Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Р. против решение № 5947 от 26.09.2016 г. по адм. дело № 9743 /2015 г. на Административен съд София - град, с което жалбата му против заповед рег. № 513з-5530/ 05.08.2015 г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и служебното му правоотношение е прекратено, е отхвърлена. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и не се обоснова от събраните доказателства, тъй като не е осъществил състава на нарушението, за което е наказан. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
Ответникът – директорът на СДВР оспорва касационната жалба и моли решението на първата съдебна инстанция да бъде оставено в сила, като се присъди възнаграждение с оглед участието на юрисконсулт в процеса.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото Върховният административен съд, пето отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд София – град е постановено в съответствие с материалния закон.
Правилно съдът приема, че не са налице основания за отмяна на атакуваната заповед. Същата е издадена от компетентния по смисъла на чл. 204, т. 3 от ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР) орган. Като ръководител на основна структура на МВР съгласно чл. 37, ал.1, т. 2 ЗМВР директорът на СДВР има правомощието да издава заповеди за налагане на наказания на държавните служители, назначени на младши изпълнителски длъжности в състава дирекцията, каквато длъжност към момента на постановяване на административния акт заема и служителят Р.. (Длъжността „полицай“, на която служителят е назначен е младши изпълнителска съгласно т. 24 от Приложение № 2 Б от Класификатора на длъжностите в МВР, утвърден със заповед № 8121з-212 от 24.02.2015 г. на министъра на вътрешните работи.). Тези обстоятелства, заедно с липсата на доказателства, че заповедта не е подписана от лицето, посочено като издател, налагат заключението, че административният акт е постановен от орган, овластен с материалната компетентност да издава актове с такъв характер. В този смисъл са и подробните съображения на първоинстанционния съд, които настоящият състав споделя изцяло.
Аргументирани и в съответствие със закона са изводите на административния съд, че заповедта е издадена в предвидената в чл. 210, ал.1 ЗМВР форма. Съдържанието на административния акт съответства на посоченото в разпоредбата, като действията на служителя са подробно описани по време място и начин на извършване, а поведението му е квалифицирано с посочване на нарушените законови разпоредби и правила за етично поведение. В противоречие с изразеното от жалбоподателя становище заповедта съдържа и конкретни съображения за причините, поради които органът приема, че извършеното от Р. уронва престижа на полицейската институция (стр. 5 от заповедта).
Законосъобразно е и заключението на административния съд, че наказанието е наложено при спазване на всички процедурни изисквания. В тази насока съдът излага подробни съображения относно обстоятелството, че заповедта е издадена в сроковете по чл. 195, ал.2 ЗМВР, определени съобразно изискванията на чл. 196, ал.1 и ал. 2 от закона, които не следва да бъдат повтаряни в настоящия акт. Правилно съдебният състав приема, че заповедта е постановена след образувано по реда на чл. 207, ал.1, т. 2 ЗМВР дисциплинарно производство и след приемане на писмените обяснения на служителя. Изпълнени са и останалите изисквания на чл. 206, ал. 3 и ал. 4 от закона – изяснени са фактите и обстоятелствата от значение за случая, като са използвани допустимите съгласно чл. 39, ал.1 АПК доказателствени средства - приета е експертиза и са събрани писмени сведения на очевидци.
Обстоятелството, че заповедта е връчена служителя по време на отпуск, е без значение за законосъобразността на процедурата с оглед разпоредбата на чл. 229 ЗМВР. Ето защо доводът на жалбоподателя в обратния смисъл правилно е приет от съда за неоснователен.
Подробно аргументирано и в съответствие със закона е и заключението на административния съд, че предпоставките на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР за санкциониране на жалбоподателя с най - тежкото дисциплинарно наказание са изпълнени. Съгласно цитирания текст дисциплинарно наказание „уволнение” се налага задължително за деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, с които се уронва престижът на службата. В конкретния случай е установено, че на 11.01.2015 г. около 13.00 часа, жалбоподателят, държавен служител, полицай в група „Охрана на обществения ред“ в сектор „Охранителна полиция” към 02 Районно управление – СДВР разглежда дрехи в магазин на спортно облекло в гр. В.. Част от дрехите същият поставя в плик, носен от трето лице, което ги изнася от магазина, без да ги плати. Установено е също, че по – късно същият се опитва да осуети проверката по случая, като след покана не представя документ за самоличност, държи се грубо и агресивно с охранителите на търговския обект и прави опит да избяга. Това поведение на служителя правилно е квалифицирано като несъвместимо с морала и уронващо престижа на службата. Действията на Р. са в противоречие с правилата на т. 15, т. 19 и т. 20 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, които задължават държавния служител да съблюдава законността на действията, които предприема, да пази доброто име на институцията и да насърчава гражданите да спазват закона, като дава личен пример за това. В случая поведението на жалбоподателя не е свързано с осъществяване на полицейските правомощия по опазване на обществения ред и предотвратяване на правонарушения (чл. 14, ал.1 и чл. 61, ал. 1 ЗМВР), а напротив – към улесняване или създаване на предпоставки за допускане на такива. Това поведение е неприемливо от нравствена гледна точка, тъй като е предприето от полицейски служител, чиято основа задача е да съблюдава законността и да работи за осуетяване и предотвратяване на всякакви нарушения и посегателства срещу гражданите и обществения ред. Действията на Р. са основание да се направи извод, че поведението на полицейските служители не се подчинява на закона, а се мотивира от подбуди, при които съблюдаването на правовия ред не е от значение. Това, заедно с обстоятелството, че извършеното от жалбоподателя става достояние на граждани (лицата, работещи в магазина, охранителите на търговския обект) и полицейски служители, води до уронване престижа на полицейската институция и е основание действията на жалбоподателя да се квалифицират като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, обосноваващо налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. По тези съображения доводите на касационният жалбоподател, че престижът на службата не е засегнат, след като при проверката Р. не се е легитимирал като полицейски служител, не могат да бъдат споделени.
Доводът, че от страна на служителя не е допуснато нарушение на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, тъй като същият не е запознат с тези правила, също е неоснователен. Спазването на принципите и нормите на поведение, установени с този акт, е част от служебните задължения, предвидени в длъжностната характеристика за заеманата от Р. длъжност (специфична длъжностна характеристика), поради което жалбоподателят е длъжен да ги познава и спазва. Освен това, както първоинстанционният съд правилно приема, Етичният кодекс е обнародван и по този начин е оповестен публично на адресатите, които следва да съобразят поведението с тези правила. Ето защо възражението на жалбоподателя, че правилата не му са известни, тъй като не е запознат с тях срещу подпис, е неоснователно.
Доводът, че не са налице основания за реализиране дисциплинарната отговорност на служителя, тъй като образуваното по случая досъдебно наказателно производство не е приключило, е неоснователен. Дисциплинарната отговорност е различна от наказателната (чл. 194, ал.3 ЗМВР), поради което служителят може да бъде санкциониран дисциплинарно, независимо от наличието или не на данни за извършено престъпление. Освен това в случая Р. е наказан за нарушения на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, т. е. за действия, които са в противоречие с морално - етични правила и норми, а не за извършени закононарушения.
Касационният довод за необоснованост на съдебното решение също е неоснователен. Изводите на съдебния състав за наличие на предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя се основават на представените с административната преписка и събрани пред съда доказателства. Действията на Р. са изяснени подробно с представения протокол за извършена видеотехническа и лицево - идентификационна експертиза и от писмените сведения на А., Т., Д. и Я.. Тези доказателства са с характера на предвидените в чл. 37, ал.1 АПК и са събрани в административното производство в съответствие с изискванията съответно на чл. 51, ал. 4 АПК и на чл. 44, ал. 1 и ал. 2 от кодекса, поради което законосъобразно са съобразени от органа и от съда. Тези доказателства установяват непротиворечиво поведението на Р. в магазина и при проверката, извършена от охранителите на търговския обект и обосноват заключението на съда относно извършеното от служителя. Тези доказателства се подкрепят и от сведенията на полицейските служители Ж. и Д., които предприемат проверка след сигнал за задържано лице във връзка с „кражба на стока от магазин“ (2 бр. сведения). Тези данни опровергават твърденията на Р., че сам е потърсил съдействие от полицейските органи, тъй като се е чувствал застрашен физически от охранителите на търговския обект. Доводът, че са известни случаи, при които последните се саморазправят с гражданите, е неоснователен, тъй като доказателства в този смисъл не са ангажирани. Това възражение е и ирелевантно в конкретния случай, тъй като обстоятелството, че Д. и Я. не са изразили вербално или по друг начин заплахи към Р., се установява от сведенията на А. и Т., които са очевидци на опита на двамата охранители да установят самоличността на предполагаемия нарушител.
Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати посочените от касатора нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Оспореният съдебен акт е постановен в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Не са налице основания за неговата отмяна и следва да бъде оставен в сила.
С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 78, ал.8 от ГПК (Г. П. К.) (ГПК) във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) (ЗПП) и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ жалбоподателят средва да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи сумата 100.00 лв. възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство.
Възражението, че възнаграждение за юрисконсулт не следва да се присъжда, тъй като липсват доказателства за действителни разходи по водене на делото, е неоснователно. Разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК регламентира присъждането на възнаграждение в полза на юридически лица и еднолични търговци при условия, които не попадат в обхвата на чл. 78, ал.1 и ал. 5 ГПК, уреждащи случаите, когато страната е представлявана от адвокат. В хипотезата на чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждението се определя от съда при изискванията на посочения текст, в границите, предвидени в Наредба за заплащане на правната помощ, поради което доказателства за действително направен разходи не са необходими, още повече че сумата се присъжда на юридическото лице, с което юрисконсултът е в трудовоправно или служебно правоотношение, което не се ограничава до процесуално представителство по конкретното дело.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5947 от 26.09.2016 г. по адм. дело № 9743/ 2015 г. на Административен съд София - град. ОСЪЖДА Н. Н. Р. от гр. [населено място]
да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, гр. С., ул. „Антим І“ № 5 сумата 100.00 (сто) лева юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.