Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с пар. 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК - ДВ бр.86/2017г.

Образувано е по касационни жалби на ответниците [фирма], на [фирма] и на третото лице помагач на ответната страна [фирма] срещу Решение № 1413 от 19.06.2017г. по в. т.д.№ 2776/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, в частта, с която след частична отмяна на решението по т. д.№ 4574/2013г. на СГС, ТО, 8 състав за отхвърляне на иска, „Е.“ и „Н.“ са осъдени на основание чл.55,ал.1, предложение първо и трето ЗЗД да заплатят при условията на солидарност на [фирма] сума в общ размер 10 096 876.39 лв. без ДДС, представляваща сбора от недължимо платени добавки към цената за пренос за зелена енергия и за енергия от високоефективно комбинирано производство за периода 01.07.2009г. - 30.06.2012г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба, както и сумата 275 639.12лв.- обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода 10.04.2013г.-18.07.2013г. Решението на САС за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер е влязло в сила.

С касационната жалба на „Е.“ се иска отмяна на решението като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и отхвърляне на исковете със законните последици. Твърдението е, че в нарушение на разпоредбата на чл.55,ал.1 ЗЗД въззивният съд приел, че „О.“ е материалноправно легитимиран да претендира връщане на платените суми и приел, че „даването“ на имущественото благо е извършено от „О.“, а не от трето за спора лице [фирма]. Поддържа се, че изводът, че плащанията от третото лице „Е. Т.“ към „Н.“ са извършени от името и за сметка на „О.“ е формиран при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Оспорва се правилността на становището на САС, че добавките не са част от цена на услугата пренос, която се дължи по договора за пренос. Поддържа се, че договорът за пренос е основание за плащане на добавките за пренесено количество ел. енергия през процесния период при наличието на утвърдени от ДКЕВР размери на добавките, включени в цената за пренос, дължима на „Н.”. Посочва се, че при съществено нарушение на процесуалния закон - чл.302 ГПК и на материалния закон - чл.21 ЗЕ и чл.13,ал.5 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия е формиран изводът, че Методиката за компенсиране на разходите на обществения доставчик и крайните снабдители, произтичащи от наложени им задължения към обществото за изкупуване на ел. енергия по преференциални цени от възобновяеми енергийни източници, приета от ДКЕВР не е основание за плащане на добавките, защото законовата делегация не уреждала такава компетентност на комисията. Поддържа се, че становището на САС за основателност на исковете за периода 01.07.2009г.-30.06.2010г., основано на съображенията за обявяване за нищожно на Решение Ц-23/25.06.2009г., с което е утвърдена цена на „Н.” за пренос, включваща и добавка за зелена енергия, е неправило и е резултат на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила /чл.12 и чл.235 ГПК/. Същите нарушения се поддържат и по отношение на извода, че в периода 01.07.2009г. - 17.07.2012г. действа една единствена Методика /а не три отделни Методики, приети с протоколни решения съответно на 22.06.2009г., на 25.06.2010г. и на 30.03.2011г./, поради което отмяната на т.5.2. от раздел ІІІ от Методиката, извършена с решение № 1216 от 24.01.2012г. по адм. дело № 14559/2011г. на ВАС, влязло в сила на 17.07.2012г., касае целия период. Твърди се незаконосъобразност на извода, че разпоредбата на чл.13,ал.3 от Правила за търговия с електрическа енергия, действащи от 17.08.2010г., не е основание за заплащане на добавките. Поддържа се, че уважаването на иска от САС и за периода 01.07.2011г. - 30.06.2011г. е без обсъждане на наведените като основание за дължимост на добавките за този период факти; че въззивният съд изобщо не е обсъдил Закона за енергията от възобновяеми източници, в сила от 03.05.2011г., с оглед релевирания довод от ответника, че това е основанието за плащане на добавките след тази дата. Поддържа се, че е налице основание за плащане на добавките през всеки от периодите, за които искът е уважен; че в нарушение на чл.263л, ал.1 ТЗ, въззивният съд е изключил приложението на второто изречение на разпоредбата при определяне на обема на отговорността на двете ответни дружества, които са участници в преобразуването; че неправилно е определен началният момент на изискуемостта на вземането по чл.55 ЗЗД, неправилно законната лихва върху цялата претенция е присъдена от датата на исковата молба, тъй като в хода на процеса е направено увеличение на иска; че неправилно САС е отхвърлил възражението, че сумите за добавка не са останали в патримониума на „Н.“ в качеството му на преносно предприятие и не са преминали в патримониума на „Е.“.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване [фирма] посочва следните въпроси:

1/Кой е активно материалноправно легитимиран да иска връщане на даденото в хипотезите на чл.55,ал.1, предл. първо ЗЗД - лицето, което фактически е дало нещо или страната по нищожното или отпаднало основание. Поддържа се, че САС е счел, че материалната легитимация е на страната по нищожното/отпаднало основание, а този извод е в противоречие с практиката на ВКС - Решение № 89 по гр. д.№ 1184/2012г. на 3 г. о. Алтернативно се поддържа основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

2/Добавките за зелена енергия /в периода 01.07.2009г. - 30.06.2012г./, както и добавките за енергия от високоефективно комбинирано производство /в периода 01.07.2010г. - 30.06.2012г./, представляват ли част от цената за пренос на ел. енергия и съответно, задължението за плащане на услугата пренос, включва ли и задължението за плащане на тези добавки. Поддържаната допълнителна предпоставка е т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с влязлото в сила решение по т. д.№ 6042/2013г. на СГС, ТО, 18 състав. Алтернативно се поддържа и хипотезата на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

3/При настъпила преклузия в първоинстанционното производство за събиране на доказателства, може ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства на основание чл.266,ал.3 ГПК само въз основа на оплакване във въззивната жалба за наличие на процесуално нарушение, без да е налице такова нарушение. Твърдението е, че въззивният съд е допуснал изслушването на техническа експертиза, която „О.“ е поискал за първи път в последното съдебно заседание в първата инстанция /03.11.2015г./, след като в заседанието на 16.06.2015г., първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест и е вменил в тежест на „О.“ да докаже плащане на добавките, чието връщане претендира, но в рамките на това заседание доказателственото искане не е било направено. Въведената допълнителна предпоставка е обоснована с позоваване на т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

4/От кой момент тече погасителната давност в случаите на първия и третия фактически състав на чл.55,ал.1 ЗЗД. Посочва се, че съставът на САС е приел, че вземането става изискуемо от датата на поканата в противоречие с т.7 на ППВС 1/79г.

5/Изречение първо и второ на чл.263л, ал.1 ТЗ, различни хипотези ли уреждат, или се прилагат кумулативно, като първото изречение урежда вида на отговорността, а второто-размера й. Изречение първо на чл.263л, ал.1 ТЗ, предвижда ли неограничена солидарна отговорност на всички участващи в преобразуването дружества освен прекратените, за която няма значение нито размерът на получените права, нито наличието или отсъствие на разпределение. Поддържа се, че съставът на САС приел, че разпоредбата на изр. второ представлява специфична хипотеза, която не е приложима във всички случаи на отделяне, а разпоредбата на изр. първо предвижда неограничена по размер солидарна отговорност на всички участници в преобразуването, за която няма значение размерът на получените права, нито наличието или отсъствие на разпределение и урежда хипотеза, различна от тази на изр. второ. Според касатора в решението по в. гр. д.№ 7695/2015г. състав на СГС приел, че и двете изречения на чл.263л, ал.1 ТЗ се прилагат кумулативно, поради което е налице допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК. Алтернативно се поддържа и основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

6/При преобразуване на търговско дружество чрез отделяне, отговаря ли по чл.263л ТЗ приемащото дружество солидарно с преобразуващото се дружество към кредитори за задължения, възникнали преди датата на преобразуването, които не са разпределени на приемащото дружество с договора или с плана за преобразуване. Въведената допълнителна предпоставка е т.1 на чл.280 ГПК като се твърди противоречие на изводите на САС по този въпрос с решението по т. д.№ 940/2011г. на 1 т. о. на ВКС.

7/При преобразуване на търговско дружество чрез отделяне, солидарната отговорност на участващите в преобразуването дружества по чл.263л, ал.1 ТЗ, отнася ли се до задълженията за неоснователно обогатяване. Въведена е допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решението по гр. д.№ 3727/2015г. на САС, 8 състав и решението по т. д.№ 1440/2016г. на 5 състав на САС, а алтернативно - и предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

8/Може ли пряка представителна власт да произтича директно от договор за поръчка при извършени действия или изявления на довереника, че действа за другиго. Поставянето на въпроса е във връзка с оспорваната активна материалноправна легитимация на „О.“ и е обосновано с тезата, че ако въззивният съд бе приел, че директно от договора за мандат не може да произтича представителна власт, исковете биха били отхвърлени. Допълнителната предпоставка е т.1 на чл.280 ГПК с позоваване на решенията по гр. д.№ 916/2012г. на 4 г. о. и гр. д.№ 7200/2014г. на 4 г. о. на ВКС.

В срока по чл. 283 ГПК е постъпило допълнение към касационната жалба на [фирма] и допълнение на изложенията за допускане на касационното обжалване. Оспорва се материалноправната легитимация на ищеца да претендира връщане на суми, платени от трето лице. Твърди се, че не е установено нито основанието нито размерът на отговорността на „Е.“. Поддържа се, че разпоредбата на чл.263и, ал.7 ТЗ е процесуалноправна, а не материалноправна и с конституирането на участник в процеса не възниква автоматично отговорност, а по отношение на всеки един от обикновените другари, ищецът следва да установи вземането си. Твърди се, че въззивният съд не е разсъждавал по въпроса може ли да има солидарна отговорност в хипотеза на неоснователно обогатяване, а приел без обосновка, че при преобразуване задължително възниква солидарна отговорност между участващите в преобразуването дружества. Поддържа се, че добавките се дължат защото е предоставена услуга по пренос и са част от дължимото плащане за тази услуга и че изводите на мнозинството от решаващия състав в обратния смисъл са неправилни. Поддържа се, че САС не е дал точна правна квалификация на иска като са смесени основанията по трите фактически състава на чл.55 ЗЗД - с диспозитива на решението исковете са уважени едновременно като платени при начална липса на основание и като платени при отпаднало основание.

В допълнителното изложение са поставени и въпросите:

9/Длъжен ли е съдът да разграничи отделните фактически състави на чл.55,ал.1 ЗЗД както и да даде точна правна квалификация на иска по чл.55,ал.1 ЗЗД по начин, включващ и указание за конкретния фактически състав от трите, уредени в тази разпоредба, под който подвежда фактите и може ли иск за връщане на една и съща сума да бъде уважен едновременно поради начална липса на основание и поради отпаднало основание при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК - цитирани и приложени решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, а като евентуално се поддържа и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

10/При преобразуване чрез отделяне, отговаря ли приемащото дружество за задължения на преобразуващото се дружество, ако това задължение не е разпределено на приемащото с плана/договора за преобразуване поради противоречие на обжалваното решение с решението по т. д.№ 940/2011г. на 1т. о. на ВКС.

Постъпил е писмен отговор от „О.” по касационната жалба и допълнителната касационна жалба на „Е.”. Поддържа се становище за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбите.

Постъпил е писмен отговор от [фирма], в който се поддържа, че подадената от „Е.“ касационна жалба е основателна.

В касационната жалба на [фирма] се твърди, че решението на САС, постановено след отмяна на първоинстанционното решение, е недопустимо, тъй като за ищеца липсва активна материалноправна легитимация, тъй като процесните плащания /с изключение на една сума, платена на 14.03.2011г./ са извършени от трето лице - [фирма]. Изложени са и подробни съображения за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на уважените от САС искове със законните последици.

В изложението си този касатор иска да бъде допуснато касационното обжалване по въпросите:

1/Налице ли е активна материалноправна легитимация за предявяване на иск на основание чл.55 ЗЗД по отношение на ищец, който не е извършил плащане на процесните суми, а претендира връщане на престираното на отпаднало основание поради противоречие на обжалваното решение с ППВС № 1/79г. и решенията по т. д.№ 375/2009г. на 2т. о., по т. д. №297/2012г. на 2 т. о., по гр. д.№ 1050/2013г. на 4г. о., по гр. д.№ 1144/2010г. на 4 г. о., по гр. д.№ 46/2009г. на 4 г. о. на ВКС. Поддържа се и предпоставката на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

2/Предвид становището на ВАС, с което Методиките на ДКЕВР са определени като общи административни актове, следва ли да се приеме, че с приемането на нов, последващ акт, уреждащ същите обществени отношения следва да се заключи, че предходният е изпълнен и/или действието му е прекратено.

3/Добавките за зелена енергия и високоефективно комбинирано производство, елемент ли са от цената пренос на ел. енергия.

4/Възможна ли е хипотеза за дължимост на плащане на цена пренос без задължение за заплащане на предвидените добавки към нея през ценовите периоди при действието на: Решение Ц-23/25.06.2009г. за периода 01.07.2009г.-30.06.2010г; Решение Ц 030/28.06.2010г. за периода 01.07.10-30.06.11г.; Решение Ц-17/28.06.12г. за периода 01.07.12г.-30.06.13г.

5/Следва ли добавката за зелена енергия да се заплаща от всички потребители, присъединени към ел. преносната мрежа на база консумираното количество ел. енергия, включително и от търговците на ел. енергия за количествата, предназначени за износ, предвид разпоредбите на ЗЕ, НРЦЕЕ и ПТЕЕ. Въведената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280 ГПК, чието приложно поле е обосновано с дословно цитиране на т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Срещу основателността на искането за допускане на касационното обжалване и срещу основателността на касационната жалба е постъпил писмен отговор от „О.-О. енергийни търговци“. В писмен отговор „Ч. Е. България” поддържа становище за основателност на депозираната от „Н.” касационна жалба.

В касационната жалба на трето лице помагач [фирма] се поддържат касационните основания по чл.281,т.3 ГПК. Същественото нарушение на съдопроизводствените правила е обосновано с твърдението, че фактическото изявление на ищеца, че средствата, с които „Е. технолоджис“ е извършвал плащания към „Н.“ са на „О.”, е направено в становище от 28.07.2015г. след изтичането на преклузивния срок по чл.146,ал.3 ГПК, а с кредитирането на това изявление и приемането на този факт за доказан, САС съществено е нарушил процесуалните правила. Съществените процесуални нарушения са аргументирани и с недопустимостта да бъде кредитирано заключение на експертиза, назначена по искане на ищеца-въззивник в нарушение на правилата на чл.266,ал.3 ГПК. Поддържа се довод за недоказаност на обстоятелството „Е. Т.“ да се е отчел или да е предал полученото на „О.“. Касаторът счита, че изводът на САС, че платените суми са изцяло за сметка на „О.“, не кореспондира с доказателствата. Доводът за нарушение на материалния закон е обоснован с неправилност на извода, че третото лице е действало от името и за сметка на „О.“; с неправилност на извода, че е налице основание за получената ценност, като се поддържа, че институтът на неоснователното обогатяване е неприложим при наличието на договорна обвързаност. Касаторът обосновава, че основанието за плащане на добавките е договорът за пренос и предоставянето на услугата „пренос“, цената за която включва като компонент добавките; че добавките за зелена енергия са част от цената за пренос, а цената за пренос е дължима през целия период от търговците, които сключват сделки за износ на ел. енергия и се дължат от тях въз основа на нормативната уредба, а не въз основа на решение Ц-23 или отменената Методика, приета с Решение на ДКЕВР 94/2010г. Изложени са подобни доводи за дължимост на добавките за всеки един от регулаторните периоди. Оспорва се правилността на извода на САС относно началния момент за изискуемостта на вземането по чл.55,ал.1 ЗЗД.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК този касатор поставя въпросите:

1/Какво е правното основание за заплащане на процесните добавки към цената за пренос през периода 01.07.2009г. - 30.06.2012г. Поддържа се, че САС за всички процесни периоди не е приел като основание за плащане на добавките нито договора за пренос, нито ценовите решения на КЕВР, а разглеждал единствено Методиката като възможно основание за плащане на добавките. Въведената допълнителна предпоставка е т.1 на чл.280,ал.1 ГПК - противоречие с решението по т. д.№ 1592/2015г. на 1 т. о. и по гр. д.№ 60011/2016г. на 3 г. о. на ВКС, в които била възприета тезата, че вземането за цената за пренос, /която според касатора включва добавките/, възниква от смесен фактически състав, в който има гражданскоправен елемент - договорът за пренос и административеноправен - решението на КЕВР. Поддържа се, че в настоящия случай и двата елемента на този фактически състав са налице. Алтернативно се поддържа и основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

2/Включват ли се в понятието “потребители“ по смисъла на чл.13 НРЦЕЕ само крайните потребители или това са всички потребители, включително и търговците, които сключват сделки за износ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

3/Какъв е характерът на Методиката, приемана от КЕВР в изпълнение на чл.21 ЗЕ - общ нормативен акт или подзаконов нормативен акт. Може ли да се приеме, че с протоколните решения на КЕВР не се приемат нови актове, при положение, че в самите решения е записано „приема Методиката за компенсиране на разходите“. Води ли отмяната на методиката за даден период до приложение на предходната методика при същата допълнителна предпоставка.

4/Ако по силата на законова регламентация е предвидено, че обогатилият се има задължение да се лиши от благото като го прехвърли на трето лице, това значи ли, че искът по чл.55,ал.1 ЗЗД срещу него е неоснователен поради липса на основен елемент от фактическия състав „обогатяването“ при същата допълнителна предпоставка. Посочва се, че въззивният съд стигнал до правилното заключение, че плащането на сумите за добавки от „Н.“ към крайните снабдители е законово регламентирано и поради действието на този механизъм за преразпределение, тези суми не остават у „Н.“, но въпреки това направил погрешен правен извод, че това обстоятелство е без значение за основателността на иска. Допълнителната предпоставка по последните три въпроса е обоснована с тезата за липса на формирана практика на ВКС по тълкуване на приложимата правна уредба към посочените правни проблеми, поради което е необходимо ВКС да се произнесе, за да развие правото и внесе предвидимост и еднаквост в правоприлагането.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Производството е образувано по искова молба на [фирма] против [фирма] по искове с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД. Претенцията /съобразно допуснато уточнение и изменение на цената на иска/ е за осъждане на „Н.” да върне платената сума в размер на 6 549 602.35лв. без ДДС, съставляваща добавка за зелена енергия, и платената сума в размер на 4 017 494.38лв. без ДДС, съставляваща добавка за високоефективно комбинирано производство, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и мораторно обезщетение в размер на 285 531.76лв. за периода от 11.04.2013г. – датата на писмената покана до завеждането на иска /16.07.2013г./. В хода на производството на основание чл.263е, ал.7 ТЗ, с оглед вписано преобразуване чрез отделяне на имущество от „Н.”, като ответник по делото е конституиран и [фирма] в качеството му на приемащо дружество на съвкупността от правата и задълженията му по дейността „пренос на ел. енергия”.

Ищецът е поддържал, че е лицензиран търговец на електрическа енергия и износител на ел. енергия, която продава на крайни клиенти на свободния пазар; Че с Решение №Ц-23 от 25.06.2009г. на ДКЕВР комисията постановила, че търговците на ел. енергия за износ също дължат плащане на определения в т.5.2, раздел ІІІ от Методика за компенсиране на разходите на обществения доставчик и крайните снабдители, произтичащи от наложени им задължения към обществото за изкупуване на ел. енергия по преференциални цени от възобновяеми енергийни източници и от високоефективно комбинирано производство на топлинна и ел. енергия, приета от ДКЕВР на 22.06.2009г., изменена с протоколно решение № 94 от 25.06.2010г., размер на добавките за зелена енергия и за енергия от високоефективно комбинирано производство и бил задължен да заплаща тези добавки за всички количества електроенергия, изнасяни от Р България, считано от м.07.2009г.; Че тези добавки е плащал заедно с дължимата на „Н.” такса за пренос; Че добавките са платени на основание актове на ДКЕВР - Решение Ц-23 и мотивите към него, обявено за нищожно от ВАС, и точка 5.2. от раздел ІІІ от утвърдената от ДКЕВР Методика, отменена от ВАС като незаконосъобразна; Че същевременно останалите решения на ДКЕВР, регулиращи следващите периоди от 01.07.2010 до 31.12.2012г., не съдържат текст, който да вменява задължение за плащане на тези добавки от страна на ищеца; Че последващите редакции на отменената от ВАС Методика не предвиждат заплащане на добавките от търговците-износители на ел. енергия; Че отмяната от ВАС на незаконосъобразните актове на ДКЕВР има конститутивно действие и с обратна сила са отпаднали вменените с акта задължения. Поддържал е, че заплатените в тази връзка добавки подлежат на връщане като платени без основание с оглед прогласената нищожност на решението на ДКЕВР; Поддържал е, че процесните добавки не са същински компонент от цената за пренос, поради което те не са предмет на сключения между страните договор за пренос; те се заплащали към цената за пренос - едновременно с нея, но нямали общо както със самата услуга, така и с цената й; че те са начин за компенсиране на разходите, произтичащи от задължения към обществото, поради което са неоснователни твърденията на ответника за наличие на годно правно основание за плащане на исковите суми. Изрично е посочил в исковата молба, че тези плащания са наредени от трето лице - [фирма] по силата на сключен между ищеца и това дружество Договор за финансови услуги от 01.07.2009г., въз основа на който, от името и за сметка на възложителя, „Е. Т.” извършвал плащанията по издадените от “Н.“ фактури; че в платежните документи било вписано точно и ясно основанието за плащане - издадената фактура и договора за финансови услуги, поради което плащането е за сметка на ищеца.

Ответникът “Н.“ в писмените си отговори на исковата молба е твърдял, че сумите са платени по Договор № 48016 от 28.06.2007г., по силата на който „Н.“ предоставя на ищеца услугата „пренос” на ел. енергия срещу заплащане на определена от ДКЕВР цена и че плащанията на тази цена са извършени на валидно правно основание - сключения между страните договор за пренос на ел. енергия, действал в исковия период. Поддържал е че добавките са част от цената за пренос, чийто размер също се определял регулаторно от ДКЕВР, поради което договорът за пренос на ел. енергия урежда изцяло правоотношенията между страните, включително и с оглед процесните добавки; че поради това решенията на ДКЕВР не определят съдържанието на съществуващите договорни правоотношения, както и основанието за извършените плащания; че доколкото ищецът не доказал нищожността на това основание, липсва възможност да се претендира връщане на платеното. Поддържал е, че актовете на ДКЕВР, с изключение на Решение Ц-23 от 25.06.2009г., не са отменени, същевременно в чл.6, т.2 от Закона за енергията от възобновяеми източници изрично било възложено на ДКЕВР да разработва методика за справедливо разпределение на разликата между пазарната и преференциалните цени на ел. енергия, произведена от възобновяеми източници между всички потребители, включително и търговците на ел. енергия за износ. Според ответника, с процесната методика не се определят цени, а се регламентира механизмът за справедливо разпределение на нормативно наложените разходи за производство на определен вид ел. енергия. Според „Н.“ отмяната на текста на чл.5.2 от раздел ІІІ от Методиката има действие занапред. Поддържал е, че е имал задължение да събира добавките и да ги плаща на крайните снабдители на ел. енергия като посредник, поради което не е установена неговата пасивна легитимация, доколкото е бил длъжен, след получаване на платените суми, да ги изплати на свой ред на съответните производители на ел. енергия или крайните снабдители; че след като тези суми за добавки не оставали в патримониума на „Н.“, той не носи отговорност за връщането им. Поддържал е, че ищецът не е извършил плащането на исковите суми, поради което не е материално-правно легитимиран да предяви претенциите за неоснователно обогатяване и той предявява чужди права; че част от платежните нареждания сочат като основание „авансово плащане”, без посочен номер на фактура, поради което не могат да се свържат с процесния договор.

В отговора на исковата молба конституираният в хода на производството /с оглед извършеното преобразуване чрез отделяне от „Н.” на правата и задълженията му по дейността „пренос на ел. енергия”/ ответник „Е.“ е поддържал, че исковете са неоснователни. Позовал се е разпоредбата на чл.6, т. 2 ЗВЕИ и възложеното с нея правомощие на ДКЕВР да изработва методика за справедливо разпределение на разликата между пазарната и преференциалните цени на ел. енергия от възобновяеми източници между всички потребители, включително търговците на ел. енергия в случаите на износ; че съгласно чл.35 ал.6 ЗЕ /ред.ДВ бр.98/2008г./, компенсирането на разходите, произтичащи от задължения към обществото се осъществява от всички потребители по недискриминационен начин. Поддържал е, че правното основание се съдържа в разпоредбата на чл.18е от отменените ПТЕЕ от 2009г. и в чл.27 от ПТТЕ /ДВ бр.64/17.08.2010г./, както и произтича от разпоредбата на чл.28,ал.3 ПТЕЕ, в която изрично било посочено, че търговецът заплаща цени за пренос по ел. мрежа, както и добавки за зелена енергия и за енергия от високоефективно комбинирано производство на съответния мрежов оператор. Посочил е, че както цените за пренос, така и тези за добавките, са утвърдени от ДКЕВР по силата на чл.21,ал.1,т.8 вр. чл.30,ал.1,т.10 от ЗЕ и в исковия период са приети четири решения на ДКЕВР в тази връзка: Решение Ц-23/25.06.2009г. за периода 01.07.2009-30.06.2010г.; Решение Ц-030/28.06.2010г. за следващия едногодишен период; Решение Ц-22/29.06.2011г. за следващия едногодишен период; и Решение Ц-17/28.06.2012г. за следващия едногодишен период 01.07.2012г.-30.06.2013г.; че във всяко от тях се съдържа и цена за добавките и актовете не са отменени, освен в обжалваната от „О.” част на първото решение; че за всеки регулаторен период ДКЕВР се произнасяла със съответно решение и ищецът дължал цена за осъществения пренос. Този ответник е поддържал, че процесните добавки имат значението на допълнителен компонент от цената за пренос; че процесната Методика не определя цените в енергетиката, а обхвата, реда и начините за компенсиране на задълженията на доставчика към от обществото; че доколкото „Н.” е бил задължен да ги събира и да ги възстановява на всеки един от крайните снабдители, не следва да отговаря по предявените искове за връщане на платените добавки, тъй като те не са част от патримониума на „Н.“ и „Е.“; че крайни снабдители са [фирма], [фирма] и [фирма]; че основанието за плащане на процесните добавки е договорът за пренос, съгласно който, ДКЕВР определя размера на цената за пренос, а липсата на доказателства за плащане на суми за добавки, извън регулираната цена, обуславя неоснователността на претенциите.

От фактическа страна съставът на САС е приел, че „Н.“ притежава от 2004г. лицензия за пренос на електрическа енергия на територията на Р България за срок от 35 години, а „О.“ е лицензиран търговец на ел. енергия, както и че между двете дружества, с оглед осъществяваната им съгласно обхвата на лицензиране дейност, е сключен на 28.06.2007г. Договор № 48016/28.06.2007г. за пренос на ел. енергия с неограничен срок на действие; че съгласно чл.1 ищецът се е задължил да плаща на „Н.” услугата по действащата цена за пренос, утвърдена от ДКЕВР; че съгласно чл.3, цената за пренос е регулирана и се утвърждава от ДКЕВР, а страните не могат да договорят различна цена от утвърдената; че цената ищецът е задължен да плаща срещу издадена фактура до 10-то число на текущия месец /чл.6/, по банков път с преводно нареждане по банковата сметка на „Н.“ /чл.7/. За безспорно е прието, че действието на договора не е прекъснато от страните и той е действал в исковия период.

Обсъдено е, че с Решение №Ц-23 от 25.06.2009г. на ДКЕВР, е утвърдена, считано от 01.07.2009г. спрямо „Н.“, единична цена, по която дружеството в качеството му на преносно предприятие пренася ел. енергия през електропреносната мрежа /9,03лв./МВтч/, като са посочени и ценообразуващите елементи /необходими годишни приходи; регулаторна база на активите; норма на възвращаемост на капитала; прогнозни количества ел. енергия за регулаторния период/; че с него е утвърдена и добавка към цената за пренос за зелена енергия - 2,12 лв./МВтч, при посочени елементи /прогнозни разходи на обществения доставчик и крайните снабдители за закупуване на ел. енергия, прогнозни количества ел. енергия, доставени в електропреносната и ел. разпределителните мрежи за продажба и пренос/; че в мотивите към това решение е посочено, че „добавката да зелена енергия се заплаща от всички потребители, присъединени към електропреносната мрежа на база консумираното количество ел. енергия и от търговците на ел. енергия за количествата ел. енергия, предназначени за износ”.

САС е обсъдил и че, в т. 4 на утвърдената от ДКЕВР Методика за компенсиране на разходите на обществения доставчик и крайните снабдители, произтичащи от наложени им задължения към обществото за изкупуване на ел. енергия по преференциални цени от възобновяеми енергийни източници и от високоефективно комбинирано производство на топлинна и ел. енергия, е посочено, че в решението за цени на ел. енергия ДКЕВР определя като отделни компоненти към цената за пренос и добавките, които съгласно т.5.2., се заплащат и от търговците на ел. енергия за количествата, предназначени за износ.

Като безспорно е прието, че с Решение № 8251/11.06.2012г. по адм. д. №4537/2012г. на ВАС, І колегия, 5-членен състав, е оставено в сила Решение №1216/24.01.2012г. по адм. д.№ 14559/2011г. на ВАС, с което по жалба на „О.” е отменена т.5.2. от раздел ІІІ от Методиката. Обсъдено е, че в мотивите и на двете съдебни решения съставите на ВАС са приели, че Методиката е издадена от ДКЕВР на основание чл.13,ал.5 НРЦЕЕ вр. чл.35,ал.5 ЗЕ, и тя не е нищожна поради липса на материална компетентност на издаващия я орган - ДКЕВР, както е поддържал жалбоподателят „О.”, но поради допуснати нарушения на административно-производствените правила при издаването й /провеждане на обществено обсъждане, начин и форма на провеждане на заседанията на ДКЕВР, кворум, мнозинство при приемането й, необнародването й ДВ/, тя е незаконосъобразна.

За безспорно е установено и, че с Решение №13659/31.10.2012г. по адм. д.№11302/2012г. на ВАС-Петчленен състав, е оставено в сила Решение №9942/09.07.2012г. по адм. д.3576/2011г. на ВАС, с което е обявена нищожността на Решение № Ц-23/25.06.2009г. на ДКЕВР и мотивите към него в частта, в която е регламентирано, че добавката за зелена енергия се заплаща от търговците на ел. енергия за количествата ел. енергия, предназначени за износ, като и че двата съдебни състава са приели, че липсва материална компетентност на ДКЕВР, както по ЗЕ, така и по НРЦЕЕ, да вменява на търговците-износители на ел. енергия задължение да плащат добавка за зелена енергия за количествата ел. енергия, предназначени за износ; че възможност за това съществувала само в приетата от ДКЕВР Методика, но същата е неприложима с оглед отмяната й като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение.

Отчетено е, че с Решение № Ц-030/28.06.2010г. ДКЕВР е утвърдила, считано от 01.07.2010г. по отношение на „Н.“ размера на цената за пренос, по която преносното предприятие пренася ел. енергия през ел. преносната мрежа при посочени ценообразуващи елементи, и е определила към цената за пренос добавка за зелена енергия и за високоефективно комбинирано производство, като е посочила и ценообразуващите елементи за всяка от добавките.

Отчетено е, че с Решение № Ц-22/29.06.2011г. ДКЕВР е утвърдила, считано от 01.07.2011г. по отношение на „Н.“ размера на цената за пренос, по която преносното предприятие пренася ел. енергия през ел. преносната мрежа, като е посочила и ценообразуващите елементи, както и е определила добавка към цената за пренос за зелена енергия и за високоефективно комбинирано производство при посочени ценообразуващи елементи за всяка от добавките, а с Решение № Ц-17/28.06.2012г. ДКЕВР е утвърдила, считано от 01.07.2012г. по отношение на „Н.“ размера на цената за пренос, по която преносното предприятие пренася ел. енергия през ел. преносната мрежа с отново посочени ценообразуващите елементи и е определила добавка към цената за пренос за зелена енергия и за високоефективно комбинирано производство при посочени ценообразуващи елементи.

Обсъдено е, че в утвърдените изменения /с решение по Протокол №46/30.03.2011г. на ДКЕВР/ в Методиката, комисията е регламентирала начина за определяне на процесните добавки и включването им към цената за пренос през електропреносната мрежа като в т.5.2. е посочено, че добавките се заплащат и от търговците на ел. енергия за количествата, предназначени за износ; че в т.4 е регламентирано, че в решението за цени на ел. енергия ДКЕВР „определя като отделни компоненти към цената за пренос през електропреносната мрежа добавката за зелена енергия и добавката за ВЕКП”.

Отчетено е, че същата е регламентацията в приетата през 2012г. /с Решение №117/16.07. на ДКЕВР/ Методика - добавките се заплащат и от търговците на ел. енергия за количествата, предназначени за износ; че в т.4 е посочено, че в решението за цени на ел. енергия ДКЕВР „определя като отделни компоненти към цената за пренос през електропреносната мрежа добавката за зелена енергия и добавката за ВЕКП”.

Обсъдено е съдържанието на договора за финансови услуги от 01.07.2009г., съгласно който „О.“ е възложил на [фирма] да извършва „финансови услуги, съставляващи получаване на парични средства от клиенти на възложителя по банковите си сметки и да извършва плащания по нареждане, от името и за сметка на възложителя”.

При анализа на приетите като писмени доказателства фактури, издадени от „Н.”, по които са извършени процесните плащания, е констатирано, че посоченото от ответната страна основание за начислените суми е еднотипно формулирано, като са разграничени по вид, количество и цена сумите за: „пренос на ел. енергия” и „добавка пренос на ел. енергия”, и че във фактурите на „Н.” задълженията към ищеца са фактурирани като цени:-за пренос на ел. енергия; -като добавка за пренос за зелена енергия; -и като добавка за пренос на ВЕКП.

Въз основа на приетото заключение на счетоводната експертиза е счетено за установено, че общият размер на платените за сметка на „О.“ в полза на „Н.“ суми за добавки в периода от 01.07.2009г. до 31.12.2012г., възлиза общо на 10 567 096.73 лв. без ДДС, от които: за добавка за „зелена енергия” - 6 549 602.35 лв. без ДДС, и за добавка за „високоефективно комбинирано производство” в размер на 4 017 494.38 лв. без ДДС, както и че за периода от 11.04.2013г. - датата на получаване на нотариална покана за възстановяване на платените суми от ответника, до датата на исковата молба, общият размер на мораторната лихва върху тези главници е 285 528.82 лв. Въз основа на съставената от експерта таблица е прието за установено, че в платежните нареждания са посочвани две категории основания за плащане: в първата е посочен номерът и датата на издадената от „Н.“ фактура, както и договорът за финансови услуги между ищеца и „Е. технолоджис“; във втората са налице по две платежни нареждания от съответна дата - в първото е посочено основание „аванс плащане” за съответен месец и договорът за финансови услуги, а във второто нареждане е посочен номерът на съответната фактура на „Н.“ за предходния месец. Въз основа на заключението е прието за установено че, общата стойност на издадените данъчни фактури от „Н.“ на „О.“ в периода 01.07.2009-31.10.2012г., възлиза на 36 422 217.23 лв., а общият размер на извършените плащания от „Е. Т.“ към „Н.“ с посочени основания процесните фактури на „Н.“ и Договора за финансови услуги от 01.07.2009г., възлиза на 36 070 621.64 лв. и че съгласно изводите на експерта, така посочените основания за плащане са послужили за закриване на задълженията на „О.“ за плащане на сумите за добавки за зелена енергия и за високоефективно енергийно производство и съответно няма неиздължени суми по партидата на ищеца.

Обсъдено е, че в приетото заключение на ССчЕ /л.691 сл. том ІІІ на първоинстанционното производство/ от 26.10.2015г., е даден отговор на въпросите за размера на платените добавки от „Н.“ на крайните снабдители, конституирани като трети лица-помагачи по делото, както и разбивка на платените суми без ДДС за добавка за пренос на зелена енергия и пренос на ВКЕП за отделните части от исковия период, както и че експертът не е установил наличие на извършени плащания от „О.“ към „Е. технолоджис“, свързани със заплатените от последното на „Н.“ суми за добавки.

Посочено е в обжалваното решение, че във връзка с последния отговор на вещото лице и предвид отказа на първоинстанционния съд да допусне по искането на ищеца допълнително заключение на ССчЕ в частта, касаеща установяването на този релевантен факт за извършвани към „Е. Т.” плащания, за доказателствената тежест за който не е било указано от първоинстанционния състав в изпълнение на задължението по чл.146 ал.1 т.5 ГПК, въззивната инстанция е допуснала и приела заключение на ССчЕ, от което се установява, че в исковия период има извършени плащания от „О.“ към „Е. технолоджис“ на основание сключения между тях Договор за финансови услуги, както и че по банковите сметки на последното са постъпвали плащания от трети лица в полза на ищеца. Вещото лице е изчислило, че приходите на „О.“ по сметки на „Е. Т.“ във връзка със сключения между тях Договор за финансови услуги възлизат в процесния период общо на 300 672 089.37лв., а извършените от името на ищеца към „Н.“ възлизат за същия период на 134 173 672.19лв.

За безспорно е прието, че на 10.04.2013г. „Н.“ е получил писмена покана от ищеца, в която се настоява операторът на преносната мрежа да възстанови платените от „О.“ суми със законните лихви.

Обсъдено е, че по силата на Протокол №71-2013 от 11.12.2013г. за взети решения на [фирма] - едноличен собственик на „Н.“ и [фирма], на основание чл.263т, ал.2, чл.262в, ал.1 и ал.2, пр.1 ТЗ, с оглед извършеното преобразуване чрез отделяне от „Н.“ в качеството му на преобразуващо се дружество, на част от имуществото му по смисъла на чл.262в, ал.1 ТЗ, представляващо съвкупност от правата и задълженията му по дейността „пренос на ел. енергия”, което имущество преминава към [фирма] в качеството му на приемащо дружество и което става съответно правоприемник на това имущество, към втория ответник са преминали договорите за пренос, сключени между „Н.“ и отделните категории участници на енергийния пазар. Акцентирано е от състава на САС, че в т.3.2.4. от протокола изрично е посочено, че посочените договори се считат част от имуществото, което преминава към „Е.“ в резултат на преобразуването и съответно приемащото дружество ще замести „Н.“ като страна по тези договори с всички права и задължения и че съгласно Приложение №1 D към цитирания протокол, в което са описани подробно всички договори, по които приемащото дружество замества преобразуващото, е включен и процесният договор с ищеца.

Въз основа на тази фактическа обстановка САС е анализирал от правна страна, че в спора ищецът е въвел твърдения за недължимо платени в исковия период 01.07.2009г.-31.12.2012г. на „Н.“ суми /в общ размер 10 567 096.73 лв./, съставляващи цена на добавки за зелена енергия и за високоефективно енергийно производство и претендира връщането им при условията на солидарност /на основание чл. 263л, ал.1 ТЗ/ от „Н.” и „Е.”.

І.По оспорваното от ответниците наличие на фактическия състав на чл.55,ал.1 ЗЗД и доводът им, че фактът на обедняване на ищеца, респ. обогатяване на ответната страна и връзката между тях не са установени, и че е налице годно основание за първия ответник да задържи получените суми, в обжалваното решение, след анализ на правната уредба на фактическия състав на неоснователното обогатяване, е прието, че от съвкупната преценка на доказателствата несъмнено е установено обстоятелството, че исковите суми са платени по банков път и са получени от първия ответник; че категорично е установено от вещите лица в приетите експертизи, че общият размер на платените за сметка на „О.“ в полза на „Н.“ суми за добавки в исковия период, възлиза на 10 567 096.73 лв. като експертите са посочили, че представените с исковата молба платежни нареждания удостоверяват именно извършените плащания и същите са послужили на ответното дружество да закрие в счетоводството си задълженията на ищеца за плащане на тези добавки, обективирани и в съставените от „Н.” фактури.

За неоснователно е прието възражението на ответната страна срещу легитимацията на ищеца /обосновано с твърдение за недоказаност плащанията за добавки да са осъществени от „О.“ или за негова сметка; с тезата, че съществено за основателността на иска е “даването” да е извършено именно от ищеца, а в случая то било извършено от трето за спора лице; с довода, че сключеният между двете дружества договор за финансови услуги не доказва, че плащанията наистина са извършени по нареждане на ищеца/. Мотивирано е, че безспорно плащането на исковите суми е осъществено с платежни нареждания, издадени от “Е. технолоджис“, съгласно които, вписаното основание за плащане са: съответната фактура на „Н.“, издадена на „О.“ и договорът за финансови услуги, уреждащ отношенията между страните по повод възлагане на „Е. технолоджис“ да извършва “финансови услуги, съставляващи получаване на парични средства от клиенти на възложителя по банковите си сметки и да извършва плащания по нареждане, от името и за сметка на възложителя”. Мотивирано е, че „даването” в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД винаги съставлява фактическо действие; че под „даване” се разбира онова фактическо действие, с което ищецът се е лишил /обеднил/ от едно свое имуществено благо, предоставяйки го на насрещната страна. Анализирана е целта на нормата - да репарира вредите от реализирано разместване на имуществени ценности между отделни лица без основание. Обобщено, е че установените факти по делото несъмнено сочат, че плащанията на исковите суми са извършени от името и за сметка на ищеца: както с оглед вписаното основание в платежните нареждания - съответната фактура, удостоверяваща негово задължение ведно с цитирания договор за финансови услуги, така и безспорното обстоятелство, че „Е. технолоджис“ е получило от името и за сметка на ищеца в процесния период суми в общ размер на 300 672 089.37лв. Мотивирано е, че критерият за действие за чужда сметка е дали последиците са се отразили в правната сфера на другото лице - дали правният резултат се е отразил директно в патримониума му. Прието е, че договорът за финансови услуги има характер на договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл.ЗЗД, и съгласно него, довереникът действа от името на манданта - чл.292 ал.1 ЗЗД, поради което правата, както в отношенията между доверителя и довереника, така и по отношение на третите лица, се считат за права на доверителя. Изведено е, че плащането на процесните суми следва да се счита извършено от негово име, след като в самите платежни нареждания като основание за плащането е посочено именно задължението на „О.“ към „Н.“, а същевременно и за негова сметка, доколкото по силата на вписания в същото основание Договор за финансови услуги, пряко се удостоверява представителната власт на „Е. технолоджис“ да погасява със средства на самия представляван задълженията му. Прието е, че възлагането на третото лице да приема плащания от името и за сметка на доверителя, както и с оглед получените средства да извършва от името и за сметка на доверителя плащания на трети лица, сочи на изпълнение на мандатните отношения в хипотезата на чл.292 ал.1 ЗЗД, поради което резултатът от имуществените размествания пряко рефлектира в патримониума на ищеца. Мотивирано е, че същественото в случая е, че платените суми са изцяло за сметка на „О.“ и видно от счетоводните заключения, събраните от довереника и за сметка на доверителя суми надвишават платените в полза на „Н.“.

Въз основа на тези мотиви и обосновано, че обедняването е за „О.“.

ІІ.По отношение на следващата предпоставка на специалните състави на неоснователното обогатяване - липсата на основание за получената ценност е анализирано, че разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД урежда три различни фактически състава като първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове по чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД. Съставът на САС е приел, че точната квалификация следва да бъде извършена след анализ на фактите, касаещи всеки от обективно съединени искове, обусловени от особеностите в нормативната уредба в отделните части от исковия период, както и релевираните от ответната страна доводи за наличие на основание за плащането.

По отношение на първия ценово регулиран период 01.07.2009г. - 30.06.2010г. е обсъдено, че според ответната страна в този период основание за получаване на цената за добавката за зелена енергия, освен договорът за пренос, са и Решение №Ц-23/25.06.2009г. на ДКЕВР, с което е утвърдена цена за пренос на „Н.” и добавка за зелена енергия, НРЦЕЕ, ПТЕЕ от 2009г., а също и действалата в този период Методика, приета с решение по Протокол № 78/22.06.2009г., в която е предвидено, че добавката за зелена енергия се заплаща и от търговците на електрическа енергия за количествата, предназначени за износ; че според въззиваемите, доколкото тази Методика не е отменена от ВАС, в процесния период тя регламентирала задължението на ищеца да плати добавка зелена енергия.

1.Мнозинството от състава на САС не е споделило аргумента, че добавката за зелена енергия е част от цената за пренос, съответно, че задължението за плащане на услугата пренос включва иманентно и задължението за плащане на добавката. Изложените съображения са:

-сключеният договор за пренос не включва в съдържанието си уговорка по отношение дължимост на цена за подобна добавка. Съгласно него ищецът се е задължил да заплаща действащата цена за пренос, утвърдена от ДКЕВР;

-че задължението за енергийните предприятия да изкупят на по-висока преференциална цена зелена енергия и енергия от високоефективно енергийно производство е предвидено след сключването на договора.

- с цитиране текста на Методиката е акцентирано, че както в приетата 2009г., така и в последващите й изменения е посочено, че „в решението си за цени на ел. енергия, ДКЕВР определя като отделни компоненти към цената за пренос през ел. преносната мрежа добавката за зелена енергия и добавката за ВЕКП“.

- че нормативният акт, който регулира начина на компенсирането на разходите е НРЦЕЕ, действала 2004-2013г. и в разпоредбите на чл.21, ал.1-3 е посочен начинът, по който се формира цената за пренос. Прието е, че същественият критерий, въведен от законодателя, за консолидиране на цената за пренос е изразена в ал.3 на същия член - преносното предприятие възстановява чрез цената за пренос определените от комисията технологични разходи по преноса на ел. енергия. Изведено е, че добавката за зелена енергия, чийто размер се определя, а не просто се утвърждава /както цената за пренос/ от ДКЕВР, е начин за компенсиране не на технологичните разходи на енергийното предприятие, а на разходите, произтичащи от задължения към обществото, поради което и в чл.13,ал.2 НРЦЕЕ е предвидено изрично, че общият размер на признатите от ДКЕВР разходи, свързани със задължения към обществото, се включва в необходимите годишни приходи на преносното предприятие във вече утвърдената цена за пренос; че едва след формирането на тази цена и съобразно признатите от ДКЕВР разходи, комисията определя стойността на тази компенсаторна добавка като част от стойността на услугата за пренос, и се дължи от всички потребители, въз основа на измереното потребление. Обобщено е, че макар и размерът на цената за добавка да е функция от законовоустановените компоненти на цената за пренос /количеството пренесена ел. енергия и технологични разходи по преноса/, добавката не е част от цената за пренос и не намира основание за дължимостта си в сключения между страните договор за пренос на ел. енергия; че самият законодател изрично е посочил в чл.21 от НРЦЕЕ кои са компонентите на цената за пренос - всички технологични разходи по преноса.

-с анализ на разпоредбите на чл.13, ал.1 НРЦЕЕ /признатите от комисията разходи на енергийните предприятия, произтичащи от наложени им задължения към обществото, се компенсират чрез цените, които плащат всички потребители/ е констатирано, че ищецът няма качеството на потребител, доколкото е безспорно, че той е търговец-износител на ел. енергия. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл.13, ал.2 от ПТТЕ, законодателят е квалифицирал участниците на енергийния пазар по следния начин: потребители, присъединени към електропреносната мрежа; производители, присъединени към електропреносната мрежа; разпределителни предприятия; търговци на електрическа енергия, които сключват сделки за внос и износ. По тези съображения е обосновано, че за първия исков период законовата регулация на задължението за плащане на добавките за зелена енергия изключва от субективния си обхват ищцовото дружество; че в първия исков период задължението за плащане на добавките за зелена енергия, е регламентирано като дължимо само от потребителите, с оглед на което не включва в субективния си обхват ищцовото дружество.

2.Като неоснователно е преценено и релевираното от въззиваемата страна възражение, че добавката е дължима по силата на приетата с протоколно решение №78 от 22.06.2009г. от ДКЕВР Методика, изменена с решение №94 от 25.06.2010г. Отречена е правилността на тезата, че се касае за два отделни акта, регулиращи една и съща материя, действала в два различни периода. Изложени са съображенията, че видно от протоколното решение на комисията от 25.06.2010г., регулаторният орган е утвърдил изменения в приетата с решението му от 22.06.2009г. Методика, а не е приел нов общ административен акт.

Отчетено е, че с влязлото в сила на 11.06.2012г. решение по адм. д.№14559/2011г. на ВАС, приетата на 22.06.2009г. и изменена на 25.06.2010г. Методика, в частта относно т.5.2. Раздел ІІІ, е отменена по жалба на „О.“ като в мотивите на административния съд е възприет правният извод, че процесната методика е общ административен акт, който е постановен без спазване на императивни изисквания за предоставяне на обществено обсъждане и за обнародване в Държавен вестник, което води до неговата незаконосъобразност в обжалваната част - в частта, в която Комисията е предвидила задължение за търговците-износители на ел. енергия да платят добавки за зелена енергия.

Съставът на САС не е споделил становището на СГС, че Методиката е подзаконов нормативен акт - инструкция и извода, че отмяната на цитирания текст има действие занапред. Изложени са съображения, основани на разпоредбата на чл.21 от ЗЕ, уреждаща правомощията на ДКЕВР. Анализирано е, че от една страна, в ЗЕ не е предоставена законова делегация на ДКЕВР да издава нормативни актове, а от друга, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, при упражняване на дейността си секторният регулатор се произнася с мотивирани решения, които са индивидуални или общи административни актове, а отмяната на общия административен акт има конститутивно обратно действие. Поради това е счетено, че дори да се приеме, че Методиката регламентира задължение за търговците-износители на ел. енергия да плащат добавка за зелена енергия, то в процесния исков период това основание е отпаднало, съответно се дължи връщане на престираното въз основа на това отпаднало основание.

3.По възраженията на ответната страна, че основанието за дължимост от ищеца на добавките е Решение Ц-23 от 25.06.2009г. е прието, че прогласената от ВАС нищожност на индивидуалния административен акт, какъвто е Решението на ДКЕВР, има конститутивно действие ex tunc, внася изменение в отношенията между страните, като с обратна сила отпадат породените от решението правни последици; че съдебното решение, с което се отменя административният акт като материално незаконосъобразен, е конститутивно и има обвързващо действие спрямо заинтересуваните органи и лица, които не са участвали по делото; че макар да не води до начална недействителност, а до последващо отпадане с обратна сила на акта, с който незаконосъобразно е въведено задължение за търговците-износители на ел. енергия да плащат добавки за зелена енергия, отмяната на Решение Ц-23/2009г. следва да се зачете от гражданския съд на основание чл. 302 ГПК. По тези съображения САС е приел, че дори да бъде възприета тезата на ответната страна, че основанието за плащане на процесните добавки да произтича от този акт, то прогласяването му за нищожен с влязло в сила съдебно решение, води до отпадане с обратна сила на това основание за плащане, поради което за периода на действието му /първия исков период 01.07.09-30.06.10г./ е отпаднало с обратна сила основанието за плащане, т. е. връщането на заплатените за добавки суми се дължи на отпаднало основание - предложение трето на чл. 55 ЗЗД. Предявеният иск за връщане на платената сума за този исков период е приет за основателен, което е обусловило отмяната на решението на СГС в тази част и уважаването му.

По отношение на втория исков период - 01.07.2010г. до 31.03.2011г., въззивната инстанция е анализирала противопоставеното от ответната страна основание за получаване на цената за добавката за зелена енергия:

-договора за пренос; -Решение №Ц-030/28.06.2010г. на ДКЕВР, с което е утвърдена цена за пренос на Н. и добавка за зелена енергия; -НРЦЕЕ; -ПТЕЕ от 2009г.; -действалата в този период Методика, изменена с решение по т.5 от Протокол №94/25.06.2010г., в която е предвидено, че добавката за зелена енергия се заплаща и от търговците на електрическа енергия за количествата, предназначени за износ и доводът, че доколкото тази Методика има характер на подзаконов нормативен акт, отмяната й от ВАС, действа занапред; евентуално поддържаното твърдение от ответниците, че решението на административния съд има обвързващо действие само по отношение на въпроса за незаконосъобразността на акта на формално основание; че във втория период е действала Методиката от 2009г.; -че основанието за плащане на процесните добавки в този период е разпоредбата на чл.13 ал.2 и ал.3 ПТЕЕ, обн.ДВ, бр.64/17.08.2010г.

По тези доводи САС е препратил към съображенията си, че Методиката е общ административен акт, който е отменен в частта, в която е регламентирано задължение за търговците-износители да заплащат добавки за зелена енергия и за енергия от високоефективно комбинирано производство, както и към изводите си по отношение на обратното действие и отпадане с обратна сила на основанието за плащане на добавките. Като несъстоятелно е преценено твърдението на ответника, че обвързващото действие на решение на административния съд следва да се преценява с оглед вида незаконосъобразност на отменения административен акт. С позоваване на разпоредбата на чл.302 ГПК е мотивирано, че обвързващото действие на силата на пресъдено нещо на влезлия в сила съдебен акт не се простира и по отношение на мотивите в същия, поради което е без значение дали отмененият акт е нищожен или унищожаем. Не е споделен аргументът, че отмяната на Методиката от 2010г. води до приложение на Методиката от 2009г. Изложени са съображения, че не се касае за два самостоятелни административни акта, а за един общ административен акт, който е изменен от издаващия го орган в някои части с последващо решение, засягащо втория исков период и в този смисъл, доколкото липсва нова регламентация в действащата до 2011г. Методика, не може да се приеме, че същата урежда задължение за търговците-износители да плащат добавки за зелена енергия.

Прието е за неоснователно твърдението, че с Решение 46 от 30.03.2011г. на ДКЕВР е приета нова Методика, действаща от 01.04.2011г. Обосновано е, че видно от решението на ДКЕВР, административният орган не е издал нов административен акт, а е утвърдил изменения във вече приетата през 2009г. Методика, които не засягат въпросната разпоредба на чл.5.2. от раздел ІІІ, по чиято законосъобразност ВАС се произнесъл с цитираните по-горе съдебни решения.

Отречена е правилността на тезата Решение №030/28.06.2010г. на ДКЕВР да може да бъде счетено за основание за плащане на процесните добавки. Аргументирано е, че в него дори не е дефинирано задължение в този смисъл, а единствено е обективирано упражненото от ДКЕВР правомощие за определяне размера на добавките.

Като неоснователно е преценено и възражението, че основанието за плащане се съдържа в законовата разпоредба на чл.13, ал.3 от ПТЕЕ, действащи от 17.08.2010г. Анализирано е, че в цитираната норма е формулирано общо, че в плащането на дължимите суми за пренос на електрическата енергия през преносната мрежа се включва добавка да зелена енергия и добавка за енергия от високоефективно комбинирано производство, а в следващите разпоредби, регламентиращи договорите за достъп и договорите за пренос - чл.24,ал.4, чл.26,ал.3 и ал.4 от ПТЕЕ, законодателят изчерпателно и по императивен начин е посочил кои категории субекти-страни по договорите за пренос, дължат плащане на суми за добавки за зелена енергия и за енергия от високоефективно комбинирано производство, но в тях не са включени търговците на електрическа енергия, които сключват сделки за внос и износ.

Така е обосновано, че в периода от 01.07.2010г. до 30.06.2011г., процесните добавки са платени без основание и искът в тази част се явява основателен и доказан, което е обусловило отмяна на решението на СГС и уважаването на иска за връщане на платените за този период добавки.

По отношение на третия исков период - 01.07.2011г. - 30.06.2012г. по аналогични на изложените предходни съображения по наведените идентични доводи за дължимост на цената за добавки, искът е счетен за основателен.

Решението на САС по отношение на четвъртия исков период - от 01.07.2012г. до 31.12.2012г. с което първоинстанционният акт е потвърден не е предмет на касационно обжалване.

ІІ.Съставът на САС е приел, че солидарната отговорност на ответниците произтича от закона - чл.121, ал.1 ЗЗД и се определя от разпоредбата на чл.263л, ал.1 ТЗ, с оглед осъщественото преобразуване на [фирма] чрез отделяне на дейността по преноса и възлагането й на „Е.”. Обсъдил е, че обект на правоприемство при преобразуване на търговските дружества е имуществото на преобразуващото се дружество, респ. търговското предприятие като при отделяне правоприемството е частно и настъпва по силата на закона, със завършване на фактическия състав на преобразуването с вписването му в търговския регистър. Анализирал е, че при този вид преобразуване, имуществото на преобразуващото се дружество се разпределя между него и новоучредените/приемащите дружества, но за разлика от разделянето, при отделяне, обект на правоприемство е само част от имуществото на преобразуващото се дружество; че при разделянето и отделянето се изисква правата и задълженията да се описват и разпределят, тъй като трябва да се посочи имуществото, което преминава към поне едно дружество - правоприемник /в хипотеза на отделяне/.

Посочил е, че в чл. 263л, ал. 1 ТЗ се съдържа регламентация за действието на преобразуването при отделяне - за задълженията, възникнали до датата на преобразуването, отговарят солидарно всички участващи в преобразуването дружества освен прекратените. За неоснователна е приета тезата на ответната страна, че е приложима специфичната хипотеза на чл.263л ал.1 изр.2 ТЗ, предвиждаща, че отговорността на всяко дружество е до размера на получените от него права, освен на дружеството, на което задължението е разпределено с договора или плана за преобразуване. Изложени са съображения, че в случая процесните задължения за връщане на платените добавки не са проява на договорна отговорност, не са във връзка с договора за пренос, поради което, фактът на преминаване на правата и задълженията по процесния договор за пренос с „О.“ върху новообразуваното чрез отделяне търговско дружество, е без значение за възникналата впоследствие квазидоговорна връзка между ищеца и първия ответник.

ІV.По отношение на възражението на „Н.“ е прието, че ирелевантно за спора е обстоятелството, че това дружество е превело получените добавки на третите лица-помагачи, доколкото задължението за плащане на добавките е предвидено от законодателя именно в полза на енергийното предприятие, а за основателността на иска по чл.55,ал.1 ЗЗД е без значение дали обогатилият се е лишил впоследствие от полученото благо и основанието за това. Обосновано е, че задължението на Н. да плати на свой ред на електроразпределителните предприятия част от събраните суми не е защото законът го третира като косвен представител на последните, за да се приеме, че не то е обогатилото се лице, дължащо връщане на полученото без основание, а защото регулацията по отношение на компенсиране на разходите на отделните участници на енергийния пазар обуславя при спазване на предвидените в закона и подзаконовите нормативни актове, преразпределяне на компенсациите за разходите, свързани със задължения към обществото.

V.Възражението за изтекла погасителна давност по отношение на цената за добавки, платена преди 18.07.2010г., е прието за неоснователно по съображения, че съобразно задължителните указания в ТР №3/2011г. от 18.05.2012г. по т. д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС, процесните вземания не отговарят на изискванията за “периодични плащания” по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД, а от друга страна, съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо; в хипотезата на неоснователно обогатяване по смисъла на чл.55 ал.1 ЗЗД изискуемостта на вземането настъпва винаги от датата на поканата, която в случая е от 10.04.2013г. докато исковата молба е предявена в съда на 18.07.2013г., поради което не може да се приеме, че е изтекъл дори краткият погасителен давностен срок.

За основателен е счетен и искът по чл.86,ал.1 ЗЗД от датата на забавата 10.04.2013г. - датата на получаване на поканата за връщане на недължимо платените суми.

Решението е подписано с особено мнение от член на съдебния състав, който детайлно е аргументирал становището си, че добавките за зелена енергия и ВЕКП са част от поликомпонентните цени на ел. енергия и услугите, свързани с нейната доставка - цена пренос и цена достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа и се дължат от всички ползватели на мрежата, включително и от търговците на ел. енергия, сключили договор за пренос на енергия със собственика на преносната мрежа. Подробно е мотивирано, че основанието за дължимостта на добавките е договора за пренос и правомощието на ДКЕВР да регулира цените за ползването тази услуга, както и, че под „потребители” следва да се разбира потребителите на услуги, предоставяни от енергийните предприятия, а не само крайните потребители. Изложените в особеното мнение съображения са единствено по въпроса за характера на процесните добавки, от които е изведено заключение за неоснователност на предявения иск.

І. По искането за допускане на касационното обжалване по посочените в изложенията на тримата касатори въпроси по приложение на разпоредбата на чл.55 ЗЗД. Това са първи, осми и девети въпрос от изложението на „Е.”, първи въпрос от изложението на „Н.” и четвърти въпрос от изложението на третото лице помагач.

Невъзможността да бъде допуснато касационно обжалване по първия въпрос от изложението на „Е.” пряко следва от въвеждането в него на тезата/предпоставката/условието, че лицето, което „практически е дало нещо” и „страната по нищожното или отпаднало основание” не съвпадат. Такава теза не е застъпена в обжалваното решение. САС е изложил обстойни правни аргументи, че даденото /плащането на посочените в издадените от Н. фактури задължения на ищеца, фактурирани като цени:-за пренос на ел. енергия;- добавка за пренос за зелена енергия;- добавка за пренос на ВЕКП/ е от името, за сметка и със средства на ищеца. Тъй като е предпоставен от възприемане на съдържащото се във въпроса твърдение:

че въззивният съд е разрешил този въпрос в полза на материалноправната легитимация на страната по нищожното или отпаднало основание при несъвпадане на лицето, от чийто патримониум е излязло имущественото благо със страната по нищожното/отпаднало основание; че разместването на имуществените блага е за сметка на трето лице, различно от страните по несъществуващото, неосъществено или отпаднало основание, т. е. за сметка на лице, различно от страните по предполагаемото задължение, с оглед на чието изпълнение е извършено даването,

по отношение на него не е налице общото основание по чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно изводите на САС въпросът е некоректен, той е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора - не съдържа съществен елемент от фактическия състав на общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК, очертан в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Отсъства и посочената от касатора допълнителна предпоставка - противоречие с решението по гр. д.№ 1184/2012г. на 3 г. о. И в обжалваното решение и в решението на състава на 3 г. о. на ВКС е даден идентичен отговор, че ищецът носи доказателствената тежест да установи в спора по чл.55,ал.1 ЗЗД факта, че е дал имущественото благо на ответника. Несъгласието на касатора с изводите на САС, че този факт ищецът е установил при условията на главно и пълно доказване не може да послужи като основание за допускане на обжалването. С оглед на изводите на САС, че третото лице е действало като пряк представител на ищеца - от негово име като негов пълномощник и за негова сметка, поради което резултатът от имуществените размествания пряко рефлектира в патримониума на ищеца, не е налице приложното поле на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, аргументирано от касатора с тезата, че ЗЗД не дава изрично разрешение на въпроса кой е носител на вземането в хипотезите на чл.55,ал.1 ЗЗД, когато „даването е извършено от трето лице, различно от страните по предполагаемото задължение в чието изпълнение е извършено даването”.

Не е налице общото изискване по чл.280,ал.1 ГПК и по отношение на осмия въпрос - дали пряка представителна власт може да произтича директно от договор за поръчка при извършени действия или изявления на довереника, че действа за другиго. Освен че въпросът е теоретичен, касаторът за пръв път го въвежда в предмета на спора с касационната жалба и изложението към нея. Поддържаната от този ответник теза в отговора на исковата молба и в хода на производството е, че договорът за финансови услуги не може да се квалифицира като договор за поръчка, като основание за възникване на мандатни отношения между страните. С доводите относно липсата на упълномощаване /пълномощно/ като източник на представителната власт на трето неучастващо в спора лице съдилищата /и съставът на САС, постановил обжалвания акт/ не са били сезирани от „Е.“ при оспорването на активната материалноправна легитимация на ищеца и това възражение не е част от аргументацията на ответника при оспорването на качеството на ищеца като правоимащ да претендира връщане на даденото. Поради това този въпрос като неразрешен от САС по дефиниция не може да бъде обуславящ за правните изводи по делото и да изпълни ролята на обща предпоставка за допускане на обжалването. Паралелно с това, неуместно и несъответно е позоваването на решенията по гр. д. №916/2012г. на 4 г. о. и по гр. д.№ 7200/2014г. на 4 г. о. на ВКС, на които се твърди, че обжалваното решение противоречи. В цитираните решения на състави на ВКС е даден отговор на въпроса за формата на договора за поръчка и за пълномощното като отделна правна сделка, за начина на установяване на мандатното правоотношение при извършени разпоредителни сделки при отсъствие на писмен договор за поръчка и наличие единствено на упълномощителна сделка. Даденото като част от отговора на правния въпрос разрешение, че в случаите, когато довереникът е действал от името на доверителя и за негова сметка, тогава правата и задълженията по сделките с третите лица спрямо всички правни субекти настъпват направо в имуществената сфера на доверителя - чл.292,ал.1 ЗЗД, е намерило идентичен отговор в обжалваното решение.

Деветият въпрос, освен че съставлява оплакване за допуснати от САС процесуални нарушения във връзка с квалификацията на иска, което е неотносимо за фазата по допускане на касационния контрол, е некоректно поставен като несъответстващ на мотивите на САС. За всеки един от периодите, за които искът е уважен, в обжалваното решение са изложени самостоятелни съображения при определяне на правната квалификация. Посочено е, че точната квалификация следва да бъде извършена след анализ на фактите, касаещи всеки от обективно съединени искове, обусловени от особеностите в нормативната уредба в отделните части от исковия период, както и релевираните от ответната страна доводи за наличие на основание за плащането. За първия исков период е прието, че връщането се дължи на отпаднало основание, тъй като поради прогласяване за нищожно на решението на регулатора в атакуваната от ищеца част, е отпаднало с обратна сила основанието за плащане на процесните добавки и връщането се дължи на отпаднало основание - предложение трето на чл.55,ал.1 ЗЗД. За втория и третия регулаторни периоди е счетено, че процесните добавки са платени без основание. Поради това, голословно твърдение на касатора е, че иск за връщане на една и съща сума е уважен едновременно поради начална липса на основание и поради отпаднало основание. С оглед на това изключена е правилността на тезата за наличието на въведените допълнителни предпоставки /т.1 и т.3/, включително и твърдението за противоречие на обжалваното решение с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.

Първият въпрос от изложението на „Н.” също е предпоставен от възприемане на заложената в него хипотеза - ищец, „който не е извършил плащане” на процесните суми може ли да претендира връщане на даденото на отпаднало основание. С оглед на зададеното условие, което не е възприето в мотивите на обжалваното решение /както се посочи, САС приема, че плащането е от името за сметка и със средства на ищеца/, въпросът е хипотетичен, а не обуславящ изхода на делото пред САС, т. е. не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването.

Практиката на ВКС, на която „Н.” се позовава, за да обоснове приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК е неотносима, доколкото в нея произнасянето е основно по въпроса за доказателствената тежест при предявен иск по чл.55,ал.1 ЗЗД. Формално и необосновано е посочена допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК - касаторът дословно цитира т.4, абзац първи на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Приложното поле на касационното обжалване, поддържано в хипотезата на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК предпоставя аргументирана обосновка защо и в какъв смисъл произнасянето по реда на чл.290 ГПК би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването на конкретна правна норма с оглед измененията в законодателството или, че се касае за непълна или неясна законова разпоредба, по прилагането на която следва да се създаде практика, каквато обосновка в случая отсъства.

Четвъртият въпрос от изложението на третото лице помагач не съдържа надлежно въведена и обоснована допълнителна предпоставка, от което пряко произтича невъзможността за допускане на касационния контрол. Посочването на текста на правната норма и общото твърдение, че липсва практика на ВКС, не покрива изискването за аргументиране на основанията за допускане на касационния контрол, задължението за което е в тежест на касатора. Доводът за липса на съдебна практика не представлява достатъчно основание за допускане на касационния контрол.

ІІ. По искането за допускане на касационното обжалване по посочените в изложенията на тримата касатори въпроси, касаещи проблематиката за дължимостта на процесните добавки от търговците износители на ел. енергия за количествата за износ. Това са: втория въпрос от изложението на „Е.”; втори, трети, четвърти и пети въпроси от изложението на „Н.”; първи, втори и трети въпроси от изложението на „Ч. Е. България”:

Поставеният в изложението на „Е.” въпрос няма характеристика на правен, а е по правилността на изводите на САС по съществото на спора и е относим към законосъобразността на съображенията, че основанието за плащане на добавките не произтича от договора за пренос, добавките не компенсират технологичните разходи по преноса на ел. енергия и поради това не съставляват по естеството си цена именно за услугата пренос.

Дори да се счете, че той има правна характеристика, съображенията за уважаване на иска не са основани единствено на даденото на този въпрос разрешение. В този смисъл правните изводи, дали добавките са част от цената за услугата пренос на ел. енергия през електропреносната мрежа, не са единствено обуславящи изхода на спора. Касаторът „Е.” в качеството си на ответник е въвел в спора и твърдения, че освен договорът за пренос, задължението на търговеца - износител на ел. енергия за външен пазар за плащане на процесните добавки произтича и от нормативно установеното със ЗЕ, НРЦЕЕ, ПТЕЕ, ЗЕВИ задължение такъв субект да заплаща добавките, както и произтича от актовете на ДКЕВР - съответните решения за цени за пренос на ел. енергия за съответните периоди и методики. Крайният извод в обжалваното решение за уважаването на иска за връщане на неоснователно разместени имуществени блага е обусловен и от изводите във връзка с даден отговор по тези наведени твърдения за наличие на основание за даване/получаване, респ. наличие на валидно основание за задържане на даденото.

Не е налице и изискваната от процесуалния закон в кумулативност допълнителна предпоставка, въведена по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, която касаторът обосновава с Решение № 895 от 12.06.2014г. по т. д.№ 6042/2013г. на СГС, VІ-18 състав. Твърдяното основание за недължимост на добавките за исковия период, релевиран в спора по т. д.№ 6042/2013г., са приетите изменения в ЗЕ с ДВ бр.59/05.07.2013г., с които изрично е регламентирано разпределяне на задълженията за плащане на добавки само между крайните клиенти, като ищецът е твърдял, че за исковия период 01.07.2013г.-31.07.2013г. той като търговец е „клиент на едро” по смисъла на пар.1, т. 27в от ДР на ЗЕ, а не „краен клиент” по дефиницията на пар.1, т.27г от ДР на ЗЕ. Следователно, предметът на спора по настоящото дело и по т. д.№ 6042/2013г. не е идентичен, различно е твърдяното от ищеца по всеки спор основание да претендира връщане на недължимо платени добавки. Предвид нееднаквия исков период, несходна е и приложимата нормативна уредба. Изменението на ЗЕ с ДВ бр.59 от 05.07.2013г. е последващо релевантния за настоящия спор исков период. Фактът на отхвърляне на иска като краен изход на спора по т. д.№ 6042/2013г. на СГС с влязлото в сила като необжалвано съдебно решение, не може да обоснове приложното поле на основанието по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК в приложимата за настоящото производство редакция на процесуалния закон.

Необосновано е и приложното поле на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, която касаторът е въвел с аргументите, че правната уредба на добавките през процесния период е разпръсната в множество законови и подзаконови актове, създадени и изменяни в различни периоди като не е налице изрична норма, която да дава изричен и пряк отговор точно на този въпрос, а не е налице и задължителна съдебна практика, поради което разглеждането му от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Тезата на касатора за непълна, неясна правна уредба, регулираща обществените отношения във връзка с кръга на субектите, в чиято тежест е възложено заплащането на процесните добавки в исковия период, се опровергава от следното:

До 25.06.2009г. решенията, с които регулаторът е утвърждавал цени, по които преносното предприятие /тогава ”Н./ пренася ел. енергия през електропреносната мрежа /двете предходни решения - Решение № Ц -066 от 28.06.2007г. и Решение № Ц - 021 от 26.06.2008г./ не визират добавки към цената за услугата пренос, респ. цени за такива добавки.

За първи път на 22.06.2009г. в решение по Протокол № 78 на ДКЕВР, с което е приета Методика за компенсиране на разходите на обществения доставчик и крайните снабдители, произтичащи от наложени им задължения към обществото за изкупуване на ел. енергия по преференциални цени от възобновяеми енергийни източници и от високоефективно комбинирано производство на топлинна и ел. енергия, в раздел ІІІ, т.5 са въведени процесните добавки: „добавката за зелена енергия и за енергия от високоефективно комбинирано производство се заплаща от потребителите и от търговците на енергия за количествата, предназначени за износ”. Текстът на раздел ІІІ,т.5 е отменен от ВАС. С отмяната на този текст от Методиката /която е общ административен акт по дефиницията на чл.65 АПК/, актът се счита отменен от момента на издаването му - ТР № 2 от 27.06.2016г. на ВАС по тълкувателно дело № 2/2015г. на І и ІІ колегии, задължително на основание чл.130,ал.2 ЗСВ за органите на съдебната власт.

На 25.06.2009г. в мотивите към Решение Ц-23 /с което са утвърдени цени, по които Н. в качеството му на преносно предприятие пренася ел. енергия през електропреносната мрежа по посочени ценообразуващи елементи и е включена и добавка към цена за пренос на зелена енергия/ ДКЕВР определя, че добавката за зелена енергия се заплаща от всички потребители, присъединени към електропреносната мрежа на база измерено потребление и от търговците на енергия за количествата, предназначени за износ. Решение Ц-23 и мотивите към него са обявени за нищожни поради липса на материална компетентност на регулаторния орган да вменява задължение за плащане на тези добавки към цената за пренос на търговците-износители. Прогласяването от ВАС на нищожността на атакуваната част от решението на ДКЕВР, ведно с мотивите, регламентиращи заплащането на добавката от търговците-износители на ел енергия, което е индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, означава че той не е породил правни последици от момента на издаването му /цитираното по-горе тълкувателно решение по тълкувателно дело 2/2015г./.

Едва с изменението на ЗЕ от 05.07.2013г. /след релевантния исков период/ е утвърдено право на КЕВР да регулира цената или компонентната от цена, чрез която всички крайни клиенти участват в компенсирането на разходите, от което може да се заключи, че добавките до този момент не са компонент от цената, а приложимата към исковия период норма на чл.30,ал.1 ЗЕ не предвижда такова правомощие на комисията.

Разпоредбата на чл.24,ал.4 на ПТЕЕ от 2010г. посочва, че потребителите на обществения доставчик сключват договор за пренос с преносното предприятие и заплащат утвърдената от ДКЕВР цена: за пренос през електропреносната мрежа на преносното предприятие, добавката за зелена енергия и добавка за енергия от високоефективно комбинирано производство /т. е. разпоредбата визира като отделни елементи самата цената за преноса, добавката за зелена енергия и добавката за енергия от високоефективно производство/.

От първата редакция на разпоредбата на чл.36, ал.6 ЗЕ от 2003г. до 17.07.2012г. /т. е. до края на релевантния исков период, за който искът е уважен/, регламентацията е една и съща: „компенсирането на разходите, произтичащи от задължения към обществото се осъществява от всички потребители по недискриминационен и прозрачен начин.

Симетрична на ЗЕ за релевантния за спора период е разпоредбата на чл.13,ал.3 от НРЦЕЕ /действала 2004-2013г./ във вр. с ал.2: „разходите, свързани със задължения към обществото се възстановят като част от стойността на услугата по преноса от всички потребители въз основа на тяхното измерено потребление”.

Отговорът на въпроса дали ищецът е потребител по смисъла на горните разпоредби следва от анализа на разпоредбите на чл.13,ал.2 ПТЕЕ /която визира фигурите на потребител и търговец/ и на чл.92 ЗЕ /която разграничава търговец - т.7 и потребител - т.4/. Ищецът не би могъл да бъде потребител, задължен да възстанови разходите, свързани със задължения към обществото по смисъла на чл.13,ал.3 НРЦЕЕ, тъй като той като търговец не би могъл да има „измерено потребление”. Понятието „потребител на енергийни услуги” е дефинирано по - късно в пар.1, чл.41б от ДР на ЗЕ, приет ДВ 54/2012г. в сила от 17.07.2012.г. /краен клиент, който купува енергия и или ползвател на преносна-разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ/, докато „ползвател на мрежата”, дефиниран в чл.41а е физическо или юридическо лице, доставящо електрическа енергия в преносната и/или разпределителните мрежи или снабдявано от тях.

В приложимите за спора редакции на ЗЕ правомощията на КЕВР са нормативно очертани по начин, който изключва възможността той да определя субектите, които да дължат добавките. Чл. 21 ЗЕ, който урежда правомощията на комисията в т.6 /в редакцията към релевантния период/ посочва, че комисията осъществява регулиране на цените в случаите, предвидени в този закон, а съгласно правомощието по т.13 /в приложимата редакция/, разглежда исканията на енергийните предприятия за компенсиране на невъзстановяеми и произтичащи от наложени им задължения към обществото разходи по чл.34 и 35 и утвърждава техния обоснован размер, както и начина на компенсирането им. От посоченото ясно следва, че по силата на тези разпоредби, с Методиките си регулаторът не може да вменява задължения към субекти за заплащане на добавките, а само да разглежда искания на енергийните предприятия за компенсиране на разходите, наложени от задължения към обществото.

Не е аргумент за обратната теза разпоредбата на чл.18е от ПТЕЕ /ДВ бр.42 от 05.06.2009г. - отменени/ „производителите, търговците на ел. енергия и обществения доставчик, които продават ел. енергия по външен график, заплащат цена за достъп и цена за пренос върху количествата ел. енергия, съгласно регистрирания външен график за доставка”; не е такъв аргумент и разпоредбата на чл.13,ал.3 НРЦЕЕ: „признатите от комисията разходи, свързани със задължения към обществото се възстановяват като част от стойността на услугата по преноса от всички потребители”; не е аргумент и разпоредбата на чл.13,ал.3 от ПТЕЕ: „в плащането на дължимите суми за пренос на ел. енергия през преносната мрежа се включва добавката за зелена енергия и добавка за енергия от високоефективно комбинирано производство”. Разпоредбата посочва къде се включва добавката за зелена енергия /в плащането на дължимите суми/, но тя не определя/не регламентира кръга на субектите, които я дължат.

Не е аргумент разпоредбата на чл.6, т.2 ЗЕВИ, действала за периода 03.05.2011г. - 05.07.2013г. „ДКЕВР разработва методика за справедливо разпределяне на разликата между пазарната и преференциалните цени на ел. енергия, произведена от ВИ, между всички потребители, вкл. и търговците на ел. енергия за количествата в случаите на износ”, изменена ДВ бр. 59/2013г., в сила от 05.07.2013г. когато задължението е разпределено „между всички потребители на вътрешния пазар“, а настоящата редакция в сила от 06.03.2015г. разпределя разликата „между всички крайни клиенти, присъединени към електроенергийната система“. Към момента на влизане в сила на редакцията на чл.6,т.2 ЗЕВИ от 03.05.2011г., действа Методиката от 2009г. с измененията от 25.06.2010г. /решение по Протокол № 94/ и с измененията от 30.03.2011г. /решение по Протокол № 46/ на ДКЕВР, но всички тези редакции на методиката са приети преди въвеждането на законовия текст от май 2011г., даващ правомощие на Комисията да разпределя задължението в тежест на търговците-износители. Към датата на приемане на Методиката от 2009г., респ. нейните изменения от 2010 и 2011г., не съществува законов текст, предвиждащ заплащане на добавките от търговците износители нито съществува нормативно регламентирано правомощие на регулатора да възлага на износителите компенсирането на разходите, произтичащи от наложени задължения към обществото за изкупуване по преференциални цени на произведена ел. енергия от В..

Вторият въпрос в изложението на Н., свързан с действието на общия административен акт, приемането на нов последващ акт, уреждащ същите обществени отношения и питането „следва ли да се приеме, че с приемането на новия следва да се заключи, че предходният е изпълнен и/или действието му е прекратено” е неясен, без аргументация каква е относимостта му към решаващите изводи, обусловили изхода на спора пред САС. От това пряко произтича невъзможността касационното обжалване по него да бъде допуснато. Паралелно с това отсъства надлежно въведена допълнителна предпоставка.

Въпроси трети, четвърти и пети от изложението на „Н.” са по правилността на решението и поставянето им във фазата на допускане на касационното обжалване е безпредметно, тъй като общото основание за допускане на касационното обжалване не е тъждествено с основанията за неправилност. По проблематиката дали добавките за зелена енергия и ВЕКП са елемент от цената на преноса на ел. енергия, дали е възможна хипотеза на съществуване на задължение за плащане на цена за пренос без задължение за заплащане на предвидените добавки към нея през ценовите периоди, за които са действали решения Ц-23, Ц-030, Ц-22 и Ц-17, и следва ли добавката за зелена енергия да се заплаща от всички потребители, включително и от търговците-износители, аналогично на втория въпрос от изложението, изобщо не е въведена допълнителна предпоставка в съответствие с изискванията на чл.280,ал.1,т.1-3 ГПК, които представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационното обжалване -разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК независимо, че допълнителната предпоставка е посочена чрез дословно цитиране на т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, аргументацията на касатора за наличието на приложното й поле се изчерпва с това, че „произнасянето със задължително решение по формулираните въпроси, ще е от значение за правото, свързано със служебното начало в процеса”. Допускането на касационното обжалване е предпоставено от кумулативното формулиране и обосноваване както на общата, така и на допълнителната предпоставка. Отсъствието на което и от двете основания обуславя невъзможността за достъп до факултативния контрол за преценка на правилността на обжалвания пред ВКС въззивен акт.

Първият въпрос от изложението на „Ч. Е. България” /какво е правното основание за заплащане на процесните добавки към цената за пренос за периода 01.07.2009г.-30.06.2012г./ не е правен, а е хипотетично искане за отговор /питане към ВКС/, при положение, че в обжалваното решение е прието, че правното основание за плащане на добавките за първия регулаторен ценови период е отпаднало, а за втория и третия - такова основание няма. Неоснователно е позоваването от този касатор на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. По т. д.№ 1592/2015г. на 1 т. о. на ВКС касационното обжалване е допуснато по правния въпрос „при възникнало между гражданско-правни субекти правоотношение, когато размерът на паричното задължение по силата на закона се определя от акт на държавен регулаторен орган и административният акт бъде отменен, подлежат ли на връщане паричните престации, направени преди отмяната на акта” като хипотезата е на претенция за връщане като платена при отпаднало основание цена за достъп до мрежата. По гр. д. № 60011/2016 на 3 г. о. на ВКС въпросът, по който е допуснато касационното обжалване е за последиците от отмяната на индивидуалния административен акт - решение на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп до електроразпределителната и преносна мрежа като съществен елемент от правоотношението между страните. Дадените от съставите на ВКС разрешения са по неидентични правни проблеми, те не съдържат обсъждане на регулацията на дължимостта на добавки към цената за пренос, поради което е изключено несъответствието на обжалваното решение с тях по поставения от касатора въпрос „какво е правното основание за заплащане на процесните добавки”. Само за пълнота следва да се отбележи формалното посочване към този въпрос на предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос от изложението на [фирма] относно субективния състав на понятието „потребители” по смисъла на чл.13 НРЦЕЕ пряко произтича от необосноваването на формално посочената предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Обосновката на л.4 от изложеното на този въпрос се изчерпва с виждането, че „въпросът е от значение за развитието на правото”. Съгласно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационното обжалване. В случая обаче, касаторът поддържа само част от това основание.

Не може да се счете, че е налице общата предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол и по отношение на третата група въпроси от изложението на третото лице помагач за характера на Методиката. Методиката е отменена от ВАС, като в решенията по адм. дело № 8875/2011г. на петчленен състав, адм. дело № 14559/2011г. на V отделение, и адм. д.№ 4537/2012г. на петчленен състав безпротиворечиво и последователно методиката е квалифицирана като общ административен акт. Въпросът може ли да се приеме, че с протоколните решения на КЕВР не се приемат нови актове, „при положение, че в самите решения е записано „приема Методиката…” не е правен, а фактологично обусловен. При поставянето му страната представя необективно /игнорира/ факта, че по делото са представени: 1/Извлечение от Протокол № 94 от 25.06.2010г. на ДКЕВР, т. 6 на който визира” „доклад и проект за изменение и допълнение на Методиката /л.372 от материалите от том І на първоинстанционното производство/ и 2/Протокол № 46 от 30.03.2011г. на ДКЕВР, с който по т.2 решението е: „комисията разгледа проект за изменение на Методиката…” /л.312 от том І на делото на СГС/. От това следва и, че въпросът е некоректно поставен, в него като условие са зададени факти, които са изрично опровергани от материалите по делото. Немотивирана е и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, която е формално посочена, без обосновка за нейното приложно поле. Несъгласието на касатора с аргументираното становище на САС, че за първите три ценови регулаторни периода е действала една Методика, приета с решение по протокол 78/22.06.2009г., изменена и допълнена с решение по Протокол № 94 от 25.06.2010г. и с решение по Протокол № 46 от 30.03.2011г., а нова методика е приета едва с решение по Протокол № 117 от 16.07.2012г. /след края на периода, за който искът е уважен/, не може да послужи като основание за допускане на обжалването.

ІV.По искането за допускане на обжалването по процесуалноправния въпрос, поставен в изложението към касационната жалба на „Е.”:

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по него /трети въпрос от изложението/ произтича от обстоятелството, че той е обусловен от възприемане на тезата на касатора за настъпила преклузия в първоинстанционното производство за събиране на доказателства. Дори да се приеме, че въпросът има правна характеристика, а не съставлява касационно оплакване, фактът на настъпила преклузия, на първо място е отречен от САС и на второ място, твърдението за този факт не намира опора в данните от делото.

Искането за допускане на експертиза /със задача дали получените от Н. плащания по издадените от това дружество фактури на „О.”, нареждани от банковата сметка с титуляр „Е. Т.”, са със средства на „О.”/ ищецът е направил в първоинстанционното производство /с молба от 28.07.2015г. на л.617сл. от том ІІІ/ по повод на искането от 30.06.2015г. на конституирания в хода на делото ответник „Е.” да бъде поставена задача към счетоводната експертиза дали са били извършени плащания от ищеца към „Е. Т.”, които са свързани /например авансират или възстановяват плащане от „Е. Т.” на „Н.”/ със сумите за добавки. По искането на ответника, такава задача е допусната с разпореждане от 17.09.2015г. /л.670/. Със същото разпореждане искането на ищеца е било отхвърлено. Във връзка с дадения отговор от вещото лице по тази задача на „Е.” в заключението от 26.10.2015г., ищецът отново с молба без дата /л.706/, приложена преди протокола на проведеното на 03.11.2015г. съдебно заседание, е поискал възлагането на допълнително заключение, необходимо за изясняване на вече изготвеното по въпросите какви плащания са извършвани от ищеца към „Е. Т.” във връзка с договора за финансови услуги, дали са постъпвали плащания от трети лица-длъжници на ищеца по банковите сметки на „Е. Т.”, дали са извършвани плащания от банковите сметки на последното дружество към „Н.”, превишават ли сумите на плащанията от ищеца и от трети лица - негови длъжници по банковите сметки на „Е. Т.” размера на сумите, платени в полза на „Н.”. Това искане е поддържано и в съдебното заседание от 03.11.2015г. и е оставено без уважение по съображения, че отговорът на задачата на допълнителната експертиза, приета по поставените от „Е.” въпроси, очертава съответните плащания; че част от поставените от ищеца въпроси касаят трети лица, а и самите задачи касаят отношенията между ищеца и неучастващото по делото лице „Е. Т.”, поради което са извън предмета на спора, очертан между главните страни в процеса. Въззивната жалба на ищеца е съдържала множество оплаквания за допуснати процесуални нарушения поради непълен и неточен доклад и разпределението на доказателствената тежест /който е съдържал указанията: ищецът и ответникът следва да докажат всички твърдени от тях обстоятелства, от които се черпят благоприятни последици; ищецът следва да докаже и изпълнението на задълженията по сключения договор, както и размера на претенцията си, а ответникът-изпълнението на договорните си задължения; допълнен на 16.06.2015г. с указанието, че в тежест на ищеца е да докаже и плащане на цената за пренос и на добавката за зелена енергия и добавката ВЕКП, чието връщане претендира/. Въззивникът е оспорвал правилността на извода на СГС, че мандатните отношения между него и „Е. Т.” не са относими към предмета на делото. Навел е оплаквания, че със същите неправилни мотиви е отказано и поставянето на допълнителна задача към експертизата, а същевременно в решението си СГС се позовал именно на недоказаност на обстоятелствата за извършените плащания от ищеца към „Е. Т.”. С въззивната жалба е поддържано искане поради допуснатите от СГС процесуални нарушения, в резултат на които е прието, че не е доказано наличието на мандатно правоотношение между ищеца и „Е. Т.” и съответно заплащането на добавките за сметка на ищеца, да бъде допусната задача към експерт-счетоводител, идентична на поисканата пред и недопусната от СГС. С определение от 02.08.2016г. САС, предвид оплакванията във въззивната жалба и предмета на доказване в спора, е приел, че са налице предпоставките на чл.266,ал.3 ГПК, поради което на основание чл.267,ал.1 ГПК във вр. с т.2 и т.3 на ТР №1 по тълк. дело 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и чл.267,ал.2 ГПК е допуснал исканото доказателство.

От изложеното е очевидно, че съображенията на САС са основани на ненастъпила преклузия. В този смисъл въпросът /дори да е правен/ не кореспондира на изводите на въззивния състав и има хипотетичен, а не обуславящ характер, поради което не може да изпълни ролята на обща предпоставка за допускане на обжалването. Не намира опора в данните по делото доводът на „Е.”, че на ищеца е била указана доказателствената тежест да установи, че плащанията в изпълнение на договора за финансови услуги са извършени с негови /на възложителя/ средства. Именно това неуказано доказателствено задължение е послужило като основание СГС да приеме, че „не се доказа, че претендираните суми са заплатени от О.. Доказа се, че са дадени от трето лице”. Не отговаря на материалите по делото твърдението е, че въззивният съд е допуснал изслушването на техническа експертиза, която „О.“ е поискал за първи път в последното съдебно заседание в първата инстанция /03.11.2015г./ и че първоинстанционният съд ясно е разпределил доказателствената тежест. В този смисъл въпросът не е съобразен с процесуалните действия на САС, предприети след коректна преценка на фактите относно момента и обстоятелствата, при които е предприето искането за допускане на допълнителната задача към експертизата, поради което не отговаря на изискванията на обща предпоставка за допускане на обжалването.

V.По въпросите по изложението на касатора „Е.” по приложението на разпоредбата на чл.263л, ал.1 ТЗ - въпроси № 5,6,7 и 10.

Петият въпрос е поставен теоретично. Касаторът го извежда от контекста на мотивите на САС „неоснователно се твърди, че е приложима специфичната хипотеза на чл.263л, ал.1, изр. второ ТЗ, предвиждаща, че отговорността на всяко дружество е до размера на получените от него права, освен на дружеството, на което задължението е разпределено с договора или с плана за преобразуване”. Тези мотиви са изложени от САС с оглед извода му, че без значение е за квазидоговорната връзка фактът на преминаване на правата и задълженията по процесния договор за пренос. Поради това въпросът дали изречение първо и изречение второ на чл.263л, ал.1 ТЗ уреждат изрични хипотези или се прилагат кумулативно, не е релевантен за изводите на САС за вида на отговорността на „Н.” и „Е.”.

Отсъства и въведената допълнителна предпоставка /т.2/ обосновавана с решение № 1147 по в. гр. д.№ 7695/2015г. на СГС, в което дословно е цитиран текстът на чл.263л, ал.1 ТЗ и което не съдържа самостоятелен анализ и тълкуване на двете изречения на разпоредбата.

Неоснователно се твърди наличието на допълнителното основание по т.3 на чл.280,ал.1 ТЗ, обосновавано с недостатъчно пълна и ясна правна уредба и отсъствие на съдебна практика. Съдебна практика е налице - цитираното от касатора решение по т. д.№ 940/2011г. на 1 т. о. и решението по т. д.№ 843/2016г. на 1 т. о. на ВКС. Правната уредба не е неясна: изречение първо урежда отговорността на преобразуващото се и на приемащите дружества, която солидарна; разпоредбата има предвид преобразуващо се и приемащи дружества, а изр. второ - пределите на отговорността на приемащите. Изречение второ визира получени права и разпределени права - т. е. новопридобити права, каквито придобиват единствено приемащите, правоприемниците; второто изречение се отнася за приемащите дружества, и посочва в кои хипотези някои от тях няма да отговарят и ще бъдат изключени от солидарната отговорност ако не са получили съответни претендирани от кредитори права от преобразуването. Както е прието в решението по т. д.№ 940/2011г. на 1 т. о. на ВКС, при отделяне обект на правоприемство е само част от имуществото на преобразуващото се дружество. Имуществото на преобразуващото се дружество се разпределя между него и приемащите /респ. новоучредените/, което разпределяне изисква правата и задълженията да се описват и разпределят, за да се посочи имуществото, което преминава към правоприемника. За това, ако има неразпределено имущество, несъмнено е, че то е останало за преобразуващото се.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по шестия и десетия въпрос, които са идентични, пряко следва от факта, че въпросът е поставен в зададена от касатора хипотеза за „неразпределени с плана за преобразуване задължения”, каквато не е обсъждана в мотивите на обжалваното решение и по която съставът на САС не е излагал правни съображения. Не е налице основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, въведено по отношение и на двата въпроса - противоречие с Решение № 81 от 09.07.2011г. по т. д.№ 940/2011г. на 1 т. о. на ВКС. Мотивите на въззивната инстанция възпроизвеждат отговора на правния въпрос, даден в решението по чл.290 ГПК, а твърдение на касатора е, че в конкретния спор хипотезата е на „неразпределено имущество” /в която, съгласно решението на ВКС, то остава в патримониума на преобразуващото се дружество/. Виждането на касатора, че въззивният съд е приел, че „във всички случаи на преобразуване”, възниква солидарна отговорност на участващите в преобразуването дружества, не съответства на изложените мотиви.

Не е налице основанието за допускане на обжалването по седмия въпрос. Той е поставен общо и не може да получи еднозначен отговор. Разрешаването му е обусловено от конкретните факти и обстоятелства и събраните по делото доказателства - предвиденото в договора или плана за преобразуване разпределение на правата и задълженията.

По отношение на него не е налице и допълнителното основание по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК - противоречие с решението по гр. д.№ 3727/2015г. на САС, в което е обсъждан въпросът дали претендираното в процеса, на основание чл.55,ал.1 ЗЗД задължение за връщане, е на имущество, разпределено на втория ответник, и в което изводите на съда са основани на договора за преобразуване /отделителен протокол/ и разпределението на конкретното имуществото на едно от отделените, но неучастващо като страна в процеса, приемащо дружество. Възприемането на становището, застъпено в решението по гр. д.№ 3727/2015г., означава този въпрос да получи отговор в настоящия спор съобразно решението на „Българския енергиен холдинг” за отделяне от „Н.“ на имуществото му, представляващо съвкупност от правата и задълженията му по дейността пренос на ел. енергия, което преминава към „Е.“ в качеството му на приемащо дружество /при липса на други приемащи дружества/, т. е съобразно разпределянето на задълженията от дейността по преноса на ел. енергия в патримониума на „Е.”. Другото решение, на което касаторът се позовава, в обосноваване на допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280 ГПК - решението по т. д.№ 1440/2016г. на САС, е постановено в хипотеза, в която имуществото е преминало в патримониума на ответника след вписване на преобразуването, т. е. не е преминало по силата на вписаното преобразуване.

Отсъства приложното поле на основанието по чл.280,ал.,т.3 ГПК -както се посочи, въпросът може да получи разрешение с само с оглед предвиденото в договора/плана за преобразуване конкретно разпределение на преминаващите при отделянето права и задължения.

VІ. По четвъртия въпрос от изложението на „Е.” от кога тече погасителната давност в случаите на първия и третия фактически състави на чл.55,ал.1 ЗЗД.

Съгласно т.7 от ППВС 1/79г., в случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията, а при третия - от отпадането на основанието като вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване се погасяват с изтичането на петгодишна давност.

Мотивите на САС, че съгласно чл.114,ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а „в хипотезата на чл.55,ал.1 ЗЗД изискуемостта на вземането настъпва винаги от датата на поканата” са непрецизни. Независимо от това, крайният извод, че не е изтекъл петгодишния давностен с оглед предявяването на иска на 18.07.2013г. съобразен с отпадане на основанието за дължимост на платената цена за добавки за първия регулаторен период /с начален момент 25.06.2009г./ по силата на влезлите през 2012г. решения на ВАС, респ. съобразен с момента на плащането/получаването на тази цена през втория и третия регулаторен период от 28.06.2010г., не е в противоречие с цитираното Постановление на Пленума на ВС.

[фирма] претендира заплащане на разноски за изготвянето на отговора на касационните жалби, подадени от [фирма] и [фирма], но доказателства за реалното им извършване не са представени. Няма приложени договор за правна защита и съдействие с договорено възнаграждение за изготвяне на отговор, съотв. доказателства за плащането му. Отговор на касационната жалба на третото лице помагач не е депозиран. Поради това искането следва да бъде оставено без уважение.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на Решение № 1413 от 19.06.2017г. по в. т.д.№ 2776/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав в обжалваната от [фирма], от [фирма] и от [фирма] част.

Оставя без уважение искането на [фирма] за присъждане на разноски за производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