6Р Е Ш Е Н И Е

№ 457

С., 16.07.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

при участието на секретаря Ц. П. като изслуша докладваното от съдия М. Д. гр. д.№ 5239 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на И. И. К. и П. Г. К., чрез адв. Д. Х., срещу решение № 4488 от 16.08.2023г. постановено по гр. дело №6948/ 2022г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 23386 от 21.03.2022 г., постановено по гр. д.№ 7868/2021г. по описа на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на И. И. К. и П. Г. К., че ищцата Й. И. К. е титуляр на правото на ползване по смисъла на чл.56 и сл. от ЗС в пълен обем по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.3, а съгласно нотариален акт - [улица], със застроена площ от 86,49 кв. м., с идентификатор ***, като ответниците са осъдени да предадат владението върху имота.

В касационната жалба и в проведеното открито съдебно заседание касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С отговора на касационната жалба и в отрито съдебно заседание ответницата по касационната жалба Й. И. К. , чрез адвокатите В. И. - И. и Г. Г., оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.

Страните претендират присъждане на направените от тях разноски по делото.

С определението по чл. 288 ГПК № 4850 от 25.10.2024 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по следния правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да тълкува договорите не само въз основа на клаузите в него, но и въз основа на събрани по делото доказателства за обкръжаващи сключването на договора факти ?

По поставения правен въпрос :

В трайната практика на ВКС /решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 482 от 30.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1421/2010 г., I г. о.; решение №102/01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50254/2016 г., ІV г. о.; решение № 162 от 29.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 10/2018 г., I г. о. и решение № 60229 от 30.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3998/2020 г., III г. о./, която изцяло се споделя от настоящия състав, се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат спор между страните за действителното им съдържание. Тълкуването се осъществява по посочените в чл. 20 ЗЗД критерии. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти.

По съществото на жалбата :

Производството по делото е образувано по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който ищцата Й. И. К. е поискала да се признае за установено по отношение на И. И. К. и П. Г. К., че тя е титуляр на правото на ползване по отношение на апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.3, а съгласно нотариален акт - [улица], със застроена площ от 86,49 кв. м., състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня-тоалетна и две антрета, с идентификатор ***, като ответниците бъдат осъдени да й предадат владението върху имота.

Спор по фактите между страните няма. Установено е, че ищцата и съпругът й са придобили собствеността върху спорния имот. Съпругът на ищцата е починал на 21.04.1988 г. и е оставил за наследници ищцата и синовете си С. И. К. и И. И. К. /ответник по делото/. Ищцата и С. К. дарили на ответника И. К. по 1/6 ид. ч. от имота и така ищцата и ответникът станали съсобственици на имота при равни права. На 25.05.1999 г. ищцата прехвърлила срещу издръжка и гледане на ответника И. К. останалата 1/2 ид. ч. от имота /нотариален акт № 53 , том първи, рег. № 875, дело 60 от 1999г./. Към момента на сключване на тази сделка И. К. и ответницата П. К. имали сключен брак и следователно 1/2 ид. ч. е придобита в режим на съпружеска имуществена общност.

Спорният по делото е въпрос е как следва да се тълкува клаузата в договора за прехвърляне на недвижим имот срещу поето задължение за издръжка и гледане от 25.05.1999г., която гласи, че „прехвърлителката си запазва правото да обитава целия имот, докато е жива, като не се допуска отдаването на имота под наем“, с оглед извода какъв е обемът на притежаваното от ищцата вещно право на ползване – дали правото на ползване е за 1/2 ид. ч. от имота или за целия имот.

За да направи извод за основателност на иска, въззивният съд е изложил мотиви, че волята на страните е ясно изразена в договора, като те са постигнали съгласие срещу прехвърлените идеални части от недвижимия имот да бъдат полагани не само грижи и да бъде давана издръжка, но и да се осигури правото на ищцата, докато е жива, да обитава имота, т. е. да ползва в пълен обем целия имот. Страните са се договорили от една страна ищцата да запази за себе си правото на ползване върху притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от имота, а от друга страна, ответникът се е съгласил, за да придобие „по-голямото“, а именно - собствеността, да учреди в нейна полза за притежаваната от него 1/2 ид. ч. от имота вещно право на ползване до смъртта й. Съдът е приел, че свидетелските показания, че страните са целели съвместно съжителство и това е била тяхната воля, са счетени за недостатъчни да преодолеят тежестта на изрично и ясно разписаното в договора. Постигнатото съгласие страните да живеят съвместно в имота не означава, че тези фактически действия противоречат на юридическата воля, обективирана в договора за учредяване на вещно право на ползване за целия имот. Изложени са мотиви, че често срещано е в отношенията между родители и деца собственикът, респ. вещният ползвател, да допусне по своя воля близките си да живеят в имота, но това по същността си са търпими действия от лицето, притежаващо право на собственост или вещно право на ползване. Обстоятелството, че в случая са налице търпими действия се извлича и от типа на сключения между страните договор и целта, която преследва, а именно - полагане на грижи и даване на издръжка, поради което е напълно логично за по-доброто и пълноценно осигуряване на грижи в полза на ищцата, същата да е допуснала ответниците да живеят в имота заедно с нея. След като вещният ползвател не желае тези търпими действия да продължат, същият има правото да предяви иск, с който да защити притежаваното вещно право и ответниците да бъдат осъдени да му предадат изцяло владението, предвид липсата на основание за упражняването му.

Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение, като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила, следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдът при тълкуване на договора не е приложил правилно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД като отделните уговорки не са тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, както и не са съобразени обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора.

Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС.

Видно от т.1 от договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 53 , дело 60 от 1999г., предмет на същия е 1/2 ид. ч. от имота и съответно върху нея се запазва вещното право на ползване. Няма клауза в договора, според която освен за тази 1/2 ид. ч., уговорката относно правото на ползване се разпростира и върху останалата 1/2 ид. ч. от имота, собственост на ответника И. К., която част от имота не е предмет на прехвърлителната сделка.Според т. 2 от договора прехвърлителят си запазва правото да обитава целия имот. Употребеният глагол „запазва“, означава още съхранява, опазва, т. е. запазва се нещо, което лицето притежава, а несъмнено е, че към момента на сключване на договора ищцата е притежавала само 1/2 ид. ч. от имота и съответно върху нея е могла да запази правото на ползване. Действително според посоченото в договора се запазва правото върху целия имот, но предвид на това, че предмет на сделката е 1/2 ид. ч. от имота и изхождайки от съдържанието на думата „запазвам“, то настоящият състав на ВКС намира, че ищцата е могла да запази и е запазила право на ползване само върху 1/2 ид. ч. от имота, доколкото не е имала права, надвишаващи тази ид. ч. Обратен извод не следва и от изявлението на приобретателя по сделката, че приема условията на договора. Същото е израз на съгласие с изявлението на прехвърлителя и именно съвпадащите волеизявления на страните имат за последица и сключване на договора. Да се приеме, че с това изявление приобретателят е учредил вещно право на ползване върху притежаваната от него по наследство и дарение 1/2 ид. ч. от имота, би означавало по пътя на разширително тълкуване клаузите на договора, при това изолирано и извън контекста на целия договор, към последния да се прибави и нов предмет, т. е. извън описания такъв в т.1 да се добави последващо учредяване на вещно право на ползване върху останалата 1/2 ид. ч. от имота. Такова волеизявление не е обективирано в договора и не е изводимо по пътя на тълкуването му по реда на чл. 20 ЗЗД.

На следващо място, както се посочи при отговора на правния въпрос, при тълкуването следва да се съобразят и обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора. В случая от показанията на свидетеля М. Д., се установява, че страните са живеели в имота преди сключване на договора и намерението им е било да продължат да живеят заедно, като се осигури жилище на ответника, тъй като ищцата има още един син, на когото е било осигурено такова. Тези показания, преценени ведно с уговорките, съдържащи се в договора, сочат на еднозначен извод, че намерението на страните е било да се запази съществуващото положение и страните да продължат да ползват имота така, както е било преди сключване на договора, т. е. че волята е била за запазване право на ползване само върху 1/2 ид. ч. от имота.

Предвид изложеното следва, че предявеният ревандикационен иск в установителната му част е основателен само за 1/2 ид. ч., а за останалата 1/2 ид. ч. е неоснователен, поради което и за нея въззивното решение следва да се отмени и искът да бъде отхвърлен.

В осъдителната му част искът е неоснователен. Искането за предаване на владението се основава на твърденията на ищцата, че тя е носител на вещното право на ползване върху целия имот. При приетото, че правото на ползване върху 1/2 ид. ч. е на ответника И. К. и при липсата на твърдения, а и на доказателства, че е установена фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушено владението на ищцата върху нейната 1/2 ид. ч. от правото на ползване и при съобразяване на разрешението, дадено в Тълкувателно решение №3/2020г. на ОСГК на ВКС, следва че искът по чл. 108 ЗС в осъдителната му част е неоснователен.

С оглед изхода от спора в полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски за трите съдебни инстанции в общ размер на 3 339,15 лева.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4488 от 16.08.2023г. постановено по гр. дело №6948/ 2022г. по описа на Софийски градски съд и потвърденото с него решение № 23386 от 21.03.2022 г., постановено по гр. д.№ 7868/2021г. по описа на Софийския районен съд, в частта му, с която по предявения иск по чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на И. И. К. и П. Г. К., че ищцата Й. И. К. е титуляр на правото на ползване по смисъла на чл.56 от ЗС върху 1/2 ид. ч. по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.3, а съгласно нотариален акт - [улица], със застроена площ от 86,49 кв. м., с идентификатор ***, като ответниците са осъдени да предадат владението върху целия имот, както и в частта му за разноските, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. И. К. против И. И. К. и П. Г. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците И. И. К. и П. Г. К., че Й. И. К. е титуляр на правото на ползване по смисъла на чл.56 от ЗС върху 1/2 ид. ч. по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.3, а съгласно нотариален акт - [улица], със застроена площ от 86,49 кв. м., с идентификатор *** и за предаване владението върху целия имот, като неоснователен и недоказан.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4488 от 16.08.2023г. постановено по гр. дело №6948/ 2022г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 23386 от 21.03.2022 г., постановено по гр. д.№ 7868/2021г. по описа на Софийския районен съд, в частта му, с която по предявения иск по чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на И. И. К. и П. Г. К., че ищцата Й. И. К. е титуляр на правото на ползване по смисъла на чл.56 от ЗС върху останалата 1/2 ид. ч. от апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.3, а съгласно нотариален акт - [улица], със застроена площ от 86,49 кв. м., с идентификатор ***.

ОСЪЖДА Й. И. К. да заплати на И. И. К. и П. Г. К. на основание чл. 78 ГПК сумата от 3 339,45 /три хиляди триста тридесет и девет лева и 45 ст./лв., представляващи разноски за трите съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: