№ 390
гр. София, 28.01.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 209/2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5462/28.11.2024 г., на М. И. Е., чрез адвокат З. О. и адвокат М. Т., срещу въззивно решение № 190/23.10.2024 г. по в. гр. д. № 351/2024 г. на Окръжен съд - Разград.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да основе решението си на свидетелски показания, събрани в друго производство, преразказани в производството по висящия спор от заинтересован свидетел; 2. Длъжен ли е въззивният съд да приеме за установени правнорелевантните обстоятелства само въз основа на цялостната преценка, поотделно и в тяхната съвкупност, на относимите доказателства, събрани по делото по установения в ГПК ред, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните; 3. Прекъсва ли се на основание чл. 84 ЗС придобивната давност с предявяване на възражение по чл. 116, б. „б“, предл. второ ЗЗД; 4. Приложим ли е чл. 79 ЗС с оглед §3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията на Р. Б.
Ответникът по касация – Д. С. М., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат И. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в коxто твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбата и по същество. Претендира направените в настоящото производство разноски.
Постъпил е отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и от С. С. Е., чрез адвокат М. Т., в който се твърди, че касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена.
Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 318 от 19.05.2024 г. по гр. д. № 1285/2023 г. на Районен съд – Разград в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за съдебна делба на построените сгради в поземлен имот с идентификатор ***, а именно: сграда с идентификатор ****, със застроена площ 64 кв. м.; сграда с идентификатор ****, със застроена площ 35 кв. м.; сграда с идентификатор ****, със застроена площ 51 кв. м.; сграда с идентификатор ****, със застроена площ 22 кв. м., при квоти: 5/6 ид. ч. за М. И. Е. и 1/6 ид. ч. за Д. С. М..
Въззивният съд е приел за установено, че С. М. Ч. и Е. С. Ч. са придобили процесните недвижими имоти в условията на СИО. Е. Ч. е починала на 27.11.1997 г., като оставила наследници преживелия си съпруг и трите си деца – А., Д. и С.. На 14.05.1998 г. А. М. се е отказал от оставеното от майка му наследство. На 23.08.2002 г. С. Ч. и дъщеря му С. Е. са прехвърлили на М. Е. собствените си идеални части върху сградите в поземления имот заедно с правото на строеж. На 22.10.2002 г. С. Ч. е починал, оставяйки за законни наследници трите си деца – А., С. и Д.. А. М. е починал на 12.07.2015 г. и е остави за свои наследници преживялата си съпруга С. Т. и дъщерите си Н. Т. и А. Т. Установено е, че през 2020 г. Д. и неговият син Б. са предявили срещу М. Е., С. Е., С. Т., Н. Т. и А. Т. положителни установителни искове за собственост въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност до 2010 г., съответно на 3/4 и 1/4 ид. ч. от целия имот. С влязло в сила решение исковете са отхвърлени, като е прието, че в полза на ищците не е изтекла десетгодишната придобивна давност. Въззивният съд е приел за установено от показанията на Б. А. /снаха на Д./, че той винаги е живял в [населено място], на [улица]. Тя присъствала на първото дело и в съдебната зала чула свидетеля В. И., който разказалал как заедно с М. Е. са ходили през 2012 г. да говорят с Д. за продажба на къщата, като последният им обяснил, че счита имота за свой. Според свидетелката наследниците на починалия брат А. също са смятали, че процесният имот е собственост на Д., тъй като другите двама наследници - баща им и сестра му С. са били обезпечени с други имоти. Свидетелите К. С., ходжа на [населено място], и И. С., съсед на Д., също са свидетелствали, че имотът е стопанисван от Д. в последните 10-15 години. К. С. е заявил, че не е виждал ищеца повече от 10 години, тъй като живеел в [населено място]. Свидетелите сочат още, че покойният С. е искал процесният имот да остане на Д. след смъртта му. Свидетелят Ц. А., съученик на ищеца и съсед на С., е разказал, че седмица преди заседанието научил, че трето лице – Ф., е говорил с М. Е. и Д. за закупуване на имота, но сделката пропаднала. Н. С., сестра на М. Е., е посочила, че имотът е прехвърлен на брат й от дядо С., а М. е искал да си уреди сметките с Д. като изкупи неговия дял или му продаде своя. От брат си е разбрала, че Ф. иска да купи къщата, но Д. категорично отказал. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че решението по предходното дело има СПН между страните и за релевирания период на придобивна давност. По настоящото дело обаче Д. М. се е позовал на последващ период на текла в негова полза придобивна давност – 2012г.-2023 г. За неоснователно е преценено възражението на М. Е., че теклият срок на придобивна давност е прекъснат на основание чл. 116, б. „б“, предл. второ ЗЗД с възражението по предходното дело, че той е собственик на 5/6 ид. ч. от процесните имоти. Съдът е посочил, че само активното поведение на собственика на имота, изразено чрез предявяване на вещни искове за защита на притежаваното абсолютно вещно право, може да прекъсне придобивната давност. Положителният установителен иск на Д. М. е отхвърлен с решението на ВКС не поради активно поведение на ответника, а поради факта, че в полза на ищеца не е бил изтекъл законоустановеният 10 годишен срок на владение. Предмет на разглеждане на предходното дело не е било основанието, на което ответникът се легитимира като собственик. С тези аргументи съдът е приел, че поддържаната теза от ответника по приключилото дело, че е собственик на ид. ч. от имота, не е активно поведение от негова страна в защита на правото му на собственост, водещо до прекъсване придобивната давност, текла в полза на ищеца. За установяване твърдението на Д. М. по настоящото дело, че в негова полза е изтекъл десетгодишен период, считано от 2012г., на давностно владение, както и за началния момент, от който държането му като съсобственик е преминало във владение, въззивният съд е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства. Показанията на К. С. и И. С. /живеещи в същото населено място/ са кредитирани като достоверни относно стопанисването на имота в последните 10-15 години от Д. М.. Посочено е, че изнесените от тях данни съответстват на събраните по делото писмени доказателства. От показанията на свидетелката Б. А. въззивният съд е приел за установен началния момент, в който М. е осъществил действия, с които е отблъснал владението на М. Е. и е установил своене – 2012 г. Направен е извод, че давността е изтекла най-късно в края на 2022 г., т. е. преди ищецът да предяви иска за съдебна делба. Съдът е посочил, че показанията на свидетелката Н. С. не спомагат за установяване на друга начална дата на течението на придобивната давност, доколкото същата не е съобщила кога М. Е. и Ф. са разговаряли с Д. М. за продажба на имота, респ. към коя дата М. е демонстрирал категоричното си намерение за своене. В заключение е отбелязано, че доводите на Е. за прекъсване придобивната давност с възражение по смисъла на чл.116, б.“б“ ЗЗД са необосновани, доколкото оспорването на предявения срещу него иск за собственост не представлява възражение по смисъла на цитираната норма, годно да прекъсне давността.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По първите два въпроса относно дейността на въззивния съд е съобразена задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК. Според нея въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти. Посочил е, кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, доводите и възраженията, като е дал отговор на спорните въпроси. Съобразена е трайната практика на ВКС, според която въззивният съд дължи обсъждане на доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира. Той не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. Гласните доказателства, които са относими и допустими, трябва да се възприемат от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При преценка на показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи със завишена критичност и да отчете доколко са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост за определени факти и дали противоречат на останалите доказателства по делото. При анализа на свидетелските показания съдът следва да установи дали е налице противоречие в показанията и да ги съпостави с останалите доказателства, като изложи съображения налице ли са основания да не се кредитират показанията и защо. Съдът следва да съобрази и при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. В настоящия случай при спора за придобиването по давност на съсобствен имот от единия от съсобствениците – Д. М., въззивният съд е дал отговор на въпроса дали последният владее изключително за себе си целия имот и откога, съгласно постановките на ТР №1/2012г., ОСГК, ВКС. Съдът е аргументирал приетата от него начална дата на преобръщане на държането от страна на М. на идеалните части на М. Е. в съсобствеността /interversio possessionis/, от която дата е започнала да тече и придобивната давност в полза на М., с показанията на Б. А.. Посочено е, че тези показания възпроизвеждат чутото от свидетелката от трето лице – В.И., който е свидетелствал в съдебно заседание по приключилото и приложено гр. д. № 1067/2020 г. Б. А. е преразказала чутото от И.. Анализирайки тези показания, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното от касатора решение № 66/12.03.2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г., IV г. о. Той не се е позовал на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор, а е кредитирал като достоверни показанията на свидетелка относно чутото от нея в съдебната зала в предходен процес с предмет правото на собственост между същите страни за същите недвижими имоти. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Третият въпрос, така както е формулиран, не предпоставя допускане на касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основният и решаващ извод в обжалваното въззивно решение е, че настоящият касатор М. Е., чрез излагане на фактически и правни доводи и представяне на доказателства, е осъществил процесуалната си защита в приключилото производство по положителния установителен иск, предявен срещу него от Д. М., т. е. за липса на релевантно по смисъла на чл.116, б“б“ ЗЗД възражение. Налице е задължителна практика на ВКС /решение №99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г., II г. о., решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г., І г. о. и др./, в която е прието, че давностният срок, течащ в полза на владелеца, се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост, предявен от собственика на имота, тъй като последиците на погасителната /аналогично придобивната/ давност са свързани с бездействие на носителя на правото. В хипотеза на иск, предявен от владелеца, придобивната му давност може да бъде прекъсната с насрещен иск. Това е така, тъй като възражението, по което не се формира сила на пресъдено нещо, представлява пасивна форма на защита, при която заинтересованата страна се стреми само да отбие ищцовата претенция и по такъв начин да запази своето субективно право. Последователно и безпротиворечиво е приемано в практиката на ВС и ВКС, че направените възражения по смисъла на чл. 116, б. „б“, предл. второ ЗЗД прекъсват давността, само когато чрез тях се иска осъществяването по съдебен ред на едно право, предявено във формата на възражение, вместо във формата на иск /решение № 1110 от 20.05.1961 г. по гр. д. № 3256/1961 г., I г. о. на ВС, решение № 715 от 24.03.1975 г. по гр. д. №236/1975 г. I г. о. на ВС/. В ТР №4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС се посочва, че законодателят е уредил придобивната давност като способ за придобиване на вещни права в чл.79 ЗС и е използвал законодателната техника на препращането в чл.84 ЗС, изрично предвиждащ съответно прилагане на съществуващите в ЗЗД норми на чл.113, чл.115, чл.116, чл.117 и чл.120, макар придобивната и погасителната давност да не са видове на едно общо родово понятие давност, а самостоятелни правни институти, които се различават по правни последици, приложно поле и фактически състав. С разпоредбата на чл.116 ЗЗД са очертани хипотезите на прекъсване на давността – признаване на вземането от длъжника, предявяване на иск или възражение, искане за започване на помирително производство, предприемане на действия за принудително изпълнение. Действия, които не попадат в обхвата на посочените, не могат да прекъснат течението на придобивната давност. В този смисъл е константната практика на ВКС /решение № 80/2020г. по гр. д.№ 2737/2019г., ІІг. о., решение №115/2018г. по гр. д.№3954/2017г., ВКС, І г. о., решение №376/2013г. по гр. д.№260/2012г.,ВКС, Іг. о., решение №92/2013г. по гр. д.№ 327/2012г., ІІ г. о./.
За да изтече придобивната давност в полза на владелеца, упражняването на фактическата власт с намерение за своене трябва да е постоянно. За да се приеме, че то е такова, следва да е установен началният момент, както и че владелецът във всеки момент, когато пожелае, може да реализира владелческата си власт. Не е необходимо да се повтарят действия от негова страна, респ. той да се намира физически в имота във всеки момент от срока на владение, след като спрямо имота не са осъществявани действия от трети лица, водещи до прекъсването му или създаващи съмнения за явността на владението. С оглед конкретните данни по делото и съобразно установената съдебна практика, въззивният съд е направил извод, че предявеният иск на Д. М. по предходното дело е отхвърлен като неоснователен поради неизтекъл срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, а процесуалното поведение по същото дело на М. Е. не е довело до прекъсване на владението на М. и не следва да се счита като прекъсващо давностния срок.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса – приложим ли е чл.79 ЗС с оглед §3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията на Р. Б. в някоя от двете хипотези на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая е налице безпротиворечива и последователна задължителна съдебна практика, изразена в постановления на Пленум на ВС и тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, в които са разглеждани въпроси, свързани с приложението на института на придобивната давност по чл.79 ЗС /ППВС 6/1974г., ТР №1/2012г., ТР №11/2012г., ТР №4/2012г., ТР №2/2024г. на ОСГК и др., както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/. В тази практика липсва колебание по прилагането на чл.77 и чл.79 ЗС, вкл. след влизане в сила на КРБ от 1991г. Последователно се приема, че придобивната давност е един от законоустановените способи за придобиване на вещни права и правните й последици настъпват след изтичане на определен в закона срок, през който владелецът упражнява явно и непрекъснато фактическа власт върху чуждия имот. Този срок е достатъчно дълъг, за да узнае титулярът на правото на собственост и чрез някой от предвидените в закона способи да защити правата си. Законът приема, че ако до изтичане на определения давностен срок собственикът търпи друго лице да владее имота му и не упражнява правото си на защита, той мълчаливо се съгласява с настъпването на правните последици от осъществяването на фактическия състав на придобивната давност /решение № 794/2009г. по гр. д.№2686/2008г., ІІ г. о., решение № 425/2011г. по гр. д.№969/2009г., І г. о./. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, за която не може да се приеме, че се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
С оглед изложеното следва да се посочи, че в настоящото производство по чл.288 ГПК не се установяват предпоставки за внасяне на искане до КС „за установяване на несъответствието между чл.79 – чл.86 и чл.77 ЗС в частта „по давност“ с чл.17, ал.1 и ал.3 от КРБ“, както е формулирано от касатора. В тази връзка следва да се има предвид и Определение №2/13.03.2024г. по конст. д.№8/2024г. на КС, в което се посочва, че сезирането на КС трябва да е не само възможност, а необходимост, произтичаща от конкретното дело. Законовата разпоредба, по отношение на която сезиращият субект е установил несъответствие с Конституцията, трябва да е приложима по висящото дело и без отговора на поставения въпрос, сезиращият съд не е в състояние да осъществи конституционносъобразно правосъдната си функция. Предвид цитираната по-горе многобройна съдебна практика по приложението на института на придобивната давност, от една страна, а от друга - Решение №3/24.02.2022г. по конст. д.№16/2021г. на КС, следва да се приеме, че в настоящия случай не са налице посочените в определението на КС предпоставки за сезирането му.
При този изход на спора в полза на ответника по касация Д. С. М. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение. Техният размер от 2000 лева е установен от приложените доказателства. Сумата следва да се превалутира в евро, съобразно чл.5, чл.12, ал.1 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, като се присъдят 1 022,71 евро.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 190/23.10.2024 г. по в. гр. д. № 351/2024 г. на Окръжен съд - Разград.
ОСЪЖДА М. И. Е., [населено място], да заплати на Д. С. М., [населено място], 1022,71 евро – разноски в производството по чл. 288 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: