Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. Д. А. срещу решение № 260072/04.01.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12159/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 177390/14.08.2020 г. по гр. дело № 50506/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу „ОТП Ф. Б“ ЕАД, установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на разпореждането по ч. гр. дело № 12308/2011 г. на СРС за допускане на незабавно изпълнение на издадената по същото дело заповед от 30.03.2011 г. за изпълнение на парично задължение и издаване на изпълнителен лист; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото поради необоснованост, съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбата се сочи и нищожност на обжалваното въззивно решение, но този довод се обосновава с „липса“ на мотиви към съдебния акт и „погазване на императива“ на чл. 121, ал. 4 от КРБ, което оплакване също е за неправилност на решението поради необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК (в същия смисъл е и приетото в решение № 60327/2021 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец Д. А., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) законосъобразно ли е формата на разпореждане за допускане на незабавно изпълнение, като акт на съда, да бъде абстрактна; 2) законосъобразно ли е разпореждане за допускане на незабавно изпълнение да бъде неформално, т. е. без същото да бъде ясно, недвусмислено и писмено материализирано като акт на съда; 3) законосъобразно ли е необходимото нормативно съдържание, което следва да бъде обективирано в разпореждане за допускане на незабавно изпълнение, да се предполага, без в него да присъстват синоними или словосъчетания, които логически и граматически да са свързани с думите „допускане“ и/или „незабавно изпълнение“; 4) законосъобразно ли е издаването на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, без да е постановено разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК; 5) нищожен ли е акт на съда, какъвто е разпореждането, който е постановен без писмена форма и не е подписан; 6) в заповедното производство по чл. 417 от ГПК съдът длъжен ли е да издаде писмен акт – разпореждане, и общо колко броя разпореждания следва да бъдат издадени при приключване на производството; 7) допустимо ли е вместо да се издаде отделен съдебен писмен акт – разпореждане – направо да се издаде заповед за изпълнение; допустимо ли е въобще съдът да издава съдебни актове с едно наименование, но съдържанието в тях да е на други нецитирани и неиздадени предходни съдебни актове; и ако това е възможно, то следва ли в същата да са изложени надлежно мотиви по фактическите и правни въпроси, които е следвало да бъдат изложени в неиздаденото разпореждане; и 8) кой е подлежащият на изпълнение съдебен акт (съдебно изпълнително основание) в производството по чл. 417 от ГПК – разпореждането за допускане на незабавно изпълнение и въз основа на което се издава заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, или изпълнителният лист, или съвкупност от посочените документи. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с практиката на ВКС и конкретно – с ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК, решение № 363/21.10.2015 г. по гр. д. № 3154/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на I-во гр. отд., определение № 91/17.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1824/2018 г. на II-ро гр. отд. и решение № 100/07.08.2019 г. по гр. д. № 2882/2018 г. на I-во гр. отд. В изложението се сочи и че касационното обжалване на въззивното решение следвало да се допусне „при вероятна очевидна неправилност“, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока, респ. – за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, която (макар и неточно) визира жалбоподателят.

Ответното „ОТП Ф. Б“ ЕАД в отговора си на касационната жалба (обективиран в два отделни писмени акта) излага доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, позовавайки се на практиката на ВКС, СГС е приел, че исковият ред по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожността на съдебните решения, се прилага по аналогия и за останалите съдебни актове – разпореждания, заповеди и пр. Основавайки се на правната теория и на установената съдебната практика, съдът е приел още, че е нищожно решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение; тези изисквания не са спазени, когато е постановено: от незаконен състав – еднолично вместо от съдебен състав; с участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора; когато излиза извън пределите на правораздавателната власт, тъй като е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд; когато решението е устно или неподписано; когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост; когато съдържанието на решението противоречи на българския правов ред или когато делото е било образувано от името или срещу неправоспособна страна. Въззивният съд е изтъкнал, че в случая нито един от сочените пороци не се твърди да е осъществен, предвид което е достигнал до решаващия си извод, че не са налице основания за обявяване нищожност на процесното разпореждане, като в подкрепа на същия е изложил и следните съображения:

Текстът на чл. 418, ал. 2 ГПК сочи представянето на редовен от външна страна дългов документ, удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане, като предпоставка за издаване на изпълнителен лист, както и като предпоставка за допускане на предварително изпълнение на заповедта. Производството е сходно с това по чл. 242 и сл. от ГПК, и предхожда издаването на изпълнителен лист, тъй като в чл. 405, ал. 1, вр. чл. 404, т. 1 от ГПК е посочено, че изпълнителният лист се издава въз основа на заповед за изпълнение, по която е допуснато незабавно изпълнение. Издаването на изпълнителен лист е правна последица от допуснатото незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение, поради което неговото постановяване е неразривно свързано с издаването на разпореждане за незабавно изпълнение, а последното – с издаването на исканата от заявителя заповед за изпълнение. Поради тази причина, липсва пречка тези актове да бъдат постановени в един писмен документ, включително в самата заповед за изпълнение.

От съдържанието на издадената на 30.03.2011 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, въззивният съд е установил, че в мотивната част на заповедта съдът (заповедният) е изложил съображения за наличие на предпоставките за уважаване на искането за допускане на незабавно изпълнение по чл. 418 от ГПК – посочил е, че вземането се основава на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката-заявител, което удостоверява описаните от съда (заповедния), подлежащи на изпълнение вземания. С оглед на това, в диспозитива на заповедта за изпълнение съдът (заповедният) е разпоредил да бъде издаден изпълнителен лист въз основа на издадената заповед, като се извърши отбелязване върху представения документ и върху заповедта за изпълнение съгласно чл. 418, ал. 2 от ГПК. Също така, в заповедта за изпълнение е посочена изрично обжалваемостта на разпореждането за незабавно изпълнение, срокът за обжалване, редът за подаване на частната жалба, както и възраженията, на които може да се основава жалбата.

На следващо място СГС е приел, че предписаната в чл. 235, ал. 4 от ГПК писмена форма на съдебните актове е нарушена тогава, когато липсва каквато и да било изразена писмено правосъдна воля на съда. Намерил е, че в случая, дори да се приеме, че в заповедта за изпълнение липсва изричен диспозитив, съгласно който съдът допуска предварително изпълнение на така издадената заповед, тази липса няма за последица нищожност на разпореждането, а несъответствие между изразената от съда правосъдна воля в мотивите на акта и постановения диспозитив, т. е. е налице очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл. 247 от ГПК. Въззивният съд отново е изтъкнал, че заповедта за изпълнение, заедно със съдържащите се в нея съдебни актове, е издадена в писмена форма, в рамките на правораздавателната власт на съда, подписана е от издалия я съдия, изразената с нея правосъдна воля е ясна и недвусмислена, и не се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълнимо или противоречи на установения в държавата правов ред. С оглед на това СГС е споделил и крайния извод на СРС за неоснователност на иска.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните:

Както и сам жалбоподателят сочи в изложението си, практиката на ВКС, на която той се позовава, в обобщение приема, че легално определение на понятието „нищожност“ на съдебния акт няма нито в ГПК, нито в друг закон, а неговото съдържание е изведено от правната теория и съдебната практика, които приемат, че нищожност е налице тогава, когато съдебният акт не отговаря на изискванията за неговата валидност – издаден е от ненадлежен (несъдебен) орган или от съдебен орган в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма или е неподписан от мнозинството, както и абсолютно неразбираемият съдебен акт. Също в практиката на ВКС (посоченото от касатора – решение № 100/07.08.2019 г. по гр. д. № 2882/2018 г. на I-во гр. отд., както и служебно известните на съда, посочени и по-горе – решение № 60327/2021 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 50031/22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV-то гр. отд. и пр.) е изяснено още и следното: Ако има несъответствие между формираната воля на съда, обективирана в мотивите към акта му, и нейното външно изразяване в диспозитива, налице е очевидна фактическа грешка. Когато иначе ясно формираната воля на съда в мотивите на акта – за уважаване, съответно за отхвърляне на предявеното искане, е намерила непълно или неточно отразяване в диспозитива или не е изразена в него, също е налице очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл. 247 от ГПК. Ако волята на съда е неясно и/или противоречиво изразена в диспозитива на съдебния акт, но е установима от изложените мотиви към него, тогава действителната воля се изяснява чрез тълкуване по реда на чл. 251 от ГПК. Само когато необосноваността, непълнотата в мотивите, вътрешното противоречие и неяснотата относно постановеното от съда по спора, са до степен, че водят до абсолютна неразбираемост на волята на правораздавателния орган и тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, съдебният акт страда от най-тежкия порок – нищожност. В определение № 670/12.11.2012 г. по частно търг. д. № 640/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, при разглеждане на случай, подобен на настоящия, е прието, че при уважаване на заявлението по чл. 417 и чл. 418 от ГПК се издават три акта: заповед за изпълнение, разпореждане за допускане на незабавно изпълнение и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, но тяхното наслагване не е процесуално необходимо – след като заповедният съд е преценил, че са налице предпоставките на чл. 417 и чл. 418 от ГПК, то в заповедта за изпълнение имплицитно са включени и трите акта.

Видно от гореизложеното, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение СГС е разрешил посочените в изложението към касационната жалба правни въпроси, в пълно съответствие с практиката на ВКС, а не в противоречие с нея както неоснователно се поддържа от страна на касатора. При това положение не е налице наведената от последния допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, нито пък е налице поддържаната „вероятна очевидна неправилност“ на последното, за наличието на която (непрецизно визирана) хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК жалбоподателят не излага и никакви конкретни доводи. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 80 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260072/04.01.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12159/2020 г. на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА Д. Д. А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „ОТП Ф. Б“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 80 лв. (осемдесет лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: