ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2381

24.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на седемнадесети юли две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев ч. т. д. № 1328 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Подадена е частна жалби от „Лено“ АД, чрез адв. Ж. Ж. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 73/15.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 132/2024 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на „Лено“ АД за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, представляващи определеното на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на С. Д. П., действащ лично и със съгласие на попечителя си Р. Л. Г. – адв. П. В. П. от АК-П., в размер на сумата от 9135,36 лв.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение на въззивния съд, постановено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил факта, че поради унищожаването на сделката (договора за кредит), която е обезпечена чрез учредената ипотека, обезпечителната сделка (договорът за ипотека) се явявала безпредметна, поради което конститутивният иск за нейното унищожаване се явява неоценяем и размерът на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца трябва да бъде съобразен с това обстоятелство. Счита, че определеното общо адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца в размер на 9135,36 лв. надвишава минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ № 1/2004 г., като апелативният съд не е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото – две от трите проведени пред въззивния съд о. с. з. са били отложени поради неизготвяне, респ. непълно изготвяне на допуснатата СПЕ, а изходът по двата кумулативно обективно съединени искове е обусловен от идентични факти, включени в хипотезиса на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, поради което това обстоятелство обосновава значително по-ниска степен на правна сложност на делото.

Ответникът по частната жалба - Продан В. П. от АК-П., не е подал в законоустановения срок писмен отговор.

Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че въззивното производство е образувано по подадена от ответника по предявените два конститутивни иска с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД (за унищожаване на процесния договор за кредит и на договора за ипотека, който го обезпечава) въззивна жалба, като след потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд е присъдил на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД на пълномощника на въззиваемия за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред апелативния съд адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 9135,36 лв. Съобразил е, че предмет на въззивното производство са били два оценяеми иска, като цената на този за унищожаването на обезпечителния договор (за учредяване на договорна ипотека) възлиза на сумата от 61942,40 лв. – данъчната оценка на ипотекирания имот (арг. чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК), като пред въззивния съд били проведени три съдебни заседания, на които е присъствал пълномощникът на въззиваемия, изслушана е и е приета допуснатата съдебно-психиатрична експертиза. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от този процесуален представител безплатно процесуално представителство апелативният съд е взел предвид извършените от пълномощника процесуални действия при защита на интереса на въззиваемия, материалния интерес по спора, както и правото на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, да получи справедливо по размер възнаграждение с оглед на действително предоставените услуги.

Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Р. Б. Н. № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗЗД, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна.

В конкретния казус въззивникът-ответник е обжалвал изцяло първоинстанционното решение – с него са уважени предявените кумулативно обективно съединени конститутивни искове за унищожаване на процесния договор за кредит (в размер на сумата от 18000 евро) и на договора за ипотека, с който заемното правоотношение е било обезпечено. Съгласно правната норма, уредена в чл. 68 ГПК, паричната оценка на предмета на делото представлява цената на иска, поради което дори и изходът на двата предявени конститутивни иска да е предпоставен от един и същ факт (дали към момента на сключването на двата оспорени договора - 26.04.2021 г., заемополучателят, който е учредил договорната ипотека, с която е обезпечил точното изпълнение на поетите от него по заемното възмездно правоотношение парични задължения, е могъл да разбира или да ръководи действията си - арг. чл. 31, ал. 1 ЗЗД), това обстоятелство не обуславя неоценяемостта на конститутивния иск за унищожаване на обезпечителната сделка, както неоснователно поддържа частният жалбоподател.

Пълномощникът на въззиваемия е подал отговор на въззивната жалба, в който подробно е обосновал своите правни доводи за нейната неоснователност, участвал е в проведените пред апелативния съд три о. с. з., вкл. и при изслушване и приемане на допуснатата от въззивния съд съдебно-психиатрична експертиза, като в устните състезания е изразил своето правно становище за неоснователност на въззивната жалба. Следователно, съобразно материалния интерес на делото по двата кумулативно обективно съединени оценяеми конститутивни искове, действителната правна и фактическа сложност на делото и действително осъществените процесуални действия от процесуалния представител на въззиваемия присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд в размер на сумата от 9135,36 лв. отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативните изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото.

Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:ПОТВЪРЖДАВА определение № 73/15.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 132/2024 г. по описа на Апелативен съд-Бургас.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.