Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на директора на Териториална дирекция на Националната агенция по приходите /ТД на НАП/ - П., подадена чрез процесуалния му представител юрк. К., против решение № 2041/03.10.2014 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 966/2014 г., с което е обявен за нищожен Акт за установяване на задължение /АУЗ/ № 26001125962/22.11.2013г., издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с решение № 77/17.02.2014 г. на директора на ТД на НАП - П..

В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението, поради наличие на отменителните касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че АУЗ не е нищожен, тъй като е издаден от компетентен орган при спазване на регламентираната в ДОПК процедура. Налице са законовите предпоставки за установяване именно чрез АУЗ на задължението за ДДС вследствие на извършени корекции в данъчната основа и размера на дължимия данък в подадената от ДЗЛ справка-декларация по ЗДДС за данъчния период м. юни 2011 г. Претендира се отмяна на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – М.К.П, осъществяващ търговска дейност като [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 8 и адрес за кореспонденция с НАП:

гр. С., ул. "23-ти спетември" № 13 А, оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. В. и заявява претенция за разноски за касационното производство.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество - основателна, поради следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил АУЗ № 26001125962/22.11.2013г., издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с решение № 77/17.02.2014 г. на директора на ТД на НАП - П.. Със същия на основание чл. 106, ал. 1 ДОПК е коригирана подадената от М.К.П, осъществяващ търговска дейност като [фирма], справка - декларация по ЗДДС за данъчния период м. юни 2011 г. и е определено задължение за внасяне на ДДС в размер на 234 лв. и лихва за забава в размер на 56.68 лв. Според мотивите на акта при извършването на проверка за установяване на факти и обстоятелства, възложена с резолюция № 1333628/25.10.2013 г., е установено, че между М. П. като наемодател и други търговци са сключени три договора за отдаване под наем на недвижими имоти. Доходът от наем, получен за м. ноември 2011 г., е деклариран като получен в подадената от лицето Г. по чл. 50 ЗДДФЛ за 2011 г. Органът по приходите е приел, че лицето е регистрирано по ЗДДС във връзка с дейността си като ЕТ и тази регистрация се отнася до сделките за отдаване на недвижимо имущество под наем, осъществени от физическото лице, доколкото се касае за един и същ правен субект и доколкото съгласно чл. 3, ал. 1 ЗДДС той е данъчнозадължено лице, поради извършваната от него независима икономическа дейност по смисъла на определението, съдържащо се в чл. 3, ал. 2 ЗДДС. За осъществените облагаеми доставки, свързани с договорите за наем, не са издадени фактури, ДДС не е начислен и не е деклариран в подадената справка-декларация за данъчния период м. юни 2011 г. Връчено е съобщение за неотстраняване на съответствието в декларацията. В определения от закона 14 – дневен срок не е подадена коригираща справка-декларация по ЗДДС и несъответствието не е било отстранено.

Административният съд е приел, че с АУЗ могат да се коригират само такива несъответствия, които се установяват от самата декларация, било поради несъобразяване на изискванията за попълването й, било поради това, че данните в нея не съответстват на приложените от самия декларатор към декларацията документи, включително такива, издадени от трети лица или административни органи. В случая задължението за ДДС е установено в резултат на констатирани факти и обстоятелства, които са нови, не са декларирани в подадената декларация, а са установени при извършени проверки на трети лица и освен това е спорно между страните дали въобще са налице облагаеми доставки. Поради това задължението за ДДС е следвало да се определи в ревизионно производство с издаването на РА. Установяването му в производство по издаване на АУЗ, приключило с АУЗ, издаден от орган по приходите по реда на чл. 106, ал. 1 ДОПК, а не след проведено ревизионно производство, приключило с издаването на РА от компетентните органи по чл. 119, ал. 2 ДОПК, според съда обуславя извод за нищожност на АУЗ.

Тези изводи на първоинстанционния съд са възприети като правилни и законосъобразни в редица решения на ВАС, първо и осмо отделения /решение № 6348/01.06.2015 г. по адм. д. № 9110/2014 г.; решение № 6625/05.06.2015 г. по адм. д. № 9068/2014 г.; решение № 6112/27.05.2015 г. по адм. д. № 9773/2014 г.; решение № 11643/04.11.2015г. по адм. д. №14130/2014 г., постановени по идентични правни спорове между същите страни/.

От изложеното следва, че спорът касае тълкуването на разпоредбите на чл. 103, ал. 1 ДОПК, чл. 105 и чл. 106, ал. 1 ДОПК. Според първата при установяване на несъответствие между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването й или несъответствие между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4, подателят се поканва да отстрани несъответствията в 14 –дневен срок от получаването на съобщението. Съгласно чл. 106, ал. 1 ДОПК, когато в декларацията по чл. 105 /установяваща задължение, когато самото данъчнозадължено лице само изчислява основата и дължимия данък или задължителните осигурителни вноски/ се установят несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или изчисляването на размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103, органът по приходите издава АУЗ, с който се коригира декларацията. Спорен също така е въпросът за това дали неспазването на изискванията на чл. 103, ал. 1 ДОПК обуславя нищожност или незаконосъобразност на АУЗ.

Според настоящия касационен състав изразът „данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4“ не следва да се тълкува в смисъла, изразен в цитираните по-горе решения на ВАС, и възприет от Пловдивския административен съд, видно от мотивите на оспореното в настоящото производство съдебно решение, а именно, че се касае единствено за информация от трети лица или администрации, която се съдържа в приложените от самия декларатор към декларацията документи, и не може да бъде получена от подадените от същото ДЗЛ други декларации по други закони, представляващи данъчно и осигурително законодателство, както в случая – от данните в подадената от лицето Г. по чл. 50 ЗДДФЛ за 2011 г., или от данните, съдържащи се в подадени декларации в изпълнение изискванията на данъчното и осигурително законодателство от трети лица. В посочения смисъл са постановените решения на ВАС, първо отделение – решение № 14583/04.12.2014 г. по адм. д. № 2537/2014 г., решение № 6432/02.06.2015 г. по адм. д. № 9772/2014 г., решение № 3491/30.03.2015 г. по адм. д. № 9086/2014 г.

С оглед така изложените съображения, касационната инстанция намира за неправилен изводът на първоинстанционния съд за нищожност на издадения АУЗ. Тъй като спорът не е решен по същество и липсват мотиви в съдебното решение относно законосъобразността или незаконосъобразността на оспорения АУЗ, а липсата на мотиви е винаги съществено процесуално нарушение, то на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК решението следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, който следва да обсъди мотивите, изложени в акта от органа по приходите, който го е издал, както и възраженията на жалбоподателя, свързани с това, че недвижимите имоти, отдадени под наем не са активи на предприятието на ЕТ, а са придобити от физическото лице в режим на съпружеска имуществена общност, независимо от това, че са декларирани в Г. по ЗДДФЛ приходи, получени само от декларатора.

По исканията на страните за разноски за водене на делото във Върховния административен съд следва да се произнесе съдът, който ще разгледа делото отново като първа инстанция, съгласно чл. 226, ал. 3 АПК.

Мотивиран така и на основание чл. чл. 221, ал. 2, предложение второ вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ : ОТМЕНЯ

решение № 2041/03.10.2014 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 966/2014 г. ВРЪЩА

делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. Особено мнение: