Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
С решение № 1415 от 06.03.2019 г., постановено по административно дело № 6617/2018 г., Административен съд – София-град е: 1) отменил отказ на управителя на НЗОК (Националната здравноосигурителна каса) за възстановяване на разходи по реда на Директива 2011/24/ЕС с изх. № Е 126-01-125 от 26.03.2018 г.; 2) изпратил административната преписка на управителя на НЗОК за ново произнасяне по заявлението за възстановяване на разходи при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивната част на решението в едномесечен срок от влизане в сила на същото; 3) осъдил НЗОК да заплати на Д.Н сумата от 710 лева разноски по делото.
Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от управителя на Националната здравноосигурителна каса, действащ чрез процесуален представител главен юрисконсулт. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено, като претендира и присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация Д.Н от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение.
Върховният административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
Атакуваният с нея съдебен акт е валиден, допустим и правилен, а касаторовите възражения не могат да бъдат споделени.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – София-град е писмо изх. № Е 126-01-125/26.03.2018 г. на управителя на Националната здравноосигурителна каса, с което на Д.Н от [населено място] (здравноосигурено лице с непрекъснати здравноосигурителни права) по подадено от него заявление с вх. № Е 126-01-125/31.05.2017 г. е отказано възстановяване от бюджета на НЗОК на разходи по реда на Директива 2011/24/ЕС. Извършените медицински разходи са за трансгранично здравно обслужване, получено на територията на Ф. Р. Г в Университетска клиника в [населено място]. По диагноза [диагноза], е проведено стационарно лечение през периода 29.03.2017 г. – 04.04.2017 г., в рамките на което са направени високоспециализирани изследвания (магнитно-резонансна томография на главен мозък и краниална компютърна томография на главен мозък) и пациентът е опериран (извършена е резекция на обемзаемащ процес в задния рог на десния латерален вентрикул). Отказът се основава на отрицателното становище на създадената по надлежния ред постоянно действаща специализирана комисия в ЦУ на НЗОК, за възстановяване на разходите по заявлението на Николаев. Комисията е изложила съображения, че искането е неоснователно по арг. от чл. 49, т. 3 от Правила № РД-16-21 от 7.05.2014 г. за реда и работата на Комисия за възстановяване на извършени разходи по реда на чл. 25 (б) § 5 - 9, чл. 26 (б) § 6 и 7 от Регламент (ЕО) № 987/2009, чл. 34 от Регламент (ЕИО) № 574/72, Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, или по двустранни спогодби/договори за социално осигуряване, включващи в обхвата си здравно осигуряване (Правилата), защото не е издадено и не е представено предварително разрешение за възстановяване на разходите за трансгранично обслужване. Съществено е в тази връзка да се отбележи, че здравната услуга, получена в Германия, попада в пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и че предварително разрешение за възстановяване на разходите за това здравно обслужване не е било издадено на Николаев.
Решението на Софийския градски административен съд, с което жалбата на здравноосигуреното лице до него е уважена, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че лечението на Николаев попада в обхвата на приложението към чл. 19, ал. 1 от Наредба № 5 от 21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, с която е транспонирана Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично обслужване, която въвежда като основен принцип в съображение 34, че „държавите членки по осигуряване следва да представят на пациентите правото да получат в друга държава-членка най–малко същите обезщетения, като предвидените в законодателството на държавата-членка по осигуряване“. В т. 38 от Преамбюла на Директива 2011/24/ЕС изрично е посочено, че предвид съдебната практика на Съда на Европейския съюз държавата-членка по осигуряване следва да не налага условието за предварително разрешение за поемане на разходите за здравно обслужване, предоставено в друга държава–членка, когато при предоставянето му на нейна територия разходите за това обслужване биха поети от нейната законоустановена система за здравна сигурност или националната система на здравеопазване. С оглед на това в случая са налице предпоставките, изискуеми за възстановяване на извършени разходи за лечение в държава-членка на Европейския съюз по заявлението на Николаев по реда на чл. 15 (б), § 5-9, чл. 26 (б), § 6 и 7 от Регламент (ЕО) № 987/2009 и чл. 34 от Регламент (ЕИО) № 574/72, Директива 2011/24/ЕС за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, защото предоставените в Германия здравни услуги не подлежат на предварително разрешение (противно на твърдяното от касатора). Изложените от административния съд в мотивите на проверяваното решение подробни и аргументирани съображения в тази насока се споделят от настоящия съдебен състав, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК касационната инстанция препраща към тях.
Доводът, развит в касационната жалба и писмените бележки, че процесното здравно обслужване би могло да бъде предоставено на територията на Р. Б своевременно (т. е., в рамките на обоснован от медицинска гледна точка срок), е неоснователен. Липсват данни административният орган и специализираната комисия да са обсъждали къде конкретно на територията на нашата страна, колко често и с каква успеваемост се извършват такива операции, както и колко дълго се налага пациентите да чакат за подобно оперативно лечение, и дали това би увеличило риска за здравето и живота им.
След като е констатирал материалната незаконосъобразност на обективирания в процесното писмо отказ, съдът правилно го е отменил съгласно чл. 172, ал. 2, предл. 2 от АПК, като съобразно правилото на чл. 173, ал. 2 от АПК е разпоредил изпращане на преписката на компетентния да се произнесе по нея административен орган със съответните задължителни указания (адекватно формулирани в мотивите на съдебния акт) по тълкуването и прилагането на закона, определил е по силата на чл. 174, изр. 1 от АПК срок за това, и предвид изхода на спора е присъдил в полза на жалбоподателя направените от него разноски (чл. 143, ал. 1 от АПК). Съдебното решение има изискуемото по чл. 172а от АПК съдържание.
Предвид изложеното, като е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение също се явява неоснователна, а ответникът по касация не е претендирал разноски.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1415 от 06.03.2019 г., постановено по административно дело № 6617/2018 г. по описа на Административен съд – София-град.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.