Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 ДОПК вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „МЕМО“ ООД, ЕИК 836153543, чрез упълномощения адв. М.Ф, против решение № 1635 от 16.07.2018 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 1943 по описа за 2016 г., в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № Р-16002615007452-091-001/28.04.2016 г. и РА № П-16002616082026-003-001/11.05.2016 г. за поправка на РА, издадени от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърдени с Решение № 497/22.07.2016 г. на директора на Дирекция „ОДОП” – Пловдив при ЦУ на НАП, с който на дружеството за данъчен период м. 03.2013 г. е определен ДДС за внасяне в размер на 13 244,19 лв. и лихви за забава в размер на 4 087,19 лева.

Касаторът твърди, че решението в оспорената част е неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон отм. енително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробни съображения за неправилно определяне от съда на датата на данъчното събитие по извършената безвъзмездна доставка на услуга – извършено подобрение в нает имот. Моли да бъде отменено решението на АС – Пловдив и вместо него бъде постановено друго, с което да бъде отменен РА в посочената част. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Ответникът по касация – директор на Дирекция на „ОДОП” - Пловдив при ЦУ на НАП – в писмено становище, чрез упълномощен процесуален представител, оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на предявеното касационно основание и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови процесното решение, съдът е приел за установено, че на 31.01.2011 г. е сключен договор за наем между ревизираното дружество /Наемател/ и М. Куртогуллар и К. Куртогуллар /Наемодатели/, по силата на който „МЕМО” ООД наема недвижим имот, представляващ склад за трикотажни стоки и пакетирането им, находящ се в с. П., обл. Хасково. Договорът е сключен за срок от 5 години и при годишен наем в размер на 2 400 лева. Съгласно чл. 1.2 от наемния договор, наемателят се задължава, след като О. Х издаде на собствениците на имота – наемодатели по настоящия договор, Разрешението за преустройство на склада за трикотажни стоки в сладкарски цех, да извърши за своя сметка всички необходими действия, като поеме всички разходи за преустройството на наетия имот. Преустройството е извършено от „МЕМО“ ООД съгласно договора.

Съдът въз основа на събраните доказателства, включително и заключението на СТЕ, е счел, че извършеното от ревизираното дружество в наетия от него имот представлява подобрение по смисъла на §1, т. 32 ДР на ЗДДС в чужд имот, като собственикът на имота става собственик и на извършеното подобрение по силата на приращението, съгласно чл. 92 от ЗС (ЗАКОН ЗЗД СОБСТВЕНОСТТА). Това подобрение е приравнено на доставка на услуга от дружеството към наемодателя - налице е хипотезата на чл. 9, ал. 2, т. 4 ЗДДС. Тази доставка е приравнена на възмездна доставка на услуга от наемодателя, съгласно чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗДДС (нова – ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.). Обосновал е извод за неприложимост на нормата на чл. 25, ал. 3, т. 6 ЗДДС, съгласно която за извършените подобрения в нает недвижим имот - актив, датата на данъчното събитие е датата на фактическото връщане на актива с подобренията при прекратяване на договора за наем или преустановяване ползването на актива, когато подобрението не е предвидено като условие и/или задължение по договора, поради което е приложимо общото правило на чл. 25, ал. 2 ЗДДС.

При съобразяване с разпоредбата на чл. 27, ал. 2 ЗДДС (ред. изм. – ДВ, бр. 99 от 2011 г., в сила от 1.01.2012 г.) е намалил данъчната основа на извършената доставка на услуга до размера на установените чрез заключението на извършената комплексна техническа експертиза преки разходи, свързани с извършването й, в резултат на което е изменил установените с РА за данъчен период м. 03.2013 г. задължения за ДДС на коментираното основание, като главницата в размер на 25 277,38 лв. е намалена на 13 244,19 лв. и съответно лихвите за забава в размер на 7 801,93 лв. са намалени на 4 087,19 лева. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Спор по фактите няма. Спорът е правен и касае приложимостта на чл. 25, ал. 3, т. 6 ЗДДС. От данните по делото безспорно се установява, че в сключения на 31.01.2011 г. между ревизираното дружество /Наемател/, и М. Куртогуллар и К. Куртогуллар /Наемодатели/, договор за наем на недвижим имот (том 5 от приложенията към делото, с. 1083) е предвидено задължение в чл. 1.2 от наемния договор за наемателя да извърши за своя сметка всички необходими действия, като поеме всички разходи за преустройството на наетия имот от склад за трикотажни стоки в сладкарски цех. Преустройството е извършено от „МЕМО“ ООД съгласно договора. Следователно законосъобразно съдът е приел, че ревизираното лице е извършило подобрение в наетия имот по смисъла на § 1, т. 32 от ДР на ЗДДС и това подобрение представлява доставка, чиято дата на данъчното събитие се определя по общото правило на чл. 25, ал. 2 ЗДДС. Нормата на чл. 25, ал. 3, т. 6 ЗДДС е неприложима в конкретния случай, поради наличието на изключението за приложението й – подобрението е предвидено като задължение за наемателя в т. 1.2 от сключения наемен договор.

Тълкуването на действителната воля на страните по правилото на чл. 20 от ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), също не може да доведе до различен извод, до който се домогва касаторът. Задължението на наемателя, по чл. 1.2 от договора, освен че е определящо за неговия предмет, тъй като е в частта именувана от страните „Предмет на договора“ е посочено и в т.3.1, където е предвидено задължение за наемодателите да уведомят незабавно наемателя за издаденото им разрешение за преустройство на наетия имот, с оглед изпълнение от наемателя на задълженията му по т.1.2. от договора. В частта именувана от страните „Права и задължения на наемателя“, като първо негово право по т.4.1. пък е предвидено да приеме имота и да го ползва, след преустройството му, като сладкарски цех. Т.е. преустройството на имота е условие за ползването му съгласно договора като сладкарски цех.

Предвид гореизложеното съдебното решение в обжалваната част е правилно постановено и не са налице сочените от касатора основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК.

С оглед крайния изход на делото на ответника се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 787,46 лв. съобразно чл. 8, ал. 1, т. 4 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1635 от 16.07.2018 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 1943 по описа за 2016 г.

ОСЪЖДА „МЕМО“ ООД, ЕИК 836153543, да заплати на Дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Пловдив разноски по делото в размер на 787,46 /седемстотин осемдесет и седем лв. и четиридесет и шест/ лева. Решението е окончателно.