Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс(АПК), вр. чл.160, ал.6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] чрез управителя К. И., против решение №588/05.04.2017 г. по адм. д. №2151/2016 г. на Административен съд Бургас, с което е отхвърлена жалбата срещу Ревизионен акт № №Р-02000215009288-091-001/23.08.2016г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Бургас, потвърден с Решение №253/24.10.2016г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ Бургас при ЦУ на НАП, за установени задължения по ЗДДС в резултат на непризнат данъчен кредит по фактури, издадени от доставчиците [фирма] и [фирма].

Изложени са твърдения, че решението е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – съставляващи касационни основания по чл.209, ал.2 и ал.3 АПК. Излага мотиви за неприложимост на чл.177 ЗДДС и противоречие с практиката на СЕС. Иска се отмяна на атакуваното решение.

Ответникът – директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Бургас, не изразява становище по основателността на касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалбата.

Върховният административен съд, първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.

Разгледана по същество, е неоснователна, по следните съображения:

Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е бил РА с установени задължения по ЗДДС в резултат на непризнат данъчен кредит по фактури, издадени от доставчиците [фирма] и [фирма] за данъчен период месец август 2014 г. - главница в размер на 14 240.00 лева и лихва - 2 808.80 лева; за данъчен период месец септември 2014 г. - главница в размер на 36 466.67 лева и лихва- 6 888.17 лева и за данъчен период месец октомври 2014 г.- главница в размер на 9 780.00 лева и лихва 1 762.87 лева или общо задължения за трите данъчни периода - 60 486.67 лева - главница и лихва в размер на 11 459.84 лева с предмет на доставката услуги – строително монтажни работи (СМР).

Основанието за отказ на право на приспадане на данъчен кредит е по чл. 68, ал. 1, т. 1 вр. чл.9 и чл.25 ЗДДС, с изводи за недоказана реалност на фактурираните доставки на услуги.

За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е обосновал мотиви за нереализирано право на доказване на спорните доставки, като е обсъдил ангажираните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решението е правилно.

Установено е, че през ревизирания период [фирма] е сключило договор за обществена поръчка №56 от 22.08.2014 г. в качеството му на изпълнител с О. Б - възложител с предмет „строително-монтажни работи по преустройство и промяна на предназначението на двуетажна масивна сграда, бивша детска градина, находяща се в [населено място] в Център за настаняване от семеен тип на лица-целева група възрастни хора с деменция и Център за настаняване от семеен тип на лица-целева група възрастни хора“, с цена на договора - 583 148.60 лева с ДДС. В същото време дружеството е работило и по преустройство и възстановяване на читалищен дом- [населено място] по проект „подобряване на културното сътрудничество между общините Юскюп и Болярово“ и по сключен с община Я. договор за обществена поръчка №53 от 15.07.2014 г. с предмет „строително-монтажни работи за провеждане на енергийно-ефективни дейности в общинската образователна инфраструктура на О. Я“- ПГ [наименование] и МГ [наименование], по проект „прилагане на енергоефективни мерки в образователната мрежа на О. Я, финансиран от Национален доверителен екофонд по Национална схема за зелени инвестиции. Твърди се, че за осъществяване на сочените дейности ревизираният субект е използвал като подизпълнители двете дружества, издатели на процесните фактури. [фирма] от своя страна е използвал свой подизпълнител за осъществяване на горните доставки.

Съдът е констатирал, че са налице разминавания в представените от ревизираното лице доказателства и тези представени при насрещните проверки. Както и несъответствие в данните за сочените лица, твърдени като назначени на трудови договори при доставчиците, при обясненията от които се установява, че същите не си спомнят да са имали договорни отношения с [фирма], по отношение на [фирма] от представения един единствен отговор констатацията е идентична. Последното разколебава доказателствената тежест на ангажираните доказателства.

Представени са от ревизираното лице първични и вторични счетоводни документи, протоколи обр.19 за извършените от РЛ към неговия възложител дейности, договори за СМР подписани с всеки един от доставчиците, банкови извлечения за осъществените разплащания по фактурите. Към договорите са сключени анекс за предварително замерване и уточняване на стойността без ДДС. Към анексите са представени протоколи за предварително замерване и уточняване на количествата СМР, предстоящи за изпълнение. От представените протоколи обр.19 става е видно, че дружеството изпълнител на възложените СМР е ревизираното лице [фирма].

Изследвана е веригата на изпълнение на СМР и превъзлагането на подизпълнители на услугите - СМР. Съдът правилно е посочил, че от представените доказателства не може категорично да се изведе извода, че услугите са изпълнени именно от посочените в първичните счетоводни документи доставчици. Констатирано е, че ревизираното лице е имал възможност сам да извърши възложените нему услуги.

След анализ на представените от ревизираното лице документи, съдът е изследвал предпоставките по изпълнение на сключените договори, мотивите на решението съдържат подробен и последователен анализ и изводи за всеки един от посочените по-горе строителни обекти. Посочени са и осчетоводени фактури между възложителите и РЛ като изпълнител, което налага извод, че изпълнението на СМР на обектите е пряко от [фирма], който има технически и кадрови потенциал да ги осъществи.

С ангажираните доказателства не се установява при осъществяването на СМР в посочените обекти [фирма] да е ползвал подизпълнител.

В хода на съдебното производство, РЛ е искало да бъдат назначени две експертизи (съдебно-счетоводна и съдебно-техническа). С последваща молба жалбоподателят е отрекъл поддържането на горното искане, поради което съдът правилно е отменил определението, с което са назначени двете експертизи. Соченото процесуално действие, осъществено от страна на самия жалбоподател е довело до недоказване по надлежния ред на твърденията от негова страна, свързани с упражненото право на данъчен кредит по процесните фактури, което е отказано с РА, поради недоказана реалност на фактурираните доставки. Тежестта за доказване на благоприятните за оспорващия факти и обстоятелства, във връзка с неговите твърдения, изискват процесуална активност, която в случая не е осъществена пълноценно.

При липсата на доказателства относими към спорните факти, обосновано и правилно съдът е приел, че оспорения пред него РА е законосъобразен в изводите за недоказани реални доставки на услуги и отказано право на данъчен кредит при липса на изискуемите предпоставки, съобразно разпоредбата на чл.68, ал.1 ЗДДС, вр. чл.9 ЗДДС.

Реалността на доставката като правно релевантен факт подлежи на доказване със средствата, предвидени в националния закон и в тежест на жалбоподателя е да докаже самата доставка, което в условията на пълно насрещно доказване жалбоподателят не е съумял да стори по делото, както правилно е приел съдът.

В процесния случай няма противоречие с практиката на СЕС, именно защото не е доказана реалността на доставките. Постановени са решения на СЕС в смисъл, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци. В този смисъл Решение от 13 декември 1989г., Genius Holding (C-342/87, Recueil, стр. 04227) и Решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу Finanzamt Borken и Manfred Strobel срещу Finanzamt Esslingen (C - 454/98, Сборник 2000, стр. I-06973).

Неоснователно е и възражението на касатора, за неприложимост на чл. 177 ЗДДС, същата хипотеза не е прилагана нито в ревизионното, нито в съдебното производство, което обосновава безпредметност на соченото възражение.

След като жалбоподателят претендира посоченото материално право, то доказателствата относно реалността на доставките на услуги СМР, следва да се притежават от него и от неговия доставчик, след като са равнопоставени страни по един и същ договор и за изпълнението на същия и двете страни по договора следва да разполагат с относимите доказателства за доставката по вид и обем, съответно и стойност на всяка дейност по договорените СМР. Получателят на доставките СМР следва да притежава в тяхната последователност всички необходимите доказателства за установяване реалното изпълнение на доставките на СМР - количествено стойностни сметки и приемо-предавателни протоколи, свързани с приемането на всеки етап от строителството, съответно осчетоводяването им.

Така представените документи водят до извод, че дейностите са осъществени реално от ревизирания субект, който има кадрови и технически потенциал да ги осъществи, при което не е ползвал подизпълнител и издадените от същия фактури не отразяват реални стопански операции.

Нормите на ДОПК не съдържат правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса на оспорване пред съда на ревизионни актове, поради което намират приложение общите принципи на разпределение на доказателствената тежест. Разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, намираща приложение в случая по силата на препращащата разпоредба на § 2 от ДР на ДОПК, определя, че административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него и изпълнението на законовите изисквания за издаването му. Тази разпоредба е своеобразно проявление в административното право на общия принцип за разпределяне на тежестта на доказване, формулиран в чл. 154, ал. 1 от ГПК, според който всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Наличието на кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит по смисъла на чл.68 и чл. 69 ЗДДС, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 70 ЗДДС, които възпрепятстват възникването му, са факти от обективната действителност, наличието или отсъствието, на които е свързано с възникването на благоприятни последици за жалбоподателя - възникване на право на данъчен кредит по определена фактура. В тежест на задълженото лице е да докаже наличието на условията за възникване на право на данъчен кредит, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 70 ЗДДС, като изходящият относим факт за приложимостта на визираните разпоредби от ЗДДС е установяването на реално осъществени доставки на стоки и/или услуги.

Първоинстанционният съд е изследвал всички предпоставки за възникване и упражняване правото на данъчен кредит по процесните данъчни фактури, анализирал е доказателствата, събрани в хода на административния и съдебен процес и е извел обоснования извод за законосъобразен отказ за признаване на данъчен кредит с оспорения РА.

Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора разноски на касатора не се дължат, такива не се присъждат и на ответника предвид липсата на процесуални действия пред касационната инстанция, съответно и заявена такава претенция.

Воден от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №588/05.04.2017 г. по адм. д. №2151/2016 г. на Административен съд Бургас.

Решението е окончателно.