Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/ - София при ЦУ на НАП срещу решение № 2043 от 27.03.2017 г. на Административен съд София-град, постановено по адм. д. № 8074/2016 г., с което е отменен ревизионен акт (РА) № Р-29002915008584-091-001/01.06.2016 г. на органи по приходите при ТД на НАП - гр. С., в частта потвърдена с негово Решение № 1254/25.07.2016 г.
Иска се отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът възразява срещу извода на съда, че обсебването от лизингополучателя на вещи, предоставени по силата на договор за лизинг, който е прекратен, не представлява липси по смисъла на чл. 79, ал. 3 ЗДДС от гледна точка на лизингодателя. Излага подробни съображения, че за целите на приложението на разпоредбата на чл. 79, ал. 3 ЗДДС, обсебването на вещи следва да бъде приравнено по ефект на кражбата. Възразява и срещу извода на първоинстанционния съд, за неправилно извършена корекция на ползван данъчен кредит в размер на 23 200,00 лв. по фактура № 1494/28.08.2008 г., издадена от [фирма] на основание чл. 78, ал. 1 ЗДДС. Счита решението за неправилно и в частта, в която не е уважено направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Прави се искане съдът да постанови решение, с което да отмени съдебното решение и да постанови друго за отхвърляне на жалбата срещу процесния РА. Претендира присъждане на направените разноски за двете инстанции.
Ответникът – [фирма], чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски по делото, съгласно приложен списък пред първата инстанция.
Представителят на Върховна административна прокуратура излага становище за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд (ВАС), първо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С оспорената пред Административен съд София - град част на РА на ревизираното дружеството са установени задължения за внасяне ДДС за данъчни периоди м.02.2010 г., м.06.2010 г., м.07.2010 г., м.09.2010 г., м.12.2010 г., м.01.2011 г., от м.07.2011 г. до м.10.2011 г., м.12.2011 г., м.01.2012 г., от м.07.2012 г. до м.10.2012 г., в размер на 359 337,78 лева в резултат на прилагането на чл. 79, ал. 3 ЗДДС, като за 24 от ревизираните 37 данъчни периода са начислени лихви по чл. 175 ДОПК във връзка с извършени със закъснение корекции по чл. 79, ал. 3 ЗДДС.
Констатирано е, че [фирма], в качеството си на лизингодател, е сключило договори за финансов лизинг с лизингополучатели, по 31 от които са настъпили обстоятелства, довели до едностранно прекратяване на договорите от ревизираното дружество, поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателите. Обект на лизинговите договори са пътни превозни средства, машини и оборудване. След едностранното прекратяване на договорите лизингодателят не е успял да възстанови владението върху лизинговите вещи, предмет на договорите. Установено е, че дружеството е предприело действия, след прекратяване на договорите, по изваждането на изпълнителни листове за връщане на активите и въвеждане във владение, посредством частен съдебен изпълнител. По отношение на лизинговите вещи, предмет на процесните договори, върху които ревизираното лице не е възстановило владението си, ревизиращите са констатирали, че е продължило да заплаща дължимия данък по ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ), застраховки Каско и Гражданска отговорност на моторните превозни средства, имуществени застраховки на другите видове активи, дълго време след като лизинговите договори са били прекратени. Установено е, че никое от процесните МПС не е спряно от движение и не е снето от отчет в КАТ, данъци по ЗМДТ и застраховки са заплащани до 2015 г. или 2016 г., а в някои случаи и до 2017 г.
С оглед така установената фактическа обстановка органите по приходите са стигнали до извода, че [фирма] е следвало да извърши корекция на ползвания данъчен кредит при покупката на активите, обект на лизинговите договори, на основание чл. 79, ал. 3 ЗДДС. Изложили са мотиви, че е налице „липса“ на стоки, позовали са се на решение С-550/11 и решение № 1727/17.02.2016 г. по адм. д. № 6421/2015 г. на ВАС, съгласно които е допустимо кражбата да бъде приравнена като данъчен ефект на липсата и са мотивирали извод, че обсебването на чужда вещ е сходно на кражбата и също може да бъде приравнено на липса на стоката. С РА са начислени и лихви за забава във връзка с извършените корекции на ползван данъчен кредит по реда на чл. 79, ал. 3 ЗДДС.
Съдът е приел за незаконосъобразна атакуваната част от РА. Подробно е мотивирал решението си с аргументи, че обсебването не може да бъде приравнено на кражбата, не само в наказателноправен смисъл, но включително и от гледна точка на липса на вещта, по смисъла на чл. 79 ЗДДС, тъй като при обсебването вещта е налична и се знае при кого се намира. Решението е правилно в тази му част.
Съгласно приложената от органите по приходите разпоредба на чл. 79, ал. 3 ДОПК (в приложимата редакция за ревизирания период 01.01.2009 г. – 31.12.2012 г. – ДВ, бр. 113 от 2007 г.), регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на липси или при бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им, за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит.
По делото относно гореописаната хипотеза не е имало спор по фактите. Спорът е правен и се заключава до това дали неизпълнението от страна на лизингополучателя на задължението за заплащане на лизингови вноски, последвано от задържане на вещта, т. е. – обсебването й, може да бъде разглеждано като липса на вещта по смисъла на цитираната разпоредба. Органите по приходите се позовават на съдебна практика, която приема, че е допустимо кражбата на вещта да се приравнява на липса по смисъла на ЗДДС и търсят аналогия между кражбата и обсебването, при което вещта също не се намира във фактическото владение на собственика. Касационният състав споделя аргументите на първоинстанционния съд, че при обсебването не е налице липса на вещта. Още повече, че в случаи като процесния липса на стоките, в смисъл на ненамирането им във фактическата власт на лизингодателя е налице и при действието и изпълнението на договорите за финансов лизинг, но това обстоятелство безспорно не е основание по чл. 79, ал. 3 ЗДДС – липса на стоката. С оглед на установеното от приходните органи, че никое от процесните МПС не е спряно от движение и не е снето от отчет в КАТ, данъци по ЗМДТ и застраховки са заплащани до 2015 г. или 2016 г., а в някои случаи и до 2017 г., то движимите вещи определено са налице и се използват от лизингополучателя, но ползвателят не заплаща дължимото за това възнаграждение на собственика. Т.е. от това обстоятелство могат да възникнат облигационни задължения за обезщетения за ползването. Самите органи по приходите са установили случаи на връщане на част от тези автомобили на ревизираното дружество и неправомерно са начислили лихви при констатации за недължимост на главниците.
С обжалваното съдебно решение процесният РА е отменен и в оспорената част относно извършена корекция на данъчен кредит в размер на 23 200,00 лв. по фактура № 1494/28.08.2008 г., издадена от [фирма] за доставка, която не е извършена.
Съгласно договор за финансов лизинг № 003100-022/27.08.2008 г. [фирма], в качеството си на лизингодател се е задължило да придобие и предостави за ползване на [фирма] лизингов актив – употребяван самосвал. Касае се за т. нар. „обратен лизинг“, тъй като ревизираното дружество следва да придобие процесния актив от [фирма] и впоследствие да му го предостави в условията на договор за финансов лизинг. За платените авансово 100% от цената на актива от доставчика е издадена фактура № 1494/28.08.2008 г., по която през същия данъчен период лизингодателят е упражнил правото на приспадане на пълен данъчен кредит. Ревизираното лице е издало на [фирма] фактура № 39219/28.08.2008 г. за първоначална вноска с начислен ДДС в размер на 2 424,11 лв. и още 19 фактури за дължими лихвени плащания. Последната фактура е от 19.02.2010 г.
Съгласно приетата съдебно-счетоводна експертиза основанието за издаване на фактура № 1494/28.08.2008 г. е „Авансово плащане за употребяван автомобил марка SCANIA 124.470, шаси: [номер]“. Общата стойност по фактурата е 139 200,00 лв. с ДДС. Сумата е заплатена изцяло на 28.08.2008 г. с платежно нареждане с уникален регистрационен № [номер].
Не са налице данни за предаване на предмета на доставката и поради неполучаването на автомобила от [фирма] липсва последващо отдаване на лизинг, т. е. изпълнение на договора за финансов лизинг. Няма издадено и кредитно известие от страна на доставчика [фирма].
По делото отново не е имало спор относно фактите. Спорът е правен и се заключава до това към кой момент следва да бъде извършена корекция на ползвания данъчен кредит по фактура № 1494/28.08.2008 г. – дали в периода на издаването й, тъй като данъчното събитие реално не се е осъществило, в какъвто смисъл са аргументите на ревизираното лице, възприети в обжалваното решение, или към данъчния период, в който е била издадена последната фактура по договора – 19.02.2010 г., каквато теза поддържат органите по приходите.
Не се спори, че към момента на издаване на фактура № 1494/28.08.2008 г. не е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 и 2 ЗДДС, тъй като на тази дата не е осъществена доставка на заплатената стока. Възникналото право на данъчен кредит е на основание разпоредбата на чл. 25, ал. 7 ЗДДС, в която е предвидена изискуемост на данъка при извършено цялостно или частично авансово плащане – при получаването на плащането. Без да е приравнено на данъчно събитие, но пораждайки изискуемост на данъка, авансовото плащане е свързано със задължение регистрираното лице да го начисли, а фактическият състав на начисляването включва издаване на данъчен документ – чл. 86, ал. 1, т. 1 ЗДДС. При предварително плащане възниква право на приспадане на данъчен кредит – чл. 68, ал. 1, т. 2 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Плащането следва да е в корелация с бъдещо възникване на данъчно събитие. При липса на доставка въобще, следва да се преодолеят последиците от квазиданъчното събитие по чл. 25, ал. 7 ЗДДС, тъй като облагаеми са доставките, а не плащането /т. 26 от решение на СЕС по дело С-520/10/. Обосновано, законосъобразно и правилно първоинстанционният съд е приел, че корекцията следва да бъде извършена към датата на неоснователно упражненото право на приспадане. Тъй като тази дата е извън ревизирания период, ревизиращите органи по приходите са се опитали да обосноват корекция към дата, намираща се в периода, предмет на ревизията, но избраният подход няма опора в законодателството.
Достигайки до същите правни изводи съдът е постановил правилен съдебен акт, който настоящата касационна инстанция следва да остави в сила.
С оглед крайния изход на делото, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на адвокатско възнаграждение е за размера, претендиран и вече присъден от първата инстанция. С оглед обстоятелството, че заплатеното адвокатско възнаграждение е за процесуално представителство до приключване на делото пред всички инстанции и с оглед фактическата и правна сложност на делото, правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице твърдяната прекомерност.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2043 от 27.03.2017 г. на Административен съд - София, постановено по адм. д. № 8074/2016 г. Решението не подлежи на обжалване.