Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи, чрез процесуалния му представител юрисконсулт Т.Г срещу решение № 5860 от 16.10.2018 г. по адм. дело № 1590 по описа за 2018 г. на Административен съд - София град. С него по жалба на Т.А е отменена негова заповед № 513з-329 от 15.01.2018 г., с която на основание чл. 214, ал. 2 от ЗМВР временно е отстранен от заеманата длъжност „младши автоконтрольор” I степен, 01 група, 02 сектор към отдел „Пътна полиция” на СДВР.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл.209, т.3 от АПК. Моли за отмяната му и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Изразява становище за прекомерност на претендираното от ответната страна, адвокатско възнаграждение.

Ответникът – Т.А, чрез адв. Я.А, в писмен отговор по касационната жалба, писмена молба по хода на делото от 19.03.2019 г., в писмени бележки депозирани в откритото съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за отхвърлянето й присъждане на съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция, Представя списък по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, като прецени наведеното в касационната жалба касационно основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството пред Административен съд София – град е образувано по жалба на Т.А против заповед № 513з-329 от 15.01.2018 г. на директора на СДВР, с която на основание чл. 214, ал. 2 от ЗМВР временно е отстранен от заеманата длъжност „младши автоконтрольор” I степен, 01 група „Специализирана група за контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия” в 02 сектор към отдел „Пътна полиция” на СДВР, считано от датата на издаване на заповедта. От фактическа страна съдът е приел, че при издаване на процесната заповед административният орган е съобразил наличието на образувано срещу жалбоподателя, на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ЗМВР, дисциплинарно производство. Това е станало със заповед № 513з-75 от 08.01.2018 г. на директора на СДВР, издадена по повод посъпили данни от Софийска градска прокуратура за привличане на Т.А като обвиняем по следствено дело № 34 от 2017 г., по описа на Следствен отдел при Софисйка градска прокуратура за извършено престъпление по чл. 302, т. 1 от НК, във връзка с чл. 301, ал. 1 от НК. Отстраняването от длъжност е на основание чл. 214, ал. 2 от ЗМВР, а именно поради привличане на държавния служител като обвиняем за престъпление извършено от него в качеството му на длъжностно лице и при образувано срещу служителя дисциплинарно производство, които две кумулативни предпоставки в случая са безспорно установени, и не се оспорват.

За да отмени заповедта за временно отстраняване от длъжност, първоинстанционният съд е приел, че правната норма послужила като основание за издаване на оспорения акт, а именно чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, е обявена за противоконституционна с решение на Конституционния съд № 10 от 29 май 2018 г., постановено по конст. дело № 4 от 2017 г., (ДВ, бр. 48/2018 год.), което е основание по чл. 142, ал. 2 от АПК.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решението е правилно постановено. Неоснователни са възраженията в касационната жалба за неправилно тълкуване и прилагане от съда на разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията на РБ и и на решение № 10 от 29 май 2018 г., постановено по конст. дело № 4 от 2017 г. Според касационния жалбоподател актът обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Видно от данните по делото с определение № 8433 от 05.06.2019 г., постановено по настоящото дело, Върховният административен съд е отменил определението си от 20.03.2019 г., с което е даден ход по същество на спора. Установил е несъответствие на чл. 142, ал. 1 от АПК с чл. 151, ал. 2 от Конституцията на РБ, както и несъответствие на чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК, във връзка с чл. 144 от ГПК, с чл. 151, ал. 2 и ал. 4, ал. 1 от Конституцията на РБ. Спрял е производството по делото и е внесъл въпросите в Конституционния съд на РБ. С решение № 4 от 14 май 2020 г., постановено по конст. дело № 9 от 2019 г., (ДВ, бр. 48/2020 г.)., е отхвърлено искането на състава на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл. 142, ал. 1 от АПК, (обн., ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г., посл. изм. и доп., бр. 44 от 13 май 2020 г.). В мотивите си Конституционният съд е приел, че ако материалният закон, който е действал към момента на издаването на индивидуалния или общия административен акт е обявен от Конституционния съд за противоконституционен, той няма да се приложи по заварените неприключили правоотношения, висящи пред съд или пред административен орган. Върховенството на Конституцията и нейната пряка приложимост са принципите, които обвързват и задължават съдилищата да не приложат чл. 142, ал. 1 от АПК в случаите, в които материалният закон, който е действал към момента на издаването на административния акт и който е предмет на на спора пред съда, е обявен за противоконституционен, докато процесът е висящ и е бил спрян до произнасянето на Конституционния съд. Поради това чл. 142, ал. 1 от АПК не е в противоречие с чл. 151, ал. 2 от Конституцията, а следва да се прилага във връзка с тази конституционна разпоредба така, както тя е изтълкувана с решение № 3 от 2020 г. по конст. дело № 5 от 2019 г. Конституционният съд приема, че за да се обяви една разпоредба на закон за противоконституционна, тя трябва да е в противоречие с основния закон, поради което да не е възможно да регулира дадени обществени отношения. Случаят с атакувания чл. 142, ал. 1 от АПК не е такъв. Съобразно постановеното от Конституционния съд на РБ решение, обявената вече за противоконституционна разпоредба на чл. 214, ал. 2 от ЗМВР не може да бъде част от приложимото действащо право не само занапред, а и към момента на издаване на процесната заповед за отстраняване от длъжност. Обжалваното съдебно решение следва да се остави в сила като правилно постановено.

При този изход от делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция, съгласно списъка по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, представляващи договорено и изплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 500, 00 лв. По отношение на възражението за прекомерност на адвокатско възнаграждение, съдът счита същото за неоснователно, с оглед нормата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която претендираната сума от 500, 00 лв. е в минимален размер.

Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5860 от 16.10.2018 г. по адм. дело № 1590 по описа за 2018 г. на Административен съд - София град.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на Т.А сумата от 500,00 лв., съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.