Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗАД „А. Б“ АД, [населено място] обжалва решението на Апелативен съд - Бургас, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за присъждане на обезщетение на В. А. Б. сумата в размер на 60 000 лв, ведно със законната лихва от 11.09.2014 г.

Излага основания за нарушение на материалния закон, конкретно чл. 52 от ЗЗД, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Обезщетението било необосновано увеличено с оглед датата на събитието, стойността на застрахователните лимити, както и понятието справедливост, определящо кои лица следва да получат обезщетение. Освен това била нарушена нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като била неправилно приложена при наличие на съпричиняване.

Твърди нарушение на съдопроизводствените правила – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Не били изложени мотиви по всички доводи и възражения на жалбоподателя.

С касационна жалба като иска въззивното решение да бъде отменено като неправилно и искът да се отхвърли.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Очевидната нерпавилност обосновава с това, че изводите на въззивния съд при възприемане фактите по делото били необосновани.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

Обосновава наличие на основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1.Относно приложението на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне обезщетение за неимуществени вреди – противоречие с ППВС № 4/1968 г.; ППВС 2/84 и ППВС 5/69 г., ТР 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. 1/16 г. на ОСНГТК на ВКС, решение по т. д. № 157/2011 г., ВКС, ТК, I т. о.; решение № 169 по т. д. № 762/2010 г., ВКС, II т. о.; решение по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. Обосновава, че справедливият размер на обезщетението не е определен съгласно установеното наличие на съпричиняване.

Обосновава наличие на основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. По същество, с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по т. д. 1/2016 г. ОСНГТК на ВКС разширява ли се кръгът на лицата, имащи право на обезщетение от смърт на лице при ПТП или се признава правото на лица, извън посочените в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г. да получат обезщетение, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка“, т. е. когато „най-близките на починалия“ са други лица, извън съпруг, деца, родители?

2. Съществува ли конкуренция между лицата, посочените в ППВС № 4/61 г. и ППВС 5/69 г. и лицата, имащи право да претендират обезщетение по изключение, съгласно Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2018 г. на ОСГТК на ВКС?

3. Какви са критериите, за да бъде определена изключителната емоционална връзка между починалия и претендиращия, който основава материалната си легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на свой близък, на основание Тълкувателно решение № 1/21-06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като трайна и дълбока?

4. До каква степен и в какви насоки е необходимо решаващият съд да изследва характера и продължителността на връзката приживе между починалия и претендиращия, който основава материалната си легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на свой близък на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС?

5. Какви са критериите за определяне на претърпените болки и страдания от претендиращия, който основава материалната си легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на свой близък на Тълкувателно решение № 1/2016 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като значително надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка?

6. Необходимо ли е решаващият съд при преценка на търпените морални болки и страдания от смъртта на близък, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, да съобразява и традиционните и обичайните за българското общество отношения на привързаност и обич семейни отношения?

Ответникът В. А. Б. /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационните жалби. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображение по същество. Претендира разноски.

К. С. С. /трето лице – помагач/ обжалва решение № 14 от 05.03.2020 г. по в. т.дело № 339/2019 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 3178 от 16.07.2019 г., постановено по т. д.№ 551/2018 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което ЗАД „А. Б“ е осъдено да заплати на В. А. Б. сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната внучка К. К. К., причинена при ПТП на 11.09.2014 г. от К. С. на основание застраховка „Гражданска отговорност“ № 01114001378063, ведно със законната лихва от 11.09.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.

Счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД. Моли да се отмени решението и да се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси за допускане на касационно обжалване:

1.Следва ли въззивният съд в мотивите на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на въззивника, изнесени пред него с въззивната жалба и поддържани в цялото производство по делото? – противоречие с решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 113-2016-III гр. о. на ВКС; решение № 57-2011-III гр. о. на ВКС; т.11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС. Конкретно сочи, че възражението за съпричиняване е необсъдено.

2.Относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, който е относим към правния спор, относно критериите за определяне на обезщетение и конкретните обстоятелства, имащи значение за определяне на справедлив размер на обезщетение за конкретните неимуществени вреди, конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението? Обосновава, че разрешеването на този въпрос е извършено в противоречие с тълкуването, извършено ППВС № 4/68 г.

3.Следва ли съдът да вземе предвид вида, характера, интензитета и времетраенето на причинените неимуществени вреди, начинът на извършване на увреждането, обстоятелствата, при които е извършено увреждането, налице ли е съпричиняване, в каква степен, причинна връзка между вредата и вредоносния резултат, както и всички други релевантни факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД? Следва ли да посочи какви са точно критериите, свързани с икономическата обстановка, по които въззивният съд е определил обезщетението? – противоречие с ППВС № 4/68 г.

4.Следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази размера на минималната и средната работна заплата в страната, както и инфлационните процеси към момента на настъпване на увреждането? – противоречие с решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г. на ВКС, II т. о.; решение № 243 от 03.05.2018 г. по т. д. № 198/2017 г. на ВКС, II т. о.; ППВС № 4/68 г.

5.Годно доказателствено средство ли са свидетелските показания за установяване на факти, изискващи специализирани знания в областта на медицината и имащи значение за определяне на размера на застрахователното обезщетение? – противоречие с решение № 197 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на ВКС, IV гр. о.; ППВС № 4/68 г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Въззивното решение е обжалвано от ответника ЗАД „А. Б“ и от третото лице помагач К. С. С. в осъдителната част относно присъждане на сумата от 60 000 лв на В. А. Б.. В частта, с която е отхвърлен иска на В. Б., решението не е обжалвано. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за присъждане на обезщетение в посочения размер на В. А. Б., въззивният съд е приел, че В. А. Б. е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на внучката си К. К. К., настъпила при ПТП на 11.09.2014 г. Установени са по делото фактите, че жалбоподателят ЗАД „А. Б“ АД бил застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил „Р. К”, с рег. [рег. номер на МПС], управляван от К. С. С. към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие и поради това отговаря за извършеното противоправно деяние за всички преки и непсоредствени вреди. За да присъди обезщетение в размер на 60 000 лв, въззивният съд приема, че с оглед влязлата в сила присъда, на основание чл. 300 от ГПК, е установено в процеса, че К. С. С. е управлявал лек автомобил на 11.09.2014 г. около 09:09 ч в [населено място], [община], на главен път I-9, в пияно състояние и след употреба на наркотично вещество – канабис, при управление на МПС „Р. К“ с рег. [рег. номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 16, ал.1 и чл. 20, ал. 1от ЗДВП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на К. К. К., като случаят е особено тежък, престъпление по чл. 343, ал. 3, б. б, пр. 2 вр. ал.1 вр. чл. 342, ал.1 НК вр. чл. 16, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 1 ЗДвП, вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП вр. чл. 54 НК и го наказва, като налага наказание от 7 години лишаване от свобода и девет години лишаване от право да управлява МПС.Уено е от свидетелските показания, наличието на негативните психични преживявания на В. А. Б.. Установени са отново посредством свидетелски показания специалните отношения между В. Б. като баба на детето и детето, дълбоката привързаност между тях, грижата и любовта, която бабата е дала на внучето и огромната празнина от изключително невременната чрез изключително нарушаващо обществения ред, деяние. Негативните преживявания след загубата също са установени.

Според въззивния състав, действително в българския бит бабата често присъства в живота на внуците си. В случая обаче връзката била засилена от обстоятелството, че семействата са живеели заедно в общ дом и домакинство, и обичайните отношения били задълбочени. Това до голяма степен било предизвикано от влошеното състояние на майката след раждането, което довело до невъзможността й да се справи сама с родителските задължения, а грижите за новороденото били поети предимно от бабата. Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на К. С., че възрастта на детето към момента на смъртта /11 месеца/ обуславяла невъзможност за трайна и дълбока връзка на бабата с внучката, защото, според съда, било естествено и напълно житейски оправдано ищцата като баба да изпита тежък шок от внезапната и нелепа смърт на детето, родено здраво и развиващо се напълно нормално. Било установено, че след инцидента, ищцата се затворила в себе си, страдала дълбоко, седяла неподвижно и във вцепенение. Тежката травма, която понесла се отразила трайно на психиката й - мислела и говорела само за починалото дете.

Предвид това, въззивният съд е намерил за установена особено близката и дълбока емоционална връзка между ищцата и внучката й, като е приел за установени и действително претърпени продължителни болки и страдания, представляващи неимуществени вреди, за чиято обезвреда следвало да бъде ангажирана отговорността на ответника. Така, въззивният състав е приел, че искът по чл.226,ал.1 КЗ отм. вр. пар 22от ПЗР от КЗ, е доказан по основание.

При определяне размера на обезщетенията, съставът е приел, че следва да се отчетат описаните по-горе вид и характер на преживените от ищцата неимуществени вреди - силен стрес, душевни болки и страдания, продължаващи и към настоящия момент. Отчетено било и обстоятелството, че е причинена смъртта на невръстно дете, здраво и добре гледано, желано от семейството и обичано от ищцата. Прието е, че с оглед родствената връзка между починалото детенце и ищцата, негова баба, както и дълбоката привързаност между двете и любов, общият им начин на живот, в едно голямо домакинство, грижата на бабата към детето, е справедливо да бъде присъдено обезщетение на ищцата.

Въззивният съд при определяне на размера на обезщетенията на ищцата е приел за неоснователно становището на третото лице помагач К. С., че при определяне размера на обезщетението съдът бил обвързан от ограниченията, предвидени в § 96, ал. 1 от ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.). Въззивният съд е приел, че при действието на Директива 2009/1ОЗ/ЕО, според която минималните застрахователни суми, не могат да бъдат ограничавани от държавите-членки под посочените в Директивата лимити. Поради наличие на примат на тази норма от правото на ЕС пред вътрешната норма, която й противоречи, въззивният съд е приел, че не следва да прилага нормата на § 96, ал.1 ПРЗ КЗ относно въведеното ограничение за максимален размер на обезщетението на увредените лица, тъй като този максимален размер бил под минималния размер на отговорността на застрахователя по чл. 9, ал. 1 от Директивата. В случая определеният лимит от 5 000 лв. не бил съобразен с изискването застрахователите да определят минималните гаранции, въведени в общностното право, в рамките на които да могат да изплатят обезщетение на увредените лица в пълен размер за действителните им вреди. Според въззивния съд, в случая, липсвало направено възражение от застрахователя за надхвърляне на застрахователния лимит.

Поради това, въззвният съд определил за справедливо обезщетение - 60 000 лв. като възприел изцяло правните изводи на първоинстанционния съд в обжалваното решение, на основание чл. 272 от ГПК. Размерът на обезщетението бил съобразен с установените по делото по несъмнен начин тежки и продължителни душевни страдания на ищцата, получени по особено драматичен начин. Въззивният съд е преценил, че подобна сума съответства на общите икономически условия в страната към момента на увреждането.

След определяне на обезщетението чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд е отречено наличието на съпричиняване, направено от ответника-застраховател чрез поставяне на малкото дете без надзор към момента на деянието. Предвид възприетия механизъм на ПТП в присъдата, въззивният съд е приел, че не е налице съпричиняване. Детето е било в количка пред магазина, майката на пазар в магазина. Ударът е бил причинен при тежко нарушение на правилата за движение по пътищата, конкретно посочени в присъдата. Увреждането е изцяло по вина на водача на автомобила, третото лице помагач. Преценено е от въззивния съд, че не следва да се намалява определеното обезщетение поради това, че майката, оставяйки на тротоара количката с бебето, пред магазина, в който пазарува, е оставила детето без надзор. Поведението й не е оценено като да е в причинна връзка с увреждането.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно когато съдът констатира вероятност съдебното решение да е нищожно или вероятност съдебното решение да е недопустимо, основания, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, не са налице посочените основания. Извън посочените хипотези, следва да се обоснове от касатора основание за допускане касационно обжалване.

В случая, касаторът „А. Б“ АД е обосновал основание за допускане касационно обжалване очевидна неправилност. Посоченото основание, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не е идентично на неправилност на съдебно решение. Съдебната практика приема, че за да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. При посочено основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК касационната инстанция следва да може да направи изводи само въз основа на изложените мотиви в решението на въззивния съд, от които може да се констатира необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила и приложение на закона в неговия обратен или противоположен смисъл. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 от ГПК. В настоящия случай не може да се установи при извършената проверка, наличие на основание очевидна неправилност. Изложените доводи от касатора са свързани с правилността на съдебното решение с оглед съобразеността му с материалните правни норми и обосноваността на съдебното решение, дали от събраните доказателства, следват направените от въззивния съд изