Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Баят против решение № 4594/05.07.2018 г., постановено от Административния съд София - град по адм. д. № 4945/2018 г., с което е отхвърлена жалбата на лицето против Решение № 1074/23.04.2018 год. на Председателя на Държавна агенция за бежанците към Министерския съвет, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ (ЗАКОН ЗЗД УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) (ЗУБ) му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. В жалба се твърди че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания са тези по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съда е изложил формални мотиви, взаимствани от административния акт. Били игнорирани данни, заявени от търсещия закрила като основание за извършено спрямо него отвличане. Първоинстанционния съд не установил, че административния орган не е формулирал преценка за сигурността на държавата по произход на лицето. Иска се отмяната на оспорения съдебен акт.
В съдебно заседание жалбоподателя се представлява от адв.. И, която развива доводи в подкрепа на сочените касационни основания. Жалбоподателя твърди, че цялото му семейство е в Холандия.
Ответникът в касационното производство - председателят на Държавната агенция за бежанците към Министерския съвет, чрез юрисконсулт, оспорва касационната жалба. Твърди, че същата е неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на М. Баят срещу решение № 1074/23.04.2018 год. на Председателя на Държавна агенция за бежанците към Министерския съвет, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т.4 от ЗУБ на лицето е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да достигне до това решение решаващия състав на Административен съд София – град е приел, че не са събрани доказателства за наличието на изискуемите по закон предпоставки за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут на Баят. При постановяване на решението от Председател на ДАБ, били спазени изискванията за форма, при съобразяване с приложимите административнопроизводствени правила. Правилно бил приложен и материалния закон, в съответствие с неговата цел. Изводът на административния орган, че изложените от жалбоподателя причини не представляват материалноправно основание за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ бил правилен и обоснован. Липсвали данни за преследване на лицето в страната му по произход по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ на основание предвидените в този текст причини - раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения.
Поведението на чужденеца навеждало на извод за наличието на подбуди и мотивировка, различни от предвидените в ЗУБ, даващи възможност за определянето му като бежанец, а от там и за възможността за предоставянето му на закрила на това основание.
Липсвали данни и за наличието на причини, които да дадат възможност за предоставяне на хуманитерен статут, както правилно преценил административния орган. По отношение на М. Баят липсвала реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. При тези съображения жалбата срещу оспореното Решение е определена като неоснователна и е оставена без уважение.
Жалбата е подадена от страна участвала в първоинстанционното производство, имаща интерес от оспорване на неблагоприятен за нея съдебен акт и в сроковете по чл. 211 от АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна.
При произнасянето си първоинстанционния съд е съобразил всички относими към производството факти и обстоятелства, имащи значение за постановяване на правилен и обоснован съдебен акт.
Както по време на производството пред административния орган, така и в хода на съдебното дирене, търсещия закрила не е доказал наличието на фактическите основания за предоставяне статут на бежанец, изброени в чл. 8 ал. 1 от ЗУБ. Настоящия съдебен състав споделя застъпеното в жалбата становище относно възможността за приемане на твърденията на лицето, търсещо закрила въпреки липсата на неопровержими доказателства, но това би могло да стане единствено и само тогава, когато изнесената от лицето история се характеризира с достоверност и логичност, като съдържа данни за обстоятелства, относими към основанията, въведени с разпоредбите на чл. 8 и 9 от ЗУБ, но такива в конкретния случай липсват. Твърдяните от М. Беят причини за напускане на страната си по произход имат криминален и личен характер и не обосновават наличието на основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение. От събраните доказателства, и най – вече от изнесената от търсещия закрила информация се установява, че официалните власти адекватно са се намесили при подаване на сигнала за извършеното спрямо него отвличане, провели са наказателно производство и са ангажирали отговорността на виновните лица. Отправените във връзка с това наказателно производство заплахи също имат строго криминален характер и защитата на лицето може да се осъществи чрез адекватната намеса на правоохранителните органи в Ирак.
Обосновани са изводите за правилна преценка на административния орган относно липсата на материалните предпоставки за уважаване молбата за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ал. 1 от ЗУБ. Предвид данните, съдържащи се в интервютата на молителя, съдът правилно е приел, че липсват доказателства да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Съдът е разгледал подробно данните от последната официална справка и на база тези данни обосновано е приел, че в Ирак към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи.
От последните данни за ситуацията в Ирак не може да се направи извод за наличие на значим за настоящото производство вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на чл. 9 от ЗУБ.Уената липса на ситуация на вътрешен въоръжен конфликт в страната сочи на неприложимост на разрешенията, дадени в решение С-465/2007 г. на СЕС по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/1983 ЕО, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ.
Настоящата инстанция също намира, че поведението на търсещото закрила лице, свързано с липсата на действия по търсене на закрила незабавно след напускането на Ирак, а и след незаконното му навлизане на територията на Р България е показателно за липсата на основание за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут. В хода на проведеното с лицето интервю, същия е заявил, че баща му е в Турция, като пътува редовно, макар и за кратко до Ирак. В този смисъл твърденията в жалбата за невъзможност Турция да се определи като трета сигурна страна по отношение на личността на Баят са несъстоятелни с оглед възможността именно там да му бъде оказана помощ или съдействие. Желанието да премине незабелязано през територията на страната, навежда на извод за наличието на желание за имигриране в конкретна държава в Европа, а не за избягване на действия, свързани с преследване от властите в страната му по произход или насочени към опазване на живота и здравето си поради наличието на заплаха, вписваща се в критериите, заложени в чл. 9 ал. 1 от ЗУБ. В този смисъл са и изнесените в съдебно заседание от 20.02.2019 год. твърдения за местонахождението на неговите роднини. Липсват пречки за Баят да предприеме действия по осигуряване на законно основание на пребиваването си на територията на Холандия където се намирали роднините му и това не следва да става по реда на ЗУБ след намеса на Българската държава в лицето на Държавната агенция за бежанци. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - София град е правилно и следва да бъде оставено в сила, тъй като липсват данни за допуснати нарушения по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК.
Водим от горното и на основание чл. 221 ал. 2 предл. 1 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4594/05.07.2018 год. по адм. д. № 4945 по описа на Административния съд София - град за 2018 год. Решението е окончателно.