Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Г. К. ЧЛЕНОВЕ:С. В. БРАНИМИРА МИТУШЕВА

при секретар И. В. И. и с участието на прокурора Георги Камбуровизслуша докладваното от съдиятаС. В. по адм. дело № 4919/2021

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/.

Образувано е по касационна жалба на В. Ш. от [населено място], обл. Пазарджик, чрез процесуалния й представител адв. К. – Петкова, срещу решение № 1046 от 29.12.2020г. по адм. д. № 649/2020г. на Административен съд – гр. Пазарджик, с което при повторно разглеждане на делото във връзка с решение № 7282 от 11.06.2020г. по адм. д. № 10083/2019г. на ВАС, е отхвърлена жалбата й против заповед №2089 от 05.09.2018г. на кмета на О. П. с която на основание чл. 225а ал. 1 във връзка с чл. 225 ал. 2 т. 1 и т. 2 от ЗУТ е наредено на наследниците на З. И. В. да премахнат незаконен строеж „масивна стопанска сграда, находяща се частично в УПИ IХ - 61 и в улица о. т. 16 - о. т. 15 по плана на [населено място].

С касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди неправилност на изводите на съда за съответствие на заповедта с изискванията за форма и за постановяването й без допуснати нарушения на административно производствените правила, като твърди наличието на такива, а именно липса на фактически и правни основания, посочени в нея за издаването й, както и допуснати нарушение досежно връчването й /липса на предпоставки по § 4 ДР на ЗУТ/, както и липса на съставен акт по чл. 225 ал. 3 ЗУТ. Излага и съображения за неправилност на извода за материална законосъобразност на заповедта, като напротив посочва, че същата е незаконосъобразна, тъй като не са отчетени настъпили промени в регулационния статут на имота, включително досежно установената улица, както и неправилност на извода за това, че спорната постройка не е търпим строеж. Твърди приложимост на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ предвид годината на извършване на строежа и фактът, че спорната постройка е отговаряла на нормите по устройство на територията, действали към момента на извършването й – 1991 – 1992г. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта за премахване на незаконен строеж. Алтернативно иска делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – гр. Пазарджик. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът кмет на О. П. чрез процесуалния си представител юрк. В., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Претендира разноски.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови оспореното решение АС – гр. Пазарджик е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, в съответствие с изискванията за форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е, че заповедта е материално законосъобразна, тъй като спорният обект представлява строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, извършен без строителни книжа. Приел е и че същият не представлява търпим строеж, тъй като от доказателства, включително приетата по делото СТЕ, е установено, че процесната постройка представлява такава на допълващото застрояване, а именно второстепенна постройка за която съобразно твърдения период на извършване 1991 – 1992г. са приложими правилата на Правилника за прилагане на закона за териториално и селищно устройство /ППЗТСУ – отм./ и Наредба № 5 от 1977г. за правила и норми по териториално и селищно устройство /ДВ бр. 69 от 02.09.1977г. – отм./. Приел е, че спорната постройка не отговаря на изискванията на приложимата към момента на извършването й норма на чл. 120 и 121 от ППЗТСУ /отм./, тъй като площта й надвишава допустимите максимум 20 кв. м., а именно изградена е на около 33 кв. м., както и нарушава изискването такива постройки да не бъдат ситуирани на уличната регулационна линия, а спорната постройка е разположена на уличната регулационна линия като частично с около 3,90 метра навлиза и в улицата. Приел е и че постройката не отговаря на сегадействащите правила, а именно на чл. 46 ал. 2 ЗУТ, тъй като надвишава максимално допустимата височина от 3 м. в най – високата си част, тъй като е с височина от 3,75 м., както и не съответства на изискването на чл. 42 ал. 2 ЗУТ да не е разположена на уличната регулационна линия. Поради това е приел, че спорният строеж не е търпим нито по правилата на § 127 ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, нито в хипотезите на § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ, тъй като не отговаря на превилата по устройство на територията, действали към момента на извършването му, нито по сегадействащите, както и поради това, че не е изпълнено второто условие по § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно не е декларирана пред одобряващите органи до 31.12.1998г. Посочил е, че е неотносимо в случая твърдението, че спорната постройка е декларирана по Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Посочил е и че е неприложима разпоредбата на чл. 121 ал. 4 от Наредба № 5 от 1977г., тъй като постройката не е изградена съгласно застроителен, регулационен план или кварталнозастроителен или силуетен план или кварталнозастроителна разработка в обща група с други такива постройки, както и не граничи с извън селищна територия, а с улица, в която частично навлиза. По тези съображения е приел оспорената заповед за законосъобразна и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно.

