О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 28.03.2022 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 4242 по описа за 2021г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от Районен съд гр.Сливница, представляван от председателя М. М. срещу въззивното решение №809/12.07.2021г. на Софийски апелативен съд по в. г.д.№383/2021г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон.
Насрещната страна П. Н., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат В. В., оспорва жалбата като неоснователна. Излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С атакуваното решение Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 260101/23.11.2020г. по г. д.№210/2020г. на Софийски окръжен съд, с което Районен съд Сливница е осъден да заплати на П. Н., [дата на раждане] , гражданин на Полша, на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ вр. чл.4, пар.3 от Договора на ЕС, сумата от 78 233,20лв., представляваща левовата равностойност на 40 000 евро, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неприлагане правото на ЕС с постановения краен съдебен акт – определение от 17.03.2017г. по НОХД №232/2017г. на Районен съд Сливница, с който е одобрено споразумение по чл.381 от НПК, в противоречие с чл.4, пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент /ЕО/ №1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 30.03.2020г. до окончателното изплащане.
За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните факти: 1/ На 16.03.2017г., преминавайки през ГКПП – Калотина, ищецът П. Н. не е декларирал пред митническите органи сумата от 40 000 евро, с левова равностийност 78 233,20лв. 2/ С определение от 17.03.2017г. по НОХД №232/2017г. на РС Сливница е одобрено споразумение, с което на П. Н., на основание чл.251, ал.1 от НК, е наложено наказание “лишаване от свобода“ за срок от пет месеца, отложено за срок от три години, и на основание 251, ал.2 от НК, недекларираната сума, предмет на престъплението е отнета в полза на Р. Б.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е посочил, че спорният между страните въпрос е дали предвидената в българската правна уредба санкция по чл.251, ал.2 КН /в редакцията от 2015г./, предвиждаща отнемане в полза на държавата на сумата, предмет на престъплението противоречи на уредената в общностното право възможност за санкциониране при неизпълнение на задължението за деклариране. За да даде отговор на въпроса, въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.3 от Регламент ЕО1889/2005г. на Европейския парламент и Съвета от 26.10.2005г., всяко физическо лице, което влиза в Общността и носи пари в брой на стойност 10 000 евро или повече, е задължено да декларира тази сума пред компетентните органи /митническите/ на държавата – членка, през която влиза или излиза, в съответствие с регламента. Посочил е още, че съгласно чл.9, т.1 от същия регламент всяка държава – членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за недеклариране по чл.3, които санкции следва да се ефективни и съразмерни на нарушението. Съдът е приел, че към датата на постановяване на определението – 17.03.2017г. е било постановено решение на СЕС по Делото Chimielewski, в което по отправеното преюдициално запитване съдът е разгледал въпроса дали предвидената в унгарското законодателство глоба за недеклариране на суми при преминаване на граница в размер на 60% от недекларираната сума, когато тя е по-голяма от 50 000евро, съответства на чл.9 от Регламент ЕО 1889/2005г. В решението на СЕС е прието, че предвидената в унгарското право глоба не изглежда съразмерна, като същата надхвърля границите на необходимото, за да се гарантира изпълнението на задължението и да се осигури осъществяването на преследваните с регламента цели. Въз основа на това решение и факта, че предвидената в националното ни право санкция /глоба в размер на 200% от сумата и конфискация на 100% от недекларираната сума/ е по-тежка от разгледаната по делото Chimielewski, съдът е направил извод, че националната мярка противоречи на правото на ЕС. Изложил е, че обстоятелството, че двете санкции – разгледаната от СЕС и тази по националното ни право са различни не може да обоснове извод за неприложимост на решението по делото Chimielewski към процесното наказателно производство. Приел е, че решаващият наказателен съд е следвало да съобрази вече постановеното решение като не одобри споразумението, съгласно правомощието си по чл.382, ал.8 от НК или да спре делото и да отправи преюдициално запитване до СЕС за тълкуване разпоредбата на чл.9 от регламента във връзка с чл.251 от НК. Изложил е съображения, че доколкото процесното определение на съда за одобряване на споразумението е окончателно, не подлежи на обжалване, то има последиците на влязла в сила присъда /чл.383, ал.1 от НК/, поради което при съмнение на съда дали приложимата национална норма противоречи на правото на ЕС, той е длъжен да отправи преюдициално запитване до СЕС с искане за тълкуване на европейската норма /чл.267, ал.3 от ДФЕС/. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че ищецът е бил съгласен с наложената конфискация, което следва да се отчете при преценката дали е налице съществено нарушение на общностното право при одобряване на споразумението. Изложил е съображения, че с изразеното съгласие ищецът е целял да избегне налагане на по-тежко по степен наказание и не може да му се прехвърля отговорността за законосъобразното прилагане на законодателството в страната ни. Съдът е приел още, че изразеното в наказателното производство съгласие не изключва възможността ищеца да претендира обезщетение за претърпените от него имуществени вреди. По изложените съображения е намерил предявения иск за основателен.
К. Р. съд Сливница обосновава допускане на касационното обжалване в следните хипотези: 1/ На основание чл.280, ал.2, предложение трето от ГПК поради очевидната неправилност на атакуваното решение. 2/ На основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради противоречие на атакуваното решение с актове на СЕС по въпросите: - В конкретния случай неотправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, представлява ли само по себе си нарушение на правото на ЕС, което следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено и е от естество да ангажира извън договорната отговорност на държавата, при условие че Съдът на ЕС в Решение от 30.09.2003г. по Дело С-224/01 т.53-56 и в Решение от 28.06.2016г. по Дело С-168/15 т.25 се произнася в обратния смисъл. - Като приема, че Районен съд Сливница при постановяване на определението от 17.03.2017г., с което е одобрил споразумение, с което се налага мярка по чл.251, ал.2 от НК, е допуснал достатъчно съществено нарушение поради явно несъобразяване с практиката на СЕС, Софийски апелативен съд нарушил ли е установената практика на СЕС в Решение от 30.09.2003г. по Дело С-224/01 т.118-124 и Решение от 28.06.2016г. по Дело С-168/15 т.29, т.30 и т.33, съгласно които достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, извършено от съд е налице, едва след приемането на устно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на ЕС от страна на Съда на ЕС? 3/ На основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 3.1 Допуснал ли е Районен съд – Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението от 17.03.2017г., с което е одобрено споразумение, в което наред с налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл.66 от НК, е наложена и мярка по чл.251, ал.2 от НК, при условие, че определението е постановено преди приемане от СЕС на Определение от 30.01.2019г. по Дела С-335/18 и С-336/18, в което за първи път по ясен и недвусмислен начин съдът приема, че мярката по чл.251, ал.2 от НК е несъвместима с правото на Съюза? 3.2 Допуснал ли е Районен съд Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението от 17.03.2017г., с което е одобрено споразумение, в което наред с налагането на наказание лишаване от свобода при условията на чл.66 от НК, е наложена и мярка по чл.251, ал.2 от НК, при условие, че: В Решение от 16.07.2015г. по Дело С-225/14 Съдът на ЕС е приел, че чл.9, пар.1 от Регламент /ЕО/ №1889/2005г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в чл.3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна гроба, чийто размер съответства на 60% недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 евро; чл.4, пар.2 не е бил предмет на тълкуване в Решение от 16.07.2015г. по Дело С-255/14; в Определение от 12.07.2018г. по Дело С-707/17 Съдът на ЕС е приел, че чл.9, пар.1 от Регламент ЕО №1889/2005г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението по чл.3 от този регламент предвижда, от една страна отнемане на недекларираната сума в полза на държавата и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, т. е. Съдът на ЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл.251, ал.2 от НК с правото на ЕС към 17.03.2017г., а единствено се произнася по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл.251, ал.1 с мярката по чл.251, ал.2 от НК? 3.3. Преди приемането на Определение от 30.01.2019г. по Дела С-335/18 и С-336/18 на Съда на ЕС разпоредбите на чл.4, пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент №1889/2005г. налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл.251, ал.2 от НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС? 3.4. Действието ex tunc на актовете на Съда на ЕС /решения или определения/, с които съдът на ЕС се произнася по същество на преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения по споровете, които са разрешени с влязъл в сила акт на национален съд? 3.5. Следва ли да се приеме, че може да бъде ангажирана извън договорната отговорност на Районен съд Сливница в настоящия случай, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено? 3.6. Как следва да се квалифицира претенцията на лице, което твърди, че е претърпяло вреди вследствие на нарушение на общностното право – по ЗОДОВ или по ЗЗД, респ. Какъв е процесуалния ред за разглеждане на претенцията? Твърди се, че по този въпрос е образувано ТП на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, по което още няма произнасяне. 3.7. Към кого е насочен актът на СЕС, с който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС – пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС?
Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване:
Съгласно трайно установената съдебна практика, очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е налице, когато съдебното решение е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано, като от мотивите на същото не може да се обоснове извод за явно нарушение на закона или необоснованост, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.
Втората група поставени от касатора въпроси, чието допускане се претендира на основание чл.280, ал.1 т.2 ГПК са обусловили решаващите изводи на съда, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания за допускане на обжалването, а именно същите да са решени в противоречие с актове на Съда на ЕС. В решенията по посочените от касатора Дело С-168/15 и Дело С-224/01 на СЕС е прието, че за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение, следва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд. Посочено е, че елементите, които следва да съобразят при преценката за характера на нарушението, са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи; умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата; извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото; обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза, както и неизпълнението от разглежданата юрисдикция на задължението за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея ДФЕС. От друга страна, в § 26 от решение по дело С -168/2015г. е посочено, че „при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. решения от 30 септември 2003 г., Kцbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 56, от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, EU:C:2006:774, т. 214 и от 25 ноември 2010 г., FuЯ, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 52)“. В конкретния случай атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с разрешенията и при преценка на сочените в тях критерии за определяне дали е налице съществено нарушение на правото на Съюза. В същото съдът не е посочил като единствено и самостоятелно основание за отговорността на ответника неотправянето на преюдициално запитване, а последното е обсъдено наред с останалите относими обстоятелства. Не е налице противоречие и по отношение на въведеното изискване да е налице ясно тълкуване на приложимите материалноправните разпоредби от правото на ЕС, както и че такова е налице, когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на влязло в сила решение на СЕС. Въззивният съд е посочил че към датата на постановяване на определението от Районен съд Сливница вече е било налице влязло в сила решение на Съда на ЕС по Дело Chimielewski и след подробен анализ на предвидените в двете законодателства /унгарското и националното/ мерки, налагани при нарушение на задължението за деклариране на суми при преминаване на границата на Съюза, е приел че направеното тълкуване на разпоредбата е ясно. Съгласно дадените разрешения и предвид обстоятелството, че националната санкция е по-тежка от тази, която СЕС е приел, че противоречи на правото на ЕС, е направил извод, че съдът одобрил споразумението е следвало да зачете решението и да го приложи като не одобри споразумението или отправи преюдициално запитване за тълкуване на чл.9 от регламента във вр. с чл.251 от НК.
Първите три въпроса, формулирани от касатора в третата група, чието допускане се претендира на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по същество са обусловени от неправилността и необосноваността на решението, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Четвъртият и петият въпроси са неотносими, тъй като по тях липсва произнасяне в атакуваното решение. Същите са поставени едва в касационната жалба, поради което не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Шестият въпрос за правната квалификация на претенцията и реда, по който същата да бъде разгледана е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка за допускането му – отговорът по него да е от съществено значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Този въпрос е бил предмет на разглеждане по тълкувателно дело №2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд и от Първа и Втора колегии на Върховния административен съд. С определение № 1/25.03.2021 г. искането за тълкуването му е отклонено, с оглед настъпилите изменения в разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, поради което не са налице основания за спиране на производството по делото до приключването му. Последният поставен въпрос е ясен и не се нуждае от тълкуване, поради което и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно трайно установената практика на Съда на ЕС, част от която по дела C-46/93 и C-48/93, C-224/01, C-173/03 и други, всички държавни власти – законодателна, изпълнителна, съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза, поради което и всеки орган, който е допуснал нарушение на общностното право, от което са произтекли вреди за частноправните субекти, е легитимиран в процеса като процесуален субституент на държавата.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.2, т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на касатора Районен съд гр. Сливница за спиране на производството по гр. дело № 4242/2021 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение до приключване на тълкувателно дело №2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд и от Първа и Втора колегии на Върховния административен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №809/12.07.2021г. постановено от Софийски апелативен съд по в. г.д.№383/2021г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: