Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби от страна на пълномощника на „Планекс“ЕООД-гр.София ЕИК[ЕИК] и от синдика на „Сано и Пи Си“ЕООД-в несъстоятелност с[ЕИК] срещу решение №94 от 14.04.2020 г. постановено от АС-Варна по в. т.д. №753/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 752/02.08.2019г., постановено по т. д. №488/2018 г. на ОС-Варна.

С последното са отхвърлени обективносъединените искове на касатора срещу „Б. Г“ЕООД с ЕИК[ЕИК] „Сано и Пи Си“ЕООД-в несъстоятелност с[ЕИК] и „Сано БГ“ЕООД ЕИК[ЕИК], както следва:

1. За обявяване на относителната недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността, на безвъзмездна сделка - Договор в полза на трето лице-“Сано БГ“ ЕООД, сключен между “Сано и Пи Си“ ЕООД и “Б. Г“ ЕООД на 15.10.2015 г., материализиран в клаузата на чл.7 от “Settlement Agreement“ /Споразумение за разрешение/- иск с правно основание чл.647, ал.1, т.2 от ТЗ;

2. За обявяване на относителната недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността, на безвъзмездна сделка, по която страна е свързано с длъжника лице, а имено Договор за цесия от 15.06.2015 г., сключен между “Сано и Пи Си“ ЕООД и “Сано БГ“ ЕООД – иск с правно основание чл.647, ал.1, т.1 от ТЗ и

3. С правно основание чл.649, ал.2 от ТЗ вр. с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на “Сано и Пи Си“ ЕООД на получените от “Сано БГ“ ЕООД, по силата на посочените по-горе договори, парични средства в размер на 3 446 111.48 лева, като неоснователни, както и в частта за разноските,

В касационнате жалби се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 ГПК.

От страна на процесуалния пълномощник на ответника по касация „Б. Г“ЕООД е депозиран писмен отговор със становище за липса на предпоставките за допускане до касация и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноските пред касационната инстанция в размер на договорено и платено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 4800 лева.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на всеки един от исковете е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение въззивният състав е изложил следните съображения:

По иска с правно основание чл.647, ал.1, т.1 от ТЗ за обявяване на относителната недействителност на Договор за цесия от 15.06.2015г. като сключена от длъжника безвъзмездна сделка със свързаното лице:

Процесният договор за цесия от 15.06.2015 г. е сключен между “Сано и Пи Си“ ЕООД и “Сано БГ“ ЕООД и има за предмет прехвърлянето на вземане със задължено лице “Б. Г“ ЕООД във връзка с Договор от 05.05.2014 г. за проектиране, инженеринг, доставка строителство и въвеждане в експлоатация, стартиране на тестове и предаване на газифицирана термична централа, в приблизителен размер на 1700000 евро, представляващи незаплатена цена за доставено оборудване, както и 1598365.80 евро, представляващи усвоени банкови гаранции. В договора за цесия е уговорена насрещна определяема цена за прехвърляне на вземането, а имено до 70 % от общата стойност на събраните вземания, но не по малко от 300000 евро, която е платима в 3 годишен срок от сключване на договора по указан от цедента начин, включително и чрез погасяване от страна на цесионера на задължения на прехвърлителя към трети лица. Според въззивния състав, уговорката за насрещно дължима цена сочи, че осъщественото прехвърляне е възмездно. Възмездният характер на договора изключва неговото атакуване чрез отменителен иск в хипотезата на чл. 647, ал.1, т.1 ТЗ.

Изложени са съображения, че в хипотеза на предявен иск по чл. 647, ал.1 т.1 ТЗ от значение е единствено вида на сключения договор като безвъзмезден такъв. Нееквивалентността на престациите е ирелевантна, тъй като липсва предявен иск в хипотезата на чл. 647, ал.1, т.3 и т.6 ТЗ. За изхода от спора е и ирелевантно твърдяното увреждане на кредиторите – увреждащият характер на сделката е елемент от фактическите състави на исковете за попълване на масата по чл. 647, ал.1, т.6 ТЗ или чл. 135 ЗЗД. Според съда, всяка от нормите в чл. 645, ал.3 и ал.4 ТЗ, чл.646, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 647, ал.1 ТЗ има характера на самостоятелен фактически състав за предявяването на иск за попълване на масата. Самостоятелността им се проявява в различните фактически състави за настъпване на относителната нищожност, респ. недействителност. Именно поради тази самостоятелност, съдът не може служебно при предявен иск за относителна недействителност на определено основание да провъзгласява същата, но по друг текст от закона. Последното предполага изменение на иска и може да бъде реализирано само при условията на чл.214 ГПК.

По отношение на наведеното в хода на първоинстанционното производство твърдение за симулативност на клаузата от договора, с която е уговорена цената за прехвърляне на вземането като прикриваща безвъзмездна сделка, съдът е счел същото за недоказано, доколкото това не следва само от това, че сделката е сключена между свързани лица. Освен това, съобразно заключенията на вещото лице по ССЕ, налице са осчетоводени от “Сано БГ“ ЕООД плащания за сметка на “Сано и Пи Си“ ЕООД, вкл. и доказателства за извършени банкови преводи в размер на над 1 200 000 лева, с които първото дружество е погасявало задължения на второто. Дали посочените преводи и счетоводно отразения при цесионера дълг отговарят на заложената в договора за цесия формула за изчисляване на цената съдът е преценил, че е без значение за основателността на предявения конститутивен иск.

За ирелевантни за счетени и твърденията за абсолютна недействителност на сключената сделка, доколкото със самия иск се претендира относителна недействителност, което предполага наличието на валидна и действителна правна сделка, която по силата на закона няма правно действие само спрямо ограничен кръг от лица. Така наведени в хода на производството по иска за относителна недействителност твърдения от страна на самия ищец биха довели до отхвърляне на предявения иск - относителната действителност предполага наличието на валидно правно действие, защото в противен случай увреждане за масата и за кредиторите не настъпва.

По иска с правно основание чл.647, ал.1, т.2 от ТЗ за обявяване на относителната недействителност на безвъзмездна сделка-Договор в полза на трето лице, материализиран в клаузата на чл.7 от “Settlement Agreement“ /Споразумение за разрешение/ са изложени следните съображения:

Квалифицираният в ИМ като такъв договор се предхожда от друг договор от 05.05.2014 г. за проектиране, инженеринг, доставка строителство и въвеждане в експлоатация, стартиране на тестове и предаване на газифицирана термична ценрала с възложител “Б. Г“ ЕООД и изпълнител “Сано и Пи Си“ ЕООД.

Разгледаният по-горе договор за цесия е сключен на 15.06.2015 г. Същият не е съобщен на “Б. Г“ ЕООД, респ. прехвърлянето не е произвело правно действие по отношение на длъжника /чл.99, ал.4 ЗЗД/ В уговорката в чл.5 /3/ страните са приели, че до уведомяването на „Бара груп“ ООД, цедентът се задължава да насочва всички плащания по посочената банкова сметка, независимо дали длъжникът е уведомен за цесията. В случай, че длъжникът заплати каквато и да е част от вземанията си към цедента, преди или след уведомяването, последният се задължава да ги преведе на цесионера, освен ако по съгласие с последния, същите не бъдат прихванати от цената по договора за цесия.

На 16.10.2015 год. страните по договора за изработка “Б. Г“ ЕООД и “Сано и Пи Си“ ЕООД, са сключили спогодба, в която чрез взаимни отстъпки са уредили насрещните си претенции, произтичащи от договора за изработка. В чл. 7 от спогодбата е записано, че “съгласно изричните инструкции на Сано, всички плащания дължими на Сано по тази спогодба, следва да бъдат извършвани към Сано БГ“. Следователно, според съда, съглашението, обективирано в чл. 7 от спогодбата, не съставлява договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД. Между страните не е налице постигнато съгласие, което да породи право за третото лице “Сано БГ“ ЕООД да претендира от длъжника по договора реално изпълнение на задължението, поето спрямо “Сано и Пи Си“ ЕООД. С разпоредбата на чл.7 не е променен кредитора по дълга – вземането принадежи на “Сано и Пи Си“ ЕООД и изпълнението му може да се претендира единствено от него. В подкрепа на горния извод е и констатацията, че отразените в счетоводството на “Б. Г“ ЕООД плащания към “Сано БГ“ ЕООД са във връзка със задължения към “Сано и Пи Си“ ЕООД, т. е., счетоводно, задълженията на “Б. Г“ ЕООД се водят като такива към “Сано и Пи Си“ ЕООД, а не към “Сано БГ“ ЕООД. Клаузата на чл.7 не обективира и уведомяване за предходно сключена цесия по смисъла на чл. 99, ал.3 ЗЗД-т. е. не настъпило частно правоприемство, не променена страната /кредитора/ в облигационното правоотношение. Разглежданата уговорка съдържа волеизявление на “Сано и Пи Си“ ЕООД, с което се нарежда на “Б. Г“ ЕООД, при погасяване на паричните си задължения по спогодбата, да извърши плащане към “Сано БГ“ ЕООД, което представляна, според въззивния състав, делегация за плащане - волеизявление на едно лице-делегант, което нарежда на друго лице-делегат да престира на трето лице-делегатар. Волеизявлението произвежда правните последици на обвързващо указание на кредитора до длъжника, че същият следва да престира на изрично посочено от него лице по смисъла на чл.75 ЗЗД. С оглед изложеното, съдът е счел, че волеизявлението /нареждането/ на кредитора е част от комплекс от правоотношения, по които има повече от две страни. При комплекс от правоотношения изводът налице ли е възмездност, трябва да се направи след изследване на имущественото разместване по всички правоотношения В разглеждания случай, делегацията е осъществена по споразумение между “Б. Г“ ЕООД и “Сано и Пи Си“ ЕООД, съответно делегат и делегант, поради наличието на възмездно правоотношение помежду им по договор за изработка. Прието е със спогодбата, че по това правоотношение “Б. Г“ ЕООД е длъжник, а “Сано и Пи Си“ ЕООД е кредитор. Следователно, вътрешното правоотношение, отношението на покритие по делегацията, има възмезден характер. Възмездно е и вътрешното /т. н. валутно/ отношение между делеганта и делегатаря. Между тях е налице предходен договор за цесия, който е основание за сключената делегация. Съобразно формираните, по - горе, правни изводи, цесията има възмезден характер.

С оглед изложеното, съдът е направил извод, че делегацията не е осъществена с цел даряване на третото лице, т. е. не представлява безвъзмездна сделка, което води до неоснователност и на тази претенция по чл. 647, ал.1, т.2 ТЗ.

Твърденията за абсолютна недействителност на процесната делегация, вкл. за недобросъвестност на страните и увреждаща цел, според съда, не следва да се разглеждат по същество по съображения, идентични с вече изложените във връзка с договора за цесия

По отношение на претенцията по чл.648 ТЗ вр. чл..55, ал.1, пр.3 ЗЗД, въззивният съд приема следното:

Предявената осъдителна претенция е за връщане от третото лице на полученото по сделки, по отношение на които се претендира приложимостта на чл. 647 ТЗ. Така предявената претенция е с правна квалификация чл.648 ТЗ вр. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като връщането на полученото се претендира на основание твърдяна относителна недействителност, Отхвърлянето на главните конститутивни претенции води до неоснователност и на обусловената претенция за възстановяване на имущественото разместване.

Изложени са и съображения за това, че оплакванията на въззивника за липсата на произнасяне по претенциите в допълнителната искова молба не следва да се разглеждат по същество. Сочените оплаквания касаят пълнотата на съдебния акт и могат да бъдат релевирани единствено в производство по чл. 250 ГПК.

Относно разноските във въззивното производство, съдът е изложил следните съображения:

Въззивното производство е образувано по въззивните жалби на „Планекс“ ЕООД и синдика, поради което по отношение на същите възниква обща отговорност за разноските, сторени от насрещните страни. На основание чл.649, ал.6 от ТЗ масата на несъстоятелността следва да бъде осъдена да заплати в приход на бюджета на съдебната власт държавна такса за въззивното производство в размер на половината от първоначално определената или 206 766, 74 лева.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора „Планекс“ЕООД-гр.София се сочат като обуславящ изхода по спора, въпросите за: 1. длъжен ли е съдът да отговори на всички доводи и възражения на страните, 2. следва ли същият да разгледа исковите претенции на основанието, на които са предявени, според фактите изложени в ИМ,3. може ли да изменя приетата от първоинстанционния съд правна квалификация и следва ли съдът да се произнесе и по абсолютна недействителност на договора, когато разглежда иск за относителна такава, 4. представлява ли процесната сделка по втория иск делегация за плащане или самостоятелен договор в полза на трето лице, според обвързаността му с предходен възмезден договор и обстоятелствата по делото, 5. за допустимостта вещото лице да се произнася по налични банкови преводи, за които липсват писмени доказателства по делото и 6. за чия сметка следва да бъдат съдебно-деловодните разноски за осъществено процесуално представителство при отхвърляне на иск по чл.647 ТЗ, когато са предявени от кредитор на несъстоятелния длъжник.

В изложението от страна на синдика на „Сано и Пи Си“ЕООД-в несъстоятелност се поставят и въпросите за необходимостта, съдът да тълкува договора, съобразно критериите по чл.20 ЗЗД и за това как следва да се отстранят непълноти в доклада и непроизнасяне с диспозитива, когато и в двата акта липсва произнасяне по самостоятелна искова претенция, предявена в допълнителната ИМ.

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че част от така формулираните от страна на първия касатор въпроси се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, което не е допустимо да се извършва във фазата по допускане на касационно обжалване, в която ВКС се ръководи стриктно по критериите по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, а другата част съдържат в себе си и се основават на твърдяни от този касатор нарушения на съдопроизводствените правила, за които горното важи също. Следователно: не е налице първата обща предпоставка за допускане до касация: формулиран от страната обуславящ изхода по спора правен въпрос, който да бъде подложен на дискреция по останалите нормативни критерии по чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК.

По отношение на въпросите в изложението от страна на синдика на „Сано и Пи Си“ЕООД-в несъстоятелност за необходимостта, съдът да тълкува договора, съобразно критериите по чл.20 ЗЗД и за това как следва да се отстранят непълноти в доклада и непроизнасяне с диспозитива, когато в решенията и на двете инстанции липсва произнасяне по самостоятелна искова претенция, предявена в допълнителната ИМ следва да се има в предвид следното: Въпросите не са обуславящи изхода по спора, доколкото въззивният съд е тълкувал съдържанието на договорите, а дали въз основа на тази дейност е достигнал до желания от касатора извод е въпрос на обоснованост на съдебното решение, съответно по правилността, която, както беше изложено по-горе, е предмет на контрол при разглеждане на КЖ по същество, но не и на такъв за допускане до касационно обжалване. Това важи с пълна сила и за втория въпрос. Отделно от това, вторият въпрос не се явява обуславящ изхода по спора и с оглед на това, че съгласно разпоредбата на чл.372 ал.2 ГПК с допълнителната ИМ може да се измени предявеният иск или да се предяви инцидентен установителен иск, но не и да се предяви нова искова претенция, с която да се отрече основателността на вече предявената с първоначалната ИМ такава, без последната да се измени или оттегли.

По отношение на въпроса, за чия сметка следва да бъдат съдебно-деловодните разноски за осъществено процесуално представителство при отхвърляне на иск по чл.647 ТЗ, когато са предявени от кредитор на несъстоятелния длъжник следва да се отчете, че същият се отнася до произнасянето от съда по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските, имащо характер на определение, което подлежи на самостоятелно обжалване с ЧЖ, съгласно чл.248 ал.3 ГПК, с каквато съдът не е сезиран в настоящото производство.

Касаторите „Планекс“ЕООД-гр.София ЕИК[ЕИК] и на „Сано и Пи Си“ЕООД-в несъстоятелност с[ЕИК] следва да заплатят на „Б. Г“ ЕООД сумата от 4800 лева-разноски пред настоящата инстанция, с оглед представеното по делото пълномощно и договор за правна защита и съдействие, както и преводно нареждане за плащане на възнаграждението.

Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т. о. на ТК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №94 от 14.04.2020 г. постановено от АС-Варна по в. т.д. №753/2019 г.

ОСЪЖДА „Планекс“ЕООД-гр.София ЕИК[ЕИК] и „Сано и Пи Си“ЕООД-в несъстоятелност с[ЕИК] да заплатят на „Б. Г“ ЕООД сумата от 4800 лева -разноски пред настоящата инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.