При постановяване на оспореното решение съдът е съобразил указанията, дадени в решение № 7282 от 11.06.2020г. по адм. д. № 10083/2019г. на ВАС. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед съответства на изискванията за форма, като е неоснователно възражението, че същата не съдържа фактически и правни основания. Напротив видно от самата заповед в нея са посочени фактическите основания за издаването й, установен незаконен строеж с дадено описание, извършен без строителни книжа и в несъответствие с действащия ПУП, които пък фактически основания са съответни на посочените правни такива за издаването й – чл. 225 ал. 2 т. 1 и 2 ЗУТ. Правилен е извода на първоинстанционния съд за липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила при издаване на заповедта. Неоснователно е възражението за нарушено право на защита, тъй като не е бил връчен редовно на касаторката съставеният констативен акт, тъй като не са били налице предпоставки по § 4 ДР на ЗУТ. Това дори да се приеме за нарушение не е от категорията на съществените, тъй като не се преклудира възможността да се наведат всички възражения срещу констатациите в акта и да се представят доказателства, включително и в съдебното производство, което и касаторката е направила. Неоснователно е и възражението за допуснато нарушение, тъй като не е съставен акт по чл. 225 ал. 3 ЗУТ, тъй като тази разпоредба се отнася за строежи от първа, втора и трета категория строежи и за заповедта по чл. 225 ал. 1 ЗУТ, а в настоящия случай се касае за строеж от категория различна от посочените в чл. 225 ал. 3 ЗУТ, както и заповедта е с правно основание чл. 225 ал. 2 ЗУТ и е съставен съответно констативен акт по чл. 223 ал. 2 ЗУТ във връзка с чл. 225а ал. 2 ЗУТ.

Най – накрая правилен е извода на АС – гр. Пазарджик за материална законосъобразност на оспорената заповед. Правилен е извода на съда, че в случая безспорно е установен строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, извършен без строителни книжа, каквито са се изисквали за него, който го прави незаконен и подлежащ на премахване съгласно чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ. Правилен е и извода за това, че спорният строеж не съответства и на предвижданията на ПУП, както към момента на извършването му – 1991г. - 1992г., към който момент е действал регулационен план от 1935г., така и по сегадействащия, одобрен 2001г., т. е. налице е правното основание по чл. 225 ал. 2 т. 1 ЗУТ.

От приетата по делото СТЕ се установява безспорно, че стопанската сграда излиза извън очертанията на имотната граница на имота с приблизително 3,90м., попадайки в улица. От същата СТЕ се установява, че спорната сграда в североизточният ъгъл на имота на жалбоподателката още по плана от 1935г., УПИ Х – 9 тогава /сега IХ - 61/, попада частично в улица при о. т. 45 по този план на селото. Вещото лице дава заключение, че се касае за второстепенна постройка за отоплителни материали с площ 6,00 на 5,50 м. Т.е. още по плана от 1935г., в рамките на действието на който е построена през 1991 – 1992г., постройката е излизала извън очертанията на поземления имот, нанесен в кадастралния план /контура с черен цвят/ и е навлизал в отбелязания на кадастралния план имот, отреден за улица. Същото се установява и по отношение на действалия към момента на извършване на постройката регулационен план от 1935г., а именно че постройката излиза не само от имотните граници на имота на жалбоподателката, но и попада в рамките на предвидената още с плана от 1935г. улица. Т.е. постройката не съответства на предвижданията на действащия план към момента на извършването й, както и не съответства на сегадействащия такъв от 2001г., като и по този регулационен план постройката частично попада в рамките на предвидената улица. В тази връзка е неоснователно възражението в касационната жалба, че съдът не е отчел правилата и нормите по устройство на територията и не е преценил дали спорната постройка е търпим строеж по нормите, действали към момента на извършването й. Напротив съдът е направил такава преценка и изводите му се споделят от настоящата инстанция.

Правилно съдът е приел, че спорният строеж не е търпим като с оглед времето на извършване на строителството, правилно са обсъдени предпоставките за търпимост по относимата разпоредба на §16, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Правилен е изводът на съда, че строежът не е търпим, тъй като е ситуиран в нарушение на предвижданията на ПУП, както към момента на извършването му, така и по сегадействащия по изложените по – горе съображения, т. е. не е допустим по регулационните планове. Правилен е и извода на съда за това, че спорната постройка не съответства на действалите по време на извършването му, както и по сега действащите правила и нормативи по устройство на територията, както по отношение на допустимите размери на такава постройка във вертикално и в хоризонтално отношение /спорната постройка ги надвишава/, така и по отношение на местоположението й. Безспорно се касае за постройка на допълващото застрояване по сегадействащите правила и норми и съответно на второстепенна постройка по смисъла на чл. 119 ал. 1 ППЗТСУ /отм./, действал към момента на извършването й. Съгласно чл. 119 ал. 1 ППЗТСУ второстепенните постройки с обслужващо домакинско предназначение са летни кухни, леки постройки за отоплителни материали и беседки. В случая спорната постройка е такава за отоплителни материали и е разположена на уличната регулационна линия, като частично попада и в самата улица. Съгласно чл. 121 ал. 1 от Наредба № 5 от 1977г. „Второстепенните постройки не могат да се разполагат на уличнорегулационната линия или близо до нея пред жилищната сграда“, а съобразно чл. 120 ал. 1 от Наредба № 5/1977г. те могат да са със застроена площ най-много 20 кв. м при най-голяма височина 2,30 м до най-високата част на стрехата и 3,00. На така посочените норми по устройство на територията, действали към момента на извършване на постройката през 1991 – 1992г., същата не отговаря, тъй като е с площ от около 33 кв. м. и по – голяма височина от посочената и е разположена на уличната регулационна линия, навлизайки и в улицата. Същата не отговаря и на сегадействащите правила и нормативи, тъй като чл. 46 ал. 2 ЗУТ също поставя ограничения на височината на такива постройки, които спорната надвишава, а чл. 42 ал. 2 ЗУТ не допуска разполагането им на уличната регулационна линия с изключение на гаражи, работилници или обекти за търговия и услуги, от която категория спорната постройка не е. Поради изложеното настоящият състав намира, че е правилен извода на съда за законосъобразност на заповедта, тъй като безспорно е установен незаконен строеж извършен без строителни книжа, в противоречие с предвижданията на ПУП и който не е търпим по смисъла на относимата разпоредба на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ.

Оспореното решение като правилно, постановено в съответствие с материалния закон, следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Искането на ответника по касация, представляван от юрисконсулт, който представя писмен отговор, но не се явява в съдебно заседание, е основателно и следва да бъде уважено съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, но в размер на 100 лв., тъй като делото не разкрива правна сложност, а и не е проявена извънредна активност от процесуалния представител на ответника, която да обоснове възнаграждение в максималния размер от 240 лв. по чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1046 от 29.12.2020г., постановено по адм. д. № 649/2020г. на Административен съд – гр. Пазарджик.

ОСЪЖДА В. Ш. от [населено място], общ. Пазарджик да заплати на О. П. сума в размер на 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Георги Колев

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Славина Владова

/п/ Бранимира Митушева