Образувано е по касационна жалба на В. Г. В. от [населено място], чрез адв.. П като процесуален представител, против решение № 270 от 14.10.2016 г., постановено по адм. дело № 147/2016 г. по описа на Административен съд - Смолян, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 200/16.05.2016 г. на кмета на община Ч.. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът - кметът на община Ч. изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятно за нея решение и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на В. Г. В. срещу заповед № 200/16.05.2016 г. на кмета на община Ч., с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ е разпоредено премахването на изпълнения от него незаконен строеж: пристройки от юг и изток към двуетажна каменна жилищна сграда, изградена в ПИ №134, за който е отреден УПИ [номер], кв. [номер] по плана на [населено място], изградени без необходимите строителни книжа и в нарушение на действащия ПУП.
За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната форма, при спазване на установената в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура и е материално законосъобразна. Обосновал е извод, че строежът не е бил допустим както по разпоредбите, които да действали по време на извършването му, така и по действащия ЗУТ, поради което не е търпим по смисъла на § 127, ал. 1 П. З. З.. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Въз основа на представените от страните доказателства, вкл. заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е проверил законосъобразността на обжалваната заповед на всички основания по чл. 146 АПК. Няма допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Обсъдени са събраните по делото доказателства. Относимите за спора факти и обстоятелства са правилно установени. Обосновано и законосъобразно съдът е приел, че процесните пристройки от юг и изток са такива на допълващото застрояване по смисъла на чл.41, ал. 1 ЗУТ от шеста категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ, определена въз основа на техните характеристики и предназначението за стопански нужди. Изграждането на същите от дърво и без масивни строителни елементи не променя характеристиките им на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Безспорно е установено, че пристройките са изпълнени през 1998 г. без необходимото строително разрешение, поради което представляват незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Съдържащите се в констативния акт и в заповедта фактически обстоятелства за времето на изпълнение, вида, местонахождението и параметрите на пристройките не са опровергани от жалбоподателя в съдебното производство. Потвърждават се от заключението на вещото лице.
Липсват твърдените нарушения във формата на административния акт. Заповедта съдържа фактически и правни основания. Строежът е описан подробно в мотивите и в разпоредителната част на заповедта. Спазена е предвидната в чл. 225а ЗУТ процедура, на жалбоподателя е връчен съставения при проверката констативен акт и той е направил възражение по него.
Основният спор по делото е свързан с търпимостта на незаконния строеж.
В случая това обстоятелство е обсъдено от административния орган, който се е позовал на становище на главния архитект на община Ч., изследван е и от съда. Дори в заповедта да не са изложени мотиви относно търпимостта на строежа, то съдът следва да извърши такава проверка. Решаването на въпроса за премахването или не на незаконния строеж е обусловено от тази преценка.
Пристройките от юг и изток, предмет на заповедта, са изпълнени от жалбоподателя през 1998 г. според неговите изявления в представените пред административния орган декларации за времето на построяване на всяка от тях. Твърденията в съдебното производство, че строежът е изграден преди 1997 г. и е съществувал към момента на придобиване на имота от жалбоподателя, както и че е извършен само ремонт, са в противоречие със събраните писмени доказателства. Постройки на допълващото застрояване, посочени от жалбоподателя като навес за дърва и барака за сечива и инструменти, не са описани в нот. акт №118/1997 г., с който В. е закупил дворното място ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда. Такива не са отразени и в ЧКЗП, одобрен със заповед №7/07.01.1998 г. Показанията на св. К. са в противоречие с представените писмени доказателства и правилно не са кредитирани.
При правилно установения по делото факт относно времето на изграждане на пристройките административният орган и съдът е следвало да извършат преценка за наличие на предпоставките по § 16, ал. 3 ПЗР ЗУТ, а не по § 127, ал. 1 П. З. З., в сила от 26.10.2012 г. Разпоредбата на § 127, ал. 1 въвежда нов, четвърти период за определяне на строежи, за които няма издадени строителни книжа, за търпими, но не изключва приложението на § 16, ал.1, ал. 2 и ал. 3 ПЗР ЗУТ.
Според § 16, ал. 3 ПЗР ЗУТ незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването на този закон.
В случая се касае за допълващо застрояване, свързано със сграда на основното застрояване, като източната пристройка е изградена откъм границата със съседния УПИ [номер]. За допълващо застрояване се изисква разрешение за строеж както по действалите към момента на изграждане на постройките правила и норми – чл. 55 ЗТСУ отм. и чл. 225, ал. 1, т. 1 ППЗТСУ отм. , така и по чл. 148, ал. 1 във вр. с чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ. По делото няма данни за съгласие на собствениците на съседния имот към 1998 г. за построяването им при намалени отстояния. Разпоредбата на § 16, ал. 3 ПЗР ЗУТ изрично изброява условията за търпимост на изпълнения без строителни книжа незаконен строеж и сред тях не е налице съгласието на трети лица. Затова представеното с касационната жалба съгласие от настоящия собственик на съседния УПИ е ирелевантно за спора. Крайният правен извод на съда, че строежът не е търпим е законосъобразен по следните съображения:
Макар да не е било предвидено по плана допълващо застрояване, какъвто е конкретният случай, то е допустимо по закон – чл. 112, ал. 4 ППЗТСУ отм. , приложима към годината на построяване на пристройките) и чл. 41, ал. 2 ЗУТ. Съобразно тези разпоредби и да не е предвидено с действащия подробен устройствен план, допълващо застрояване се допуска въз основа на скица за проектиране по отменения ЗТСУ, съответно – с виза по действащия чл. 140 ЗУТ, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване или свързано с допълващо застрояване в съседния имот. В случая процесните пристройки са допрени до сграда на основното застрояване, което местонахождение е предвидено в посочените норми. Имотът по действащия план е отреден за жилищно строителство, поради което допълващо застрояване съобразно цитираните в тях предпоставки е допустимо, ако са спазени изискванията за височина и разстояние от вътрешните граници на урегулирани поземлен имот. В хипотезата на § 16, ал. 3 ПР ЗУТ освен условието за допустимост на строежа е налице изискване за декларирането му от собствениците пред одобряващите органи в предвидения в нормата 6-месечен срок. Твърдения в тази насока от жалбоподателя не са наведени. Липсват и доказателства за това. Строежът не е търпим, след като не е деклариран в предвидения в нормата срок. Не са налице и данни за узаконяването му. Незаконният строеж подлежи на премахване, както законосъобразно е приел съдът.
Обжалваното решение не страда от релевираните в жалбата пороци, поради което следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 270 от 14.10.2016 г., постановено по адм. дело № 147/2016 г. по описа на Административен съд – Смолян. Решението е окончателно.