Р Е Ш Е Н И Е

№ 102

София, 05.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в открито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

при участието на секретаря Д. Ц. като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1759 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Касационното обжалване е допуснато по касационна жалба на на „Банка ДСК“ АД чрез юрисконсулт Бъбрекова против решение № 12474/09.12.2020 г. по в. гр. д. № 3475/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 47/02.04.2019 г. по т. д. № 93/2018 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени като погасени по давност предявените от касатора искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че Ц. М. И. дължи на „Банка ДСК“ АД сумите, както следва: за разликата над 3 821,49 лв. до 56 421,80 лв. –главница по договор за ипотечен кредит от 29.06.2007 г. и допълнително споразумение от 01.06.2010 г., ведно със законната лихва от 05.01.2018 г.; за разликата над 1 259,95 лв. до 54 502,80 лв. – договорна лихва и за разликата над 743,29 лв. до 3 008,78 лв. – санкционираща лихва, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 91/2018 г. по описа на РС-Ботевград.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че погасителната давност за неплатените от длъжника вноски за главницата не тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, което е станало на 13.12.2017 г., поради което към момента на подаване на заявлението – 05.01.2018 г., погасени по давност са вземанията за главница с настъпил падеж до 05.01.2013 г. и вземанията за лихви с настъпил падеж до 05.01.2015 г. Според касатора възприетото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Твърди се, че банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с уведомление, получено от длъжника на 13.12.2017 г., след което – на 05.01.2018 г. е депозирала и заявление по чл.417 ГПК до съда, с което вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателна надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. При това положение, моментът на спиране на плащанията от страна на кредитополучателя, т. е. преустановяване обслужването на кредита, не поставя начало на погасителна давност в негова полза, тъй като съгласно чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В процесната хипотеза - на предявен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, основан на предсрочна изискуемост на кредита, погасителната давност започва да тече от момента на сигурното довеждане до знанието на кредитополучателя на волеизявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, т. е. не по-рано от надлежното връчване на нарочно уведомление за това. В открито съдебно заседание по делото, процесуалният представител на касатора поддържа жалбата, като иска отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по съществото, доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия. Претендират се сторените разноски за настоящата инстанция съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

Ответната страна - Ц. М. И., чрез адв. С. Ц. е подал отговор, в който поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение. В съдебното заседание по делото поддържа отговора на касационната жалба и моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира сторените разноски за настоящата инстанция.

Обжалването на решението е допуснато на основание чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението в хипотезата на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в пряко установимо противоречие в мотивите на решението.

За да отхвърли частично установителните искове по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за неоснователен доводът на ищеца, че давността при договор за кредит започва да тече от падежа на последната вноска, т. е. от крайният срок за погасяване на задължението или от обявяването на предсрочната му изискуемост от страна на банката, като е изложил доводи, че съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. В случая задължението, поето от кредитополучателя е да внася анюитетни вноски за погасяване на сумата по договора за кредит на определени дати, но това не прави тези вноски периодични, като съгласно трайната съдебна практика, тези плащания представляват разсрочено издължаване на договорената по кредита сума, поради което задълженията за главницата по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. Съдът е приел, че предсрочната изискуемост следва да бъде надлежно обявена на длъжника, като след уведомяването му, вноските по кредита се разделят на такива с настъпил падеж, които се дължат като главница, възнаградителна лихва, такси и разноски, и на такива с ненастъпил падеж, които се дължат като главница и законна лихва върху нея от този момент. Посочено е, че погасителната давност е приложима към вноските с настъпил падеж, които са били дължими до обявяване на кредита за предсрочно изискуем при приложение на нормата на чл.114 ЗЗД. При тези аргументи, съдът е приел, че непогасени по давност са вземанията за главница за периода от 05.01.2013 г. до 05.01.2018 г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ – 60 вноски в общ размер на 3 821,49 лв., както и вземанията за лихви и такси за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г., които са в размер както следва: 1 259,95 лв. – договорна лихва в размер на 10,99 % върху непогасената главница от 3 821,49 лв., 476,90 лв. - лихва по чл.20.1 от ОУ на договора за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г., 266,00 лв. - лихва по чл.20.2 от ОУ за същия период, поради което до посочените размери исковете по чл.422 ГПК са основателни, а в останалата част – до пълните предявени размери, исковете са неоснователни поради погасяване на вземанията по давност. Въззивният съд не е изложил конкретни мотиви за неоснователност на претендираните от ищеца вземания за главница, дължимите до крайния срок на договора – 29.06.2032 г., чиято предсрочна изискуемост е надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, а именно на 13.12.2017 г. и по отношение на които вземания петгодишният давностен срок тече именно от уведомяването на длъжника за обявяване на кредита за предсрочен изискуем. Горното означава, че крайният извод на въззивния съд за неоснователност на исковете за разликата до пълните предявени размери, поради погасяване на вземанията по давност, се отнася и до вземанията за главница, чиято предсрочна изискуемост е обявена на 13.12.2017 г. и за които ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 05.01.2018 г.

По същество на касационната жалба.

Липсата на конкретни, ясни и непротиворечиви мотиви във връзка с крайния извод на съда за неоснователност на установителните искове по чл.422 ГПК поради погасяване по давност на вземанията за главница, дължими до крайния срок на договора, чиято предсрочна изискуемост е приел, че е надлежно обявена на длъжника на 13.12.2017 г. и по отношение на които кредиторът е депозирал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 05.01.2018г., обуславя извод за допуснато тежко нарушение на процесуалния закон.

При правилно установена фактическа обстановка относно датата на последното плащане от страна на длъжника по договора за кредит – 17.02.2011 г., както и относно надлежно упражнено от кредитора право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считано от 13.12.2017 г. и депозиране на заявление по чл.417 ГПК на 05.01.2018 г., въззивният съд е допуснал нарушение и на материалния закон като е приел, че остатъкът от вземанията за главница по договора за кредит, чиято предсрочна изискуемост е надлежно обявена на длъжника на 13.12.2017 г., са погасени по давност. В конкретния случай дължимите вноски се състоят от главница и възнаградителни лихви, а се претендират още и санкционни лихви, които по правилата на чл.110 и чл.111, б.“в“ ЗЗД се погасяват с различна давност. Правилно въззивният съд е приел, че началото на давността за падежиралите до датата на предсрочната изискуемост вноски, не може да се отнесе към уговорения краен срок за погасяване на кредита – 19.06.2032 г., нито към датата на предсрочната изискуемост на остатъка от вземането по договора за кредит, а давността започва да тече от момента на изискуемостта на съответната вноска съгласно нормата на чл.114, ал.1 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска – така решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о., решение № 63/1.06.2022 г. по т. д. № 2140/2018 г. на I т. о. Това разрешение се обосновава с целите на института на погасителната давност – стимулира своевременното упражняване на субективните права и гарантира правната сигурност, както и с нормативната обвързаност на давността с изискуемостта на основание чл.114, ал.1 ГПК, от който момент самият кредитор може да търси изпълнение на отделните непогасени и падежирали вноски. Следователно за падежиралите вземания и съобразно съответните им падежи се прилага петгодишната погасителна давност по отношение на главницата и кратката тригодишна погасителна давност – по отношение на възнаградителните и санкционни лихви. Ето защо, при безспорни данни за извършено от длъжника последно плащане по процесния договор на 17.02.2011 г., бездействието на банката да предяви вземанията си води до погасяване на правото й на принудително изпълнение за вземанията за главница за погасителни вноски по договора за кредит, падежирали до 05.01.2013 г. / пет години преди предявяване на иска по чл.422 ГПК/, на основание чл.110 ЗЗД и за възнаградителни и санкционни лихви до 05.01.2015 г. /три години преди подаване на исковата молба/, на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. Останалите вземания за главница, чиито падеж е настъпил след 05.01.2013 г. до обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 13.12.2017 г., както и остатъкът от вземането за главница до крайния падеж на договора, обявен за предсрочно изискуем, не са погасени от давност. Съгласно т.2 от ТР № 3/27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, дължима по чл.86, ал.1 ЗЗД. За периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума. Вземанията за възнаградителна лихва, чиито падеж е настъпил след 05.01.2015 г. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита - 13.12.2017 г., също не са погасени по давност и същите се дължат в размерите, посочени в действалия между страните до този момент погасителен план. Не са погасени по давност и вземанията за санкционна лихва /по съществото си неустойка за забава по чл. 20.2 от договора за кредит/ за периода от 05.01.2015 г. до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита – 13.12.2017 г., чиито размер, определен по реда на чл.162 ГПК при съобразяване на допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза възлиза на 740 лв.

Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение на основание чл.293 ГПК, ал.2 ГПК в частта, с която исковете по чл. 422 ГПК за вземанията за главница и за възнаградителна лихви са отхвърлени като погасени по давност за разликата над присъдените суми до пълните претендирани с исковата молба суми и връщане на делото на въззивния съд за ново произнасяне от друг състав след изслушване на нова съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение какъв е размера на непогасената по давност главница за периода от 05.01.2013 г. до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 13.12.2017 г. и съответно какъв е размера на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата, без възнаградителна лихва/, обявена за предсрочно изискуема, върху която се дължи законна лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост, а не от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК; какъв е размера на непогасената по давност възнаградителна лихва за периода от 05.01.2015 г. до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 13.12.2017 г., като размерите на вземанията за главница и за договорна лихва до настъпване на предсрочната изискуемост по кредита следва да се определи по действалия между страните погасителен план към допълнителното споразумение от 01.06.2010 г. към договора за кредит, доколкото от констативните части на приетите по делото заключения /основно и допълнително/ не могат да се извлекат коректни и точни данни за размера на тези вземания за посочените по-горе периоди. При новото разглеждане на делото следва да се съобрази и установеното от първата инстанция в частта, в която решението на същата е влязло в сила.

В частта, с която установителният иск за вземането за санкционна лихва е отхвърлен като погасен по давност за разликата над 743,29 лв. до 3 008,78 лв., въззивното решение следва да се остави в сила.

Съгласно чл.294, ал.2 ГПК при повторното разглеждане на делото, въззивният съд следва да се произнесе и по разноските, направени за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 12474/09.12.2020 г. по в. гр. д. № 3475/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 47/02.04.2019 г. по т. д. № 93/2018 г. на Софийския окръжен съд, с което са отхвърлени като погасени по давност предявените от „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че Ц. М. И. дължи на „Банка ДСК“ АД сумите, както следва: за разликата над 3 821,49 лв. до 56 421,80 лв. –главница по договор за ипотечен кредит от 29.06.2007 г. и допълнително споразумение от 01.06.2010 г., ведно със законната лихва от 05.01.2018 г. до окончателното изплащане и за разликата над 1 259,95 лв. до 54 502,80 лв. – договорна лихва за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г.

ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд София.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12474/09.12.2020 г. по в. гр. д. № 3475/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 47/02.04.2019 г. по т. д. № 93/2018 г. на Софийския окръжен съд, с което е отхвърлен като погасен по давност предявения от „Банка ДСК“ АД иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че Ц. М. И. дължи на „Банка ДСК“ АД вземане за санкционни лихви за разликата над 743,29 лв. до пълния предявен размер от 3 008,78 лв. и за периода от 18.11.2009 г. до 04.01.2015 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: