О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3492

гр. София, 03.07.2025 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РАДОСТ БОШНАКОВАкато разгледа докладваното от съдия Р. Б. к. ч. гр. дело № 4184 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по касационна частна жалба на В. Н. Б. и С. Е. Е., подадена чрез процесуалния им представител, против определение № 9692 от 24.06.2024 г. по ч. гр. д. № 14061/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-В състав, с което е оставена без уважение частна жалба против определение № 39851 от 07.11.2023 г. по гр. дело № 3470/2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 151-ви състав, за прекратяване на производството поради недопустимост на исковата претенция. Така постановеното въззивно определение с определение № 15007 от 27.09.2024 г. е допълнено в частта за разноските с осъждане на частните жалбоподатели да заплатят на Столична община сумата от 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната частна жалба жалбоподателите твърдят, че обжалваното определение е неправилно, като не въвеждат конкретни оплаквания, свързани с посоченото отменително основание. В допълнение към касационната частна жалба, подадено след срока за обжалване, жалбоподателите допълват, че въззивният съд правилно е възпроизвел фактическата обстановка, но е достигнал до незаконосъобразен правен извод, че влязлото в сила решение по предявения против тях иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията им с настоящия ответник - трето лице помагач на страната на ищците по иска за разваляне на договора, относно правото на собственост върху имота, предмет на отрицателния установителен иск за собственост, поради което и чл. 299 ГПК е неприложим. Искат отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Не претендират разноски.

Към касационната частна жалба жалбоподателите не са приложили изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд. Такова същите са представили заедно с допълнението й, което следва да се приеме за подадено в срок, предвид липсата на дадени указания от администриращия съд за отстраняване нередовността на касационната частна жалба. В него жалбоподателите формулират следните правни въпроси, като по първия поддържат наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за другите въпроси – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Длъжни ли са съдилищата да разгледат и решат всяка подадена до тях редовна молба за защита и съдействие на лични и имуществени права или същите имат възможност чрез превратно тълкуване на закона и неправилна преценка на доказателствата по делото да осуетят това свое нормативно задължение; 2. Задължен ли е съдът да даде вярна правна квалификация на иска с оглед очертания предмет на спора и оттам да се произнесе по въпроса за допустимостта на касационната жалба; и 3. Налице ли е тъждество между облигационен иск за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК за установяване материално право на собственост върху недвижим имот.

Ответникът по касационна частна жалба Столична община в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подал отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното:

Касационна частна жалба е редовна и допустима.

Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. Б. и С. Е. (сега частни жалбоподатели) против Столична община отрицателен установителен иск за собственост за признаване за установено, че общината не е собственик на 4/5 ид. ч. от недвижим имот, представляващ УПИ *-*, кв. 279 по плана на [населено място], м. „Л. – “, целият с площ от 601 кв. м. Обосновават искането с фактически твърдения, че на 09.05.2011 г. с нотариален акт за покупко-продажба, заедно със съсобственика им Е. Е., частта на който с неговата смърт е придобита от тях въз основа на настъпило наследствено правоприемство, са продали целия недвижим имот на Л. С. и В. С.. На 05.11.2012 г. СО – Район „Л.“ неправилно е съставила акт за частна общинска собственост (АЧОС) за 4/5 ид. ч. от имота, поради което по иск на купувачите по чл. 87, ал. 3 ЗЗД договорът за покупко-продажба е развален въз основа на евентуална евикция при конкуриращи права на третото лице, като решението по конститутивния иск е постановено при участието на СО като трето лице помагач на страната на ищците, която в настоящото производство по предявения иск за собственост е ответник. Посочват, че чрез иска ще постигнат защита на правото им на собственост, засегнато от претендираната от общината част от собствеността и за която е съставеният АЧОС.

В отговора по чл. 131 ГПК ответната страна СО е оспорила иска, навеждайки възражения за неговата недопустимост въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено по иска за разваляне на договора за покупко-продажба по чл. 190, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД, поради установяване на принадлежността й на правото на собственост на 4/5 ид. ч. от процесния недвижим имот, включен в предмета на делото, а и за неоснователността му поради отчуждаване на тези части от имота на ЗПИНМ и ЗТСУ, за които собствениците са обезщетени и за тях не са предявявани реституционни претенции, поради което с влизане в сила на ЗОС същите са станали частна общинска собственост - чл. 2, ал. 1, т. 7 и пар. 42 ПЗР на ЗОС.

Първоинстанционният съд при проверката на допустимостта на предявения отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК е приел същия за недопустим на основание чл. 299 ГПК поради разрешаване на спора за принадлежността на част от процесния имот на общината като трето лице с влязло в сила на 28.07.2021 г. решение по гр. дело № 4807/2013 г. на СГС, от установителното действие на което по арг. от чл. 223, ал. 1 ГПК страните са обвързани. Посочени са съображения, че с влязло в сила решение сключеният договор за покупко-продажба на имота по НА № 38 от 09.05.2011 г. е развален на основание чл. 190, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради установяване на собствеността именно за спорната част от процесния имот на общината като трето лице, представляваща обуславящ изхода на спора правен въпрос и една от предпоставките за уважаване на иска поради евикция. Изложил е съображения, че съгласно чл. 223, ал. 1 ГПК решението поражда установително действие в отношенията на СО, привлечена да помага на страната на ищците (купувачи) като трето лице помагач, и ответниците (продавачи), като насрещни страни по производството, и въпросът за собствеността на тази част от процесния имот не може да бъде пререшаван.

С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба против така постановеното определение на СРС с наведени в същата оплаквания за липса на разрешен спор относно собствеността между страните, респ. за неприложимост на забраната по чл. 299 ГПК. Въззивният съд е изложил правни съображения за значението на законната сила, респ. силата на пресъдено нещо на решението, водеща по арг. от чл. 299 ГПК до непререшаемост на спора и в каквато се изразява също правоустановителното действие на решението по чл. 223, ал. 1 ГПК на трето лице с насрещната страна по производството. Посочено е, че обхватът на силата на присъдено нещо се определя от предмета и страните по делото, като обективните предели се разпростират върху твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с неговите индивидуализиращи белези – юридически факт, от който е възникнало, съдържание, субектите на правоотношението, и правно естество, а субективните се отнасят до нейните адресати - противопоставените страни (ищците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от една страна, и ответниците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от друга страна). При тези съображения и като е приел, че в предмета на делото по иска на основание чл. 190, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се включва и въпросът за правото на собственост върху продадения имот, е намерил, че с постановеното по него решение, което има установително действие между противопоставените страни (каквито са третото лице помагач на ищците и ответниците), правният спор между страните по този въпрос е решен.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В случая поддържаните от частния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не са налице. Така формулираните в изложението към частната жалба въпроси нямат обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на производството по частната жалба, а и по естеството си съдържат възпроизвеждане на твърденията на частните жалбоподатели и то според поддържаната от тях защитна теза, поради което те не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

Въззивният съд не е разглеждал въпрос за редовността на исковата молба по предявения иск за собственост, като процесуална предпоставка за надлежното упражняване на иска на ищците (сега частни жалбоподатели), поради което и така формулираният първи въпрос, по който се поддържа и наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да посочват съдебна практика, не може да се изведе и като правен въпрос, за който да е налице и общото основание. А и правото и задължението на съда да разгледа и реши правния спор, очертан от подадената до него искова молба, съгласно чл. 2 ГПК, се обуславя от допустимостта на производството, респ. от процесуалните предпоставки като условия за съществуването и надлежното предявяване на правото на иск, за част от които съдът следи служебно не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на исковия процес, както е при абсолютните предпоставки, сред които и е силата на пресъдено нещо, а друга – същият взема предвид само по отвод на страната (т. 1 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Затова и извършената от въззивния съд проверка за допустимостта на производството е в съответствие с установената съдебна практика.

Формулираните втори и трети въпроси, по които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, свързани с дължимата от съда правна квалификация на иска и наличието на тъждество между облигационен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК, също не са намерили отражение при излагане на правните изводи на въззивния съд при постановяване на обжалваното определение. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е изложил съображения за пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иска по чл. 87, ал. 3 във вр. с чл. 190, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в която се изразява и установителното действие на решението по чл. 223, ал. 1 ГПК между страните като противопоставени страни по производството, респ. за непререшаемост на правните въпроси, за които същата е формирана, съгласно чл. 299 ГПК, при разрешаване с него на правния въпрос за принадлежността на част от процесния имот на СО, като обуславящ въпрос и включен в предмета на делото (обусловеното дело), респ. по който е формирана сила на пресъдено нещо. Произнасянето по този правен въпрос, като включен в предмета на предходното дело, и установителното действие на постановеното по делото решение между страните са решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното определение за недопустимост на процеса, които не са включени при така формулираните правни въпроси в изложението към жалбата. Не се обосновава и нито една от посочените форми на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Не се твърди по така поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не е налице и твърдение за липса на практика на касационната инстанция и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложеното обосновава извод за отсъствие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване.

При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се установи вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или недопустим, а и да е очевидно неправилен, които основания не са и наведени от частните жалбоподатели. Ето защо, обжалваното въззивно определение не следва да се допуска касационно обжалване.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 9692 от 24.06.2024 г. по в. ч. гр. дело № 14061/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV-В състав, допълнено в частта за разноските с определение № 15007 от 27.09.2024 г.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.