Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно -процесуалния кодекс.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Главения директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, чрез пълномощника му юрк Н.У срещу Решение № 583 от 06.10.2020 г., постановено по адм. дело № 639/2020 г. от Административен съд Плевен. Касаторът счита обжалваното решение за необосновано, що се касае до вмененото на държавния служител нарушение по смисъла на чл. 213, ал. 1, т. 13 ЗМВР и моли съдебният акт да бъде отменен. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна – Д.Д от гр. Б., чрез пълномощника си адв.. М в писмен отговор и в открито съдебно заседание, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалвания съдебен акт не страда от визирания от касатора порок, тъй като съдът е обосновал своите правни изводи с анализ на приложените към административната преписка и събрани в хода на съдебното производство доказателства.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред решаващия съд е Заповед № Л-2598 от 29.06.2020 г., издадена от Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), с която на осн. чл. 13, ал. 2, т. 9, предл. второ и чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗЗД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.) (ЗИНЗС), чл. 204, т. 3, чл. 194, ал. 2, т. 4, чл. 197, ал. 1, т. 6 вр. чл. 203, ал. 1, т. 8 и т. 13 от ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР) на Д.Д – технически сътрудник II степен /водни съоръжения/ в З. [ място] е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на осн. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР вр. чл. 13, ал. 2, т. 4, предл. трето ЗИНЗС е прекратено служебното му правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта.
С обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е отменил оспорения административен акт, като е приел, че същият е издаден от компетентния, по смисъла на чл. 204, ал.1, т. 3 ЗМВР вр. чл. 13, ал. 2, т. 4 и т.9 вр. чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС административен орган, в кръга на правомощията му, в предписаната от закона форма, в предвидения в чл. 195, ал. 1 ЗМВР срок, при спазване на процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон.
За да обоснове този си извод в мотивите е посочил, че в конкретния случай административният орган е приел, че Димитров е извършил две нарушения на служебната дисциплина: 1. На 22.01.2020 г. е пътувал в автомобил, в който са открити 12 бр. полиетиленови пликчета с канабис – нарушение на чл. 203 ал. 1, т. 13 ЗМВР вр. чл. 15 и чл. 21 от Етичния кодекс и 2. Предоставил е поверено му, като материално отговорно лице, имущество на трето лице извън службата му и това представлява тежко нарушение на служебната дисциплина по чл. 203, ал. 1, т. 8 ЗМВР вр. чл. 52 от Етичния кодекс (ЕК) – злоупотреба с власт или доверие.
Въз основа на приетите по делото доказателства съдът е приел, че не е налице нарушение по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, който текст има предвид деяния (действия или бездействия), несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в ГДИН и ГДО, които обаче имат за резултат уронването на престижа на службата, тъй като в оспорената заповед не са посочени нормативни и вътрешнослужебни актове, които Димитров да е нарушил, както и какви задължения, по силата на длъжностната характеристика, не е изпълнил и с нарушението им по какъв начин е злоупотребил с доверието на органа по назначаване. Не се съдържат мотиви с действията/бездействията си по случая как е злоупотребил с власт и доверие и как същите се субсумират в поведение, което е в нарушение на цитираните етични правила, довело до уронване престижа на службата. Обстоятелството, че лицето е било установено в автомобил, който не е негова собственост, в който е открито наркотично вещество, не може да се приеме като поведение, нарушаващо доброто име на институцията и като неспазване на професионалните задачи. Автомобилът не е собственост на служителя, не е установено в дисциплинарното производство, че намереното наркотично вещество е на Димитров, и не е установена конкретна връзка между лицето и намерените наркотични вещества. Привличането му в качеството на обвиняем, в съучастие, също не следва да се приема като поведение, несъвместимо с етичните правила, нито като уронващо престижа на службата, тъй като е налице презумпция за невиновност. В случая дисциплинарно наказващият орган не е изложил мотиви относно приетите нарушения на ЕК, а е посочил само текстовете от ЕК и нормата от ЗМВР и е приел, че поведението е станало достояние на широк кръг лица, но няма доказателства, по какъв начин е налице уронване на престижа и кои лица са били запознати с това поведение.
По отношение на второто нарушение по чл. 208, ал. 2, т. 8 ЗМВР - злоупотреба с власт или доверие, съдът е намерил, че при точно изяснена фактическа обстановка ДНО неправилно е квалифицирал действията на служителя, по предоставяне на моторен трион на трето лице, като злоупотреба с доверие. Приел е, че за да е осъществен фактическият състав на "злоупотреба с доверие", се изисква служителят, на който е възложено изпълнението на определени функции и задачи, да се възползва преднамерено и неправомерно от служебното си положение. Деянието, за което служителят е санкциониран дисциплинарно с най-тежкото наказание "уволнение" на основание посоченият текст от закона, следва да е насочено към извличане на определена облага /материална или нематериална/ за себе си или за трето лице; към поставяне себе си или другиго в по-благоприятно положение чрез неправомерно използване на служебното положение или оказаното доверие. От субективна страна, реализацията на фактическия състав изисква наличието на умисъл, т. е. съзнателно предприети действия, респ. бездействия при осъществяване на служебните функции и задачи, които са извън очертаните правомощия на служителя, с цел постигане на желания резултат. В случая установените данни по административната преписка, посредством събрания доказателствен материал, послужили като основание за издаването на обжалваната заповед, не обосновават извод за укоримо поведение на служителя, което да може да бъде субсумирано в хипотезата на злоупотреба с доверие. От една страна по делото е приложена писмена справка, изготвена от комисия, назначена от началника на З. [ място] да извърши проверка именно по това второ нарушение, като заключението на същата е, че е налице нарушение по см. на чл. 200, ал. 1, т. 2 ЗМВР – неизпълнение на разпоредбите за съхраняване и опазване на служебно имущество“, за което се налага наказание – порицание за срок от 6 месеца, а от друга - ДНО не излага мотиви относно преквалификация на нарушението и защо приема същото за тежко нарушение, при напълно идентични факти, установени и от комисията, назначена от гл. директор на ГДИН. Посочва се отново само дефиниция за злоупотреба с доверие, но липсват конкретни мотиви. Изводът на съда е, че липсата на мотиви по отношение на приложимия материален закон е съществено нарушение, което е самостоятелно основание за отмяна на оспорената заповед, доколкото възпрепятства възможността на съда да осъществи контрол върху оспорения акт.
Освен посочените нарушения съдът е установил и нарушение на императивната норма на чл. 197, ал. 3 ЗМВР. При наличие на извършени две едновременно установени нарушения на служебната дисциплина, наказващият орган следва да определи наказание за всяко едно нарушение, след което да наложи по-тежкото от определените наказания, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени различни по вид дисциплинарни наказания или да наложи едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени еднакви по вид наказания. В случая ДНО е приел, че Димитров е извършил две отделни нарушения, но не е посочил наказание за всяко от нарушенията, а с диспозитива на оспорената заповед е наложено едно наказание - "уволнение". По този начин са нарушени правилата за индивидуализация на наказанията.
При така посочените нарушения - липса на мотиви и неправилно приложение на материалния закон при индивидуализацията на наказанието съдът е обосновал извода си за незаконосъобразност на заповедта, вкл. и в частта й на прекратяване на служебното правоотношение.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания.
Съдът е установил вярно фактическите обстоятелства и правилно е приложил релевантните правни норми. Противно на изложеното в касационната жалба, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото относими доказателства и въз основа на това е изградил вътрешното си убеждение. Изводите на съда са ясни, последователни и се базират на подробен анализ на доказателствения материал, поради което съдебното решение не е необосновано и липсва допуснато нарушение на процесуалните правила. Обсъдени са доводите, изложени от касатора за неоснователността на оспорването, развити и в касационната жалба, като същите правилно са приети за неоснователни.
Правилно, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, съдът е достигнал до извод за недоказаност на описаното в заповедта нарушение. Съгласно цитираната, в оспорената пред съда заповед, разпоредба на чл. 194, ал. 2, т. 4 ЗМВР - тежко нарушение на служебната дисциплина, за което се налага дисциплинарно наказание "уволнение" са деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. За да може едно нарушение на Етичния кодекс да се определи като тежко нарушение на служебната дисциплина е необходимо наличието на квалифициращо обстоятелство – деянието да е уронило престижа на службата. В мотивите на Тълкувателно постановление № 3 от 7.06.2007 г. на ВАС по ТД № 4/2007 г., ОС на съдиите от ВАС е посочило, че под "престиж на службата" следва да се разбира авторитетът на полицията пред обществото, на което тя служи, за да защитава живота, здравето и имуществото на гражданите, да опазва обществения ред, да противодейства на престъпността при стриктно спазване на закона, зачитане на основни права и свободи на гражданите и утвърждаване принципите на правовата държава. Неспазването на служебната етика, незачитането на установения обществен ред може да има за последица намаляване или загуба на общественото доверие в полицията, да доведе до липса на обществена подкрепа за цялостната полицейска дейност. Законът изисква деянието да е "уронващо престижа", т. е. поведението да е от такова естество, че реално да застрашава с намаляване или загубване на доверие от страна на обществото в полицейската институция.
Обосновано в случая съдът е приел, че предаването на вещ, за която държавният служител отговаря материално, на трето лице с цел да бъде отремонтирана, както и гориво, с което вещта работи, не е деяние уронващо престижа на службата, макар и предаването да е станало в присъствието на трети лица, вкл. изтърпяващи наказание.
Съдът е изпълнил задължението си по чл. 168, ал. 1 АПК при извършване на съдебна проверка да не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а въз основа на представените от страните доказателства е проверил законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146. Съдът е ценил всички представени по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и тези събрани в хода на проведеното дисциплинарно производство и обосновано е приел, че административният орган епостановил незаконосъобразен административен акт.
Наведените оплаквания в касационната жалба се преповтарят с тези изложени пред първостепенния съд, на които същият е дал аргументиран и подробен отговор, съответен на доказателствата по делото и не е необходимо да се преповтарят от настоящата инстанция. Постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
При този изход на правния спор претенцията на касатора за присъждане на понесените по делото разноски е неоснователна.
Ответникът по касация има право на разноски в съответствие с представените писмени доказателства – договор за правна помощ и списък по чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК в размер на 800 лв., при отсъствие на възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Воден от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 583 от 06.10.2020 г., постановено по адм. дело № 639/2020 г. от Административен съд Плевен.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Д.Д от гр. Б. сумата от 800 /осемстотин/ лева, разноски в настоящото производство. Решението е окончателно.