Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Я. Б. Я. от [населено място] против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 402 от 14.12.2016 г., по в. т.д.№ 550/2016 г.,с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 219 от 14. 05.2016 г., по т. д.№ 118/2015 г. в частта за уважаване на предявения от „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)”ЕАД срещу настоящия касатор, като ответник - солидарен длъжник, заедно с ответниците „ЕКОЕФЕКТ 2003” ЕООД, Г. Е. К., И. В. К., субективно пасивно съединен положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за установяване съществуването на парично вземане за сумата 7 198.65 лв. - главница по договор за овърдрафт № 52618 от 20. 05.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.07.2014 г. до окончателното и изплащане, което е предмет на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 6682 и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. № 10 410 /2014 г. на Пловдивския районен съд.

С касационната жаба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С оглед така твърдяните пороци се отмяната на въззивния съдебен акт с произтичащите от нея правни последици.

Основното възражение на касатора е срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че оспорените договорни клаузи, създаващи правна възможност за промяна на първоначално договорения лихвен % не са нищожни, като противоречие на добрите нрави, поради несъобразяването им със становището на съконтрахентите – длъжници.

Като лишен от основание в доказателствения материал по делото касаторът оспорва и размера на приетото за установено вземане на Банката – кредитор. Счита, че доколкото в правомощието на съда в исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК е да разпредели и отговорността за деловодните разноски, направени в заповедното производство, то въззивният съд е следвало да обсъди същите, съобразно заключението на изслушаната съдебно - икономическа експертиза и приетата основателност на главния дълг и едва след това да конкретизира погасените от ответниците задължения, прилагайки правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД. В тази вр. се навеждат и оплаквания за неспазване задължителните разяснения в т.12 от ТР № 4/2013 г. от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които в предмета на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК не се включват направените в заповедното производство и присъдени със заповедта за изпълнение деловодни разноски.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”При наличие на конкретни оплаквания във въззивната жалба задължен ли е въззивният съдебен състав да изложи изрични мотиви по тези въпроси в своя завършващ съдебен акт?”;2.”Отхвърлянето на претенцията по иска с основание чл.422 ГПК по какъв начин се отразява върху размера на присъдените разноски в заповедното производство?”; 3.„Какъв е редът за погасяване задълженията на длъжника по материалното правоотношение спрямо кредитора му по пера( главница, лихви и разноски)в хода на производството по чл.422 ГПК, когато самият длъжник е посочил кои свои задължения погасява?”

За илюстрация на твърдяното противоречие по първия от поставените въпроси е цитирана т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по въпрос № 2 –т.12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Като израз на несъответствието между даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпрос № 3, свързан с приложението на чл. 76, ал.2 ЗЗД и възприето във формираната казуална практика на ВКС са цитирани решения: 1276 / 08. 10.1999г, по гр. д.№ 577/99 г. на V г. о.; № 48 /25.01.200г., по гр. д.№ 1065 /99г. на V-но г. о.; № 903/09.07.2003 г., по гр. д.№ 120/2003г. на V г. о. и № 111/27.10.2009г., по т. д.№ 296/2009 г. на І т. о.

Ответникът по касационната жалба „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)”ЕАД в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, позовавайки се на бланкетно изложените от касатора мотиви, с които същото е обосновано. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с касационните оплаквания, считайки ги за неоснователни.

Становище по касационната жалба от останалите солидарни длъжници( обикновени другари в процеса) не е постъпило.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрола, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

С обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд в обжалваната пред него част, с която предявената установителна искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК е уважена до размера на признатото за съществуващо вземане на ищеца, предмет на оспорената заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д.№ 10401/2014 г. на ПРС. В останалата част, с която иска по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е отхвърлен, първоинстанционното решение на ПОС, като необжалвано, е влязло в сила.

За да потвърди решението на първостепенния съд решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, след анализ на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел за доказани, обстоятелствата, на които Банката - кредитор основава иска си за съществуване на заявеното в заповедното производство вземане, които са били своевременно оспорени от ответниците. Позовавайки се на предмета и предназначението на безспорно сключения на 26.05.08 г. между ищцовата банка, като кредитодател и „ЕКОЕФЕКТ 2003”ЕООД, като кредитополучател, валиден договор за овърдрафт, по който ответникът Я., заедно с останалите ответници по спора, е съдлъжник при условията на чл.121 ЗЗД и който е изменен с два последващи анекса, също подписани от съдлъжниците, въззивният съд е преценил като неоснователно общо въведеното с отговора на исковата молба защитно възражение за неговата нищожност „на всички фактически и правни основания”. За неоснователно е прието и другото защитно възражението за нищожност, относимо към конкретни договорни клаузи, сочени за неравноправни. Излагайки подробни правни съображения за отсъствие на отделните фактически състави на чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, въззивният съд е счел, че в случая установената със ЗЗП защита е неприложима. Изводът на въззивната инстанция, че ответниците - длъжници не могат да се ползват от защитата по ЗЗП, поради което не следва да бъде обсъждана твърдяната от тях неравноправност по см. чл.143 ЗЗП, е аргументиран с качеството на кредитополучателя на ЮЛ – търговец, целевото предназначение на предоставения му кредит – за покриване разходи, свързани с осъществяваната търговска дейност и легалната дефиниция на понятието „потребител” в § 13, т.1 от ЗЗП. Независимо от тези съображения решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е, обсъдил и съдържанието на конкретни оспорени с отговора на исковата молба договорни клаузи, като е счел, че доколкото със същите съконтрахентите ясно и изрично са определили начина на формиране размерите на дължимата възнаградителна лихва и на неустойката за забава, дали са тълкуване на отделните употребени в договора понятия, то тези клаузи и не покриват критериите за неравноправност по см. на ЗЗП. В допълнение въззивния съд се е позовал и на данните от заключението на вещото лице по изслушана съдебно-счетоводна експертиза, според които, въз основа на процесните уговорени условия е постигнат прилаган % договорна лихва, намален, а не увеличен спрямо първоначално договорения между страните. Произнасяйки се по основателността на предявения иск и размера на заявеното за съществуващо кредиторово вземане към датата на съдебното решение по чл.422, ал.1 ГПК, Пловдивският апелативен съд, в съответствие с общото процесуално правило на чл235, ал.3 ГПК, е съобразил и безспорно извършените, след издаване на оспорената заповед за незабавно изпълнение, плащания в полза на Банката-кредитор от един от солидарните длъжници: 30 000 лв. на 02.09.14 г. и 2 726.09 лв. на 05. 02.15 г. Позовавайки се, обаче, на установената в чл.76, ал.2 ЗЗД поредност решаващият състав на въззивната инстанция, без да обсъжда въведените от въззивниците доводи относно заявените условия за погасяване на дълга, е счел, че с първото частично плащане най - напред са погасени разноските в заповедното производство в общ размер от 1826.58 лв., после законната лихва върху общата главница на дълга, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК – 03.07.2014 г., а след това вземанията за редовна договорна ( възнаградителна) и наказателна лихви и накрая съответната част от главницата на задължението. Констатирайки, че и със сумата от второто плащане е невъзможно да се покрие пълния остатък от непогасения главен дълг, въззивният съд е счел, че погасителният ефект от същото отново е настъпил по правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД, отричайки основателността на възраженията на ответниците в противна насока.

С оглед решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение поставеният от касатора материалноправен въпрос № 3, които уточнен от състава на касационната инстанция, съобразно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до реда за погасяване задълженията на длъжника по материалното правоотношение, при извършено в хода на производството по чл.422 ГПК частично плащане, когато същият е посочил, кои свои задължения погасява, се явява значим за изхода на делото по см. на задължителните постановки в т.1 на ТР 01/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и обосновава общото главно основание за достъп до касация.

Даденият отговор в т.1 на ТР № 3/2017 г. от 27. 03. 2019 г., по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, образуването на което последно обуслови спиране на производството по настоящето дело с определение № 234/10.10.2017 г. на ІІ т. о. на ВКС и възприетото в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 53 от 07.06.2019 г., по т. д.№ 1525 / 18 г. на І т. о. обосновават правен извод, че основателна по отношение на същия е и поддържаната допълнителна процесуална предпоставка – селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

Изложеното позволява да бъде обобщено, че касационното обжалване следва да бъде допуснато за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение, в частта по поставения правен въпрос, с горепосочената практика на ВКС.

Допускането на касационното обжалване по посочения правен въпрос изключва необходимост от обсъждане на останалите формулирани в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК въпроси, евентуален отговор на които ще бъде даден при разглеждане основателността на касационната жалба.

На основание чл.18, ал.1, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 143.97 лв.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 402 от 14.12.16 г., по в. т.д.№ 550/2016 г. УКАЗВА на касатора Я. Б. Я. от [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 143.97 лв.( сто четиридесет и три лева и деветдесет и седем стотинки).

ДА СЕ ВПИШЕ в съобщението до жалбоподателя, че при неизпълнение на дадените указания касационното производство ще бъде прекратено.

СЛЕД внасяне на определената държавна такса в указания законов срок делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: