О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3337

гр. София, 25.06. 2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. частно гр. дело № 2091 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, предл. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. Ю. М., подадена в качеството му на адвокат, назначен от съда по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК за особен представител на ответницата по делото С. Б., срещу определение № 1098/22.04.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 841/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба, подадена от жалбоподателя срещу определение № 2637/11.02.2025 г. по възз. гр. дело № 5983/2024 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без уважение молбата му за завишаване на определения депозит за възнаграждението му за процесуално представителство на ответницата във въззивното производство.

Частната жалба, по която е образувано настоящото частно гр. производство пред ВКС, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд, преграждащо по-нататъшното развитие на образуваното пред него частно въззивно гражданско производство.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение № 1098/22.04.2025 г. на САС. Жалбоподателят поддържа, че единствената възможност за защита интересите на особения представител е обжалването на съдебния акт, с който се отказва изменение на размера на адвокатското му възнаграждение, като излага съображения, че е без значение етапът на производството, в който този акт е постановен; позовава се на практика на ВКС и на САС.

С частната си жалба жалбоподателят М. е направил и искане съдът да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), който да се произнесе по следните въпроси: 1) следва ли чл. 101, § 1 от ДФЕС, тълкуван по начина, указан в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „Застрахователно акционелно дружество Армеец“ АД), да се разбира в смисъл, че националните съдилища могат да не приложат национална правна норма, според която съдът няма право да определи на особен представител на разноски на ищеца или на съда адвокатско възнаграждение на служебно назначения адвокат в по-нисък от минимален размер, определен с наредба, приета само от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), в хипотезата, в която правната помощ не се предоставя в рамките на свободно договорено съглашение, а въз основа на назначение от съда в рамките на особено процесуално представителство, предвидено изрично в процесуалния закон и препращащо към същата наредба на съсловната организация; 2) следва ли чл. 101, § 1 от ДФЕС, тълкуван по начина, указан в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, да се разбира в смисъл, че не са налице легитимните цели, които оправдават прилагане на национална правна норма, според която съдът има право да определи на служебно назначен представител на отсъстващо лице или лице с противоречиви интереси, в тежест на насрещната страна или на съда разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък от минимален размер, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), се предполага, че са определени от закона и съдът може да остави националната уредба без приложение, ако не установи, че в конкретния случай тези цели са надхвърлени, или обратно – следва да се изхожда от това, че националната правна уредба е неприложима, дори в хипотезите на особено представителство, а именно – правна помощ, която не се предоставя в рамките на пазарно сключен между представляван и представител договор за правна защита и съдействие, но поради изрично предвидено в процесуалния закон, служебно назначено процесуално представителство; и 3) при отговор на горните въпроси, навеждащ към допустимост на прилагането на национална правна норма, според която съдът следва да определя възнаграждения, които не са по-ниски от посочените минимални размери в наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), за особени процесуални представители в хипотезите на предоставяне на правна помощ, възложена служебно на разноски на страна в процеса или на съда, а не – по силата на съглашение между представител и представляван, договорено в пазарни условия, следва ли чл. 67, § 4 от ДФЕС да бъде тълкуван в смисъл, че легитимните цели, които са част от мерките по улесняване достъпа до правосъдие, допускат прилагане на национална правна норма, според която съдът има право да намали свободно размера на адвокатското възнаграждение до половината от размера, предвиден в същата наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), като се предполага, че целите са определени в закона и съдът следва да прилага тази национална правна уредба във всеки случай по свободна своя преценка.

С последваща молба с вх. № 10296/03.06.2025 г. жалбоподателят М. моли съдът да му възстанови внесената по сметката на ВКС държавна такса в размер 15 лв. за разглеждането на частната му жалба, като счита, че същата била недължимо платена. В тази връзка се позовава на разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК и поддържа, че неоснователно е бил задължен от САС да внесе държавната такса, въпреки че не бил страна по делото.

За да се произнесе по частната жалба и исканията на жалбоподателя, съдът установи следното:

С определение № 11683/25.07.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 5983/2024 г. на СГС, същият е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 18.11.2025 г. и е дал указания на ищеца (въззиваемата страна) „Т. С. ЕАД, в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесен депозит за особения представител на ответницата (въззивницата), в размер 400 лв. С молба с вх. № 90751/19.08.2024 г. адв. М. е поискал така определеният депозит за възнаграждението му за въззивното производство да бъде завишен, при съобразяване на правилата на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ. С определение № 2637/11.02.2025 г. СГС е оставил без уважение тази молба на жалбоподателя.

За да остави без разглеждане, като процесуално недопустима, частната жалба на адв. М. срещу това определение на СГС, в мотивите към обжалваното пред настоящия съдебен състав определение № 1098/22.04.2025 г., САС е приел, че определението на СГС не е акт, с който се прегражда движението на делото, нито е акт, за който е предвидено изрично, че подлежи на обжалване; то не е определение по чл. 78, във вр. с чл. 47, ал. 6 от ГПК, тъй като не определя окончателно възнаграждението за особения представител, нито е определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, с което е изменено или е отказано изменение на първото. Апелативният съд е приел също, че съдебният акт, с който се определя дължимия от ищеца депозит, е такъв, който осигурява движението на делото, като осигурява участието на ответната страна, чрез особен представител; поради това е адресиран към ищеца, защото той е инициирал производството; има за цел да отстрани пречката за движение на делото, като осигури назначаването на особен представител на ответника. Приел е също, че задължението за предплащане на разноските за възнаграждение на особения представител, е на ищеца и засяга неговата правна сфера, а не на ответника или на особения му представител. Съдът е изтъкнал, че правен интерес за обжалване от особения представител ще възникне при постановяване на акт за определяне на възнаграждението на последния, какъвто по въззивното дело на СГС не е постановен. Апелативният съд е разяснил и че депозитът не е окончателно възнаграждение, като при определяне на възнаграждението за съответната инстанция, то може да е в по-голям размер от депозита, съответно – и в по-малък; едва след определянето на окончателното възнаграждение на особения представител, за него ще е налице правен интерес да обжалва акта, с който то е присъдено.

От изложеното следва, че искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Съгласно чл. 628 от ГПК, преюдициално запитване се отправя в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. В настоящият случай тълкуването на разпоредбите на чл. 101, § 1 и чл. 67, § 4 от ДФЕС по формулираните от страна на жалбоподателя въпроси не е от значение за правилното решаване на процесуалния спор по настоящото частно въззивно производство пред ВКС – относно процесуалната допустимост на подадената до САС частна жалба на адв. М. срещу определение № 2637/11.02.2025 г. СГС, тъй като поставените въпроси нямат никакво отношение и са изцяло извън предмета на този процесуален спор. Тези въпроси евентуално биха могли да са от значение за определянето на размера на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя, в качеството му на особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, но този материалноправен въпрос не е предмет на разглеждане на частното производство както пред настоящия състав на ВКС, така и пред САС, видно от мотивите на последния към обжалваното определение № 1098/22.04.2025 г. Както и сам жалбоподателят сочи при обосновката на искането си за отправяне на преюдициалното запитване, апелативният съд, поради оставянето без разглеждане на частната му жалба, изобщо не е изследвал дали СГС правилно не е приложил Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ при произнасянето си по молбата му за увеличението на депозита за адвокатското възнаграждение. Отделно от това, налице е и хипотезата на чл. 629, ал. 3, предл. 1 от ГПК, тъй като отговорите на поставените от жалбоподателя въпроси за преюдициалното запитване произтичат ясно и недвусмислено от решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС (в този смисъл е и определение № 3975/30.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2806/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, посочено от жалбоподателя).

Разгледана по същество, частната жалба на адв. М. срещу определение № 1098/22.04.2025 г. на САС, също е неоснователна.

Съдебната практика без колебания приема, че назначеният по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК за особен представител на ответника адвокат разполага със самостоятелно процесуално право – от свое име да обжалва съответния акт на съда, с който е определен размерът на адвокатското му възнаграждение. Адвокатското възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК се определя окончателно по размер от съда едва с крайния му акт по чл. 81 от ГПК (определение или решение), с който приключва делото пред съответната инстанция. Именно поради това ищецът е задължен да внесе предварително определена от съда сума (депозит) за всяка инстанция, независимо дали е жалбоподател или не, която сума да послужи за изплащане на възнаграждението на адвоката – чл. 76, във вр. с чл. 47, ал. 6 от ГПК. Внасянето на сумата (депозита) от ищеца е условие за назначаването на особения представител на ответника и поради това е и условие за извършването на съдопроизводствени действия по делото във всяка инстанция. Условието да бъде внесена предварително сума, която да послужи за заплащане на адвокатско възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК, е сред абсолютните процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото на иск, поради което трябва да е налице, и съдът следи за това служебно, като дава изрични указания на ищеца да внесе определената сума с предупреждение, че ако не го стори, производството ще бъде прекратено, респ. жалбата му ще бъде върната, или евентуално постановеното невлязло в сила решение на долната инстанция – обезсилено. В тези случаи е приложима разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК, защото невнасянето на сумата (депозита) за възнаграждението препятства движението на делото (участието на особен представител в производството е задължително и до назначаването му е налице процесуална пречка за извършване на съдопроизводствени действия, включително за администриране на жалбата). Поради това невнасянето в срок на определения от съда депозит за възнаграждение на особения представител на ответника за съответната инстанция е основание за приложение и на чл. 129, ал. 3 от ГПК във всяка съдебна инстанция. Със съдебния акт (разпореждане или определение), с който се определят тези предварителни разноски (депозит) за възнаграждение на особения представител и се дават указания на ищеца да ги внесе по депозитната сметка на съда, се определя именно предварителен/привременен разход, според очаквания труд по защитата на ответника от особения представител пред съответната инстанция. Ищецът има право да поиска изменение на разпореждането/определението за този депозит, обезпечаващ развитието на производството пред съответната инстанция; такова самостоятелно процесуално право има и назначеният от съда особен представител на ответника. Отказът на съда да увеличи или намали размера на депозита обаче не подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба нито от страните, нито от особения представител, тъй като този съдебен акт също има характера на разпореждане по чл. 129, ал. 2 от ГПК, какъвто е и характера на акта, чието изменение се иска. Едва при постановяването на крайния си акт по чл. 81 от ГПК (определение или решение), с който приключва делото пред съответната инстанция (или с акта си за прекратяване на представителната власт на особения представител, например – при отказ от представителство или при упълномощаване на адвокат от страната), съдът преразглежда въпроса дали поставените в тежест и внесени от ищеца първоначални разноски (депозит) съответстват на дължимото се адвокатско възнаграждение на особения представител, и едва тогава същото се определя по размер за съответната инстанция. Съдът определя този размер съобразно естеството, характеристиката и обема на осъществената от особения представител защита на ответника, по критериите, които определят действителната фактическа и правна сложност на конкретното производство пред съответната инстанция (преценява се адекватността и своевременността на въведените отводи, възражения и искания, включително доказателствените, като се съотнасят към изтъкнатите предпоставки или пречки за допустимост, към предмета на делото и обсега на доказване, разкрити усложнения, например поради висока цена или брой искове, активно участие на повече представители на ищеца или на негови помагачи, наличието, респ. липсата на установена съдебна практика и/или на решения със задължително действие на Конституционния съд, на СЕС, тълкувателни актове на върховните съдилища, съдебни решения или присъди по преюдициални правоотношения, брой съдебни заседания с участие на особения представител и пр.). Съдът остойностява труда на особения представител и съобразно пазара, на който адвокатите с подобна квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална защита по подобни дела. При определянето на окончателния размер на възнаграждението на особения представител за съответната инстанция съдът може да го определи в рамките или над определения преди това депозит. Назначеният за особен представител адвокат не се поставя в положение на кредитор на страна по делото – сам, чрез изпълнителен лист да търси плащане на определеното му от съда възнаграждение. Поради това с крайния си акт, с който определя размера на възнаграждението му, съдът постановява и същото да се изплати от внесения от ищеца депозит. Съобразно крайния резултат по делото, така извършеният разход остава изцяло или отчасти за сметка на ищеца, или ответникът се осъжда да му го възстанови по правилата на чл. 78, ал. 1-4 от ГПК. Когато възнаграждението е по-голямо по размер от внесения депозит, съдът дава указания и определя срок на ищеца да довнесе разликата, като до внасянето й съдът не издава заверен препис от крайния си акт и изпълнителен лист на ищеца, респ. – оставя без движение жалбата му, като му дава и нови указания за внасяне на депозит и за горната инстанция. Ако ищецът не внесе разликата в определения му срок (и не поиска препис от акта и/или изпълнителен лист, оттегли жалбата си или същата му бъде върната), разликата се плаща на особения представител от бюджета на съда, като едновременно с това съдът осъжда съответната страна (ищеца или ответника) да я възстанови по сметката на съда, на основание чл. 77 от ГПК и по правилата на чл. 78, ал. 1-4 от ГПК. По този начин съдът процедира и в случаите, когато ищецът е освободен по чл. 83 от ГПК от внасянето на разноски по делото, включително от тези (депозита) по чл. 47, ал. 6 от ГПК. Въпросът относно определения с крайния акт по чл. 81 от ГПК размер на възнаграждението на особения представител може да се постави от него или от заинтересованата страна (ищеца или ответника, в чиято тежест то е възложено като разноски по делото) по реда на чл. 248 ГПК – пред същата съдебна инстанция. Особеният представител може да обжалва с частна жалба пред горната инстанция както това определение по чл. 248 от ГПК, така и крайния акт по чл. 81 от ГПК в частта относно размера на окончателно определеното и присъдено му възнаграждение, ако самите тези съдебни актове подлежат на обжалване (това процесуално право на особения представител може да бъде упражнено пред толкова на брой съдебни инстанции, с колкото разполага и представляваният от него ответник). По същия ред особеният представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК може да иска изменение и/или да обжалва и акта на съответната инстанция, с който изобщо му се отказва определяне и/или плащане на адвокатско възнаграждение. Именно в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, включително посочената такава от самия жалбоподател (определение № 3975/30.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2806/2024 г. на IV-то гр. отд., определение № 1651/04.04.2024 г. и определение № 2339/14.05.2024 г. по гр. д. № 3426/2023 г. на IV-то гр. отд., определение № 50054/17.03.2023 г. и определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на IV-то гр. отд., определение № 398/17.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3396/2013 г. на III-то гр. отд., определение № 282/19.04.2012 г. по ч. гр. д. № 122/2012 г. на III-то гр. отд., определение № 88/10.03.2022 г. по гр. д. № 2632/2021 г. на IV-то гр. отд., определение № 2592/10.10.2024 г. по търг. д. № 384/2024 г. на I-во търг. отд., определение № 3662/19.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2487/2024 г. на III-то гр. отд., определение № 3275/26.06.2024 г. по ч. гр. д. № 2046/2024 г. на IV-то гр. отд. и др.).

В случая с определение № 11683/25.07.2024 г. СГС е определил по размер и е указал на ищеца (въззиваемата страна) да внесе депозит (предварителни разноски) за възнаграждение на адв. М. (а не му е определил самото възнаграждение за въззивното производство, което все още не се е развило), поради което както това определение, така и последващото определение № 2637/11.02.2025 г., с което СГС е отказал да увеличи размера на депозита, както стана ясно, имат характера на разпореждане по чл. 129, ал. 2 от ГПК и не подлежат на самостоятелно обжалване с частна жалба. Следователно, подадената такава частна жалба до САС от адв. М. срещу определение № 2637/11.02.2025 г. на СГС, е процесуално недопустима – насочена срещу съдебен акт, неподлежащ на инстанционна проверка, и правилно е оставена без разглеждане с обжалваното пред настоящия съдебен състав определение № 1098/22.04.2025 г. на САС.

При извършената служебна проверка съдът установи, че обжалваното определение № 1098/22.04.2025 г. е и валидно и процесуално допустимо, а по горните съображения – и правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Неоснователна е и молбата на жалбоподателя за възстановяване на внесената от него държавна такса в размер 15 лв., дължима за настоящото частно производство пред ВКС.

Съгласно т. 7 от тълкувателно решение № 6/2012 от 13.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 от ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната (ответника). В мотивите към тази точка от тълкувателния акт е разяснено, че държавната такса се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие по защита на правата й, тъй като процесуалните представители упражняват нейните процесуални права. Поради това, задължението за внасяне на държавна такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява. Следователно, не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им.

В настоящото частно производство както пред ВКС, така и пред САС адв. М. обаче не упражнява процесуални права на ответницата по делото, за чийто процесуален представител той е назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, а както стана ясно и от изложеното по-горе, той упражнява свои самостоятелни процесуални права – от свое име, насочени към защитата на правото му на адвокатско възнаграждение по делото. При упражняването на тези свои процесуални права и в защита на свой интерес, адв. М. не действа от името (в качеството си на процесуален представител) на ответницата, а от свое име обжалва както определение № 2637/11.02.2025 г. на СГС (макар и с недопустима частна жалба), така и определение № 1098/22.04.2025 г. на САС, респ. – той (а не ответницата) има качеството на страна – жалбоподател в настоящото частно производство, съответно – той (а не ответницата) дължи държавната такса за това производство. Следователно, тази такса от 15 лв. не е недължимо платена от него и няма основание да му бъде възстановена като такава. Предвид изхода на производството, той няма право на възстановяване на таксата и като направени разноски по делото.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на жалбоподателя А. Ю. М. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1098/22.04.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 841/2025 г. на Софийския апелативен съд.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на А. Ю. М. за възстановяване на внесената от него по сметката на ВКС държавна такса в размер 15 лв. за разглеждането на частната му жалба срещу горното определение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: