд през процесния период, възлагайки в негова доказателствена тежест установяването на този факт. При тези решаващи съображения е уважил за горепосочените суми предявените искове, съобразявайки настъпилия ефект на погасителната давност спрямо вземанията за лихва за забава.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващите правни изводи в решението. Поставеният от касатора въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставеният трети въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят въпроси, невключени в предмета на спора. Работодателят не е въвел довод за недобросъвестност на ищеца при изпълнение на задълженията му по трудовия договор, нито приложима към спора оборима презумпция, вкл. по смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ. Поради това по тези въпроси въззивният съд не се е произнасял в решението си и те нямат обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакувания съдебен акт. Наведените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да бъдат обсъждани поради отсъствието на кумулативно изискуемото общо основание за допускане на касационния контрол.

Формулираните първи и втори въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за това кой носи тежестта да докаже престирането на труд по иск с правно основание чл. 128, ал. 1 КТ и дължи ли съдът даване на указания по смисъла на чл. 146 ГПК за разпределение на доказателствената тежест осъществяват общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Те обаче са разрешени от въззивния съд в съответствие с константната съдебна практика, според която работникът или служителят носи тежестта да докаже, че е престирал труд по трудов договор за периода, за който претендира заплащане на трудово възнаграждение. Според константната съдебна практика съдът дължи на основание чл. 146 ГПК указания до страните за разпределението на доказателствената тежест за правнорелевантните факти, вкл. до работника или служителя – ищец за доказване на полагането на труд по иска по чл. 128, ал. 1 КТ. Това задължение на първоинстанционния съд е изпълнено по настоящото дело, като въззивният съд е извел решаващия извод за основателност на иска за заплащане на трудово възнаграждение въз основа на приетите по делото писмени и гласни доказателства и експертни заключения, ангажирани след изпълнение на задължението на съда по чл. 146 ГПК. Наличието на постоянна, съвременна и безпротиворечива съдебна практика изключва наличието на релевираното допълнително основание по тези два въпроса – значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на касационното производство, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 800 лв. - съдебно – деловодни разноски пред ВКС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съставляващи хонорар за един адвокат, чието плащане в брой е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 04.04.2022 г..

Към настоящото касационно производство е присъединено ч. гр. д. № 2616/2022 г. на ВКС, имащо за предмет частна жалба на ищеца по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 252 от 14.12.2021 г. по в. гр. д. № 20213500500167/2021 г. на ТърОС, с което е оставена без уважение като неоснователна молба на Ю. Р. Х. за допълване на въззивното решение в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че е поискал присъждане на сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение по въззивната жалба на насрещната страна, която е счетена от съда за неоснователна, но въпреки това в противоречие с чл. 78, ал. 1 ГПК поисканите своевременно разноски не са му присъдени във въззивното решение и с атакуваното определение по чл. 248 ГПК. Поддържа, че след отхвърлянето на въззивната жалба на ответника, има право на разноските за защита срещу тази жалба, които са в размер на 800 лв., както е посочено в приложеното по въззивното дело адвокатско пълномощно, в което адвокатският хонорар е отдиференциран – за защита по въззивната жалба на ответника - 800 лв. и за защита по собствената насрещна въззивна жалба в размер на 400 лв.. Моли атакуваното определение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което въззивното решение да бъде допълнено в частта за разноските. Претендира и сторените разноски в настоящото частно производство.

Ответникът по частната жалба - „Кристална вода“ АД подава писмен отговор, в който поддържа, че същата е неоснователна.

Въззивният съд е счел за неоснователна молбата на ищеца с правно основание чл. 248 ГПК за допълване на въззивното решение в частта досежно разноските, тъй като и двете насрещни страни са подали въззивни жалби, които са неоснователни изцяло, поради което разноски не се следват на никоя от страните, „независимо какви алтернативни становища са поддържали“. Този извод не съответства на нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която на ищеца по делото се дължи заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете, вкл. направените такива по въззивна жалба на насрещната страна срещу постановеното в полза на ищеца първоинстанционно решение. Без значение е наличието на въззивна жалба от самия ищец срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, по която, ако тя е неоснователна, право на разноски има ответникът /чл. 78, ал. 3 ГПК/. Ето защо по въззивната жалба на ответника, която е неоснователна, ищецът има право на сторените разноски за един адвокат в размер на 800 лв., в който смисъл, след отмяна на обжалваното определение, следва да бъде допълнено въззивното решение.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата 300 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, платен в настоящото частно производство.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 94 от 27.10.2021 г. по в. гр. дело № 20213500500167/2021 г. на Търговищки окръжен съд.

ОСЪЖДА „Кристална вода“ АД, ЕИК: 200133700, да заплати на Ю. Р. Х., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 100 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

ОТМЕНЯ определение № 252 от 14.12.2021 г. по в. гр. д. № 20213500500167/2021 г. на Търговищки окръжен съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА, на основание чл. 248 ГПК:

ДОПЪЛВА решение № 94 от 27.10.2021 г. по в. гр. дело № 20213500500167/2021 г. на Търговищки окръжен съд в частта досежно разноските, като ОСЪЖДА „Кристална вода“ АД, ЕИК: 200133700, да заплати на Ю. Р. Х., ЕГН: [ЕГН], сумата 800 лв. – съдебно – деловодни разноски във въззивното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.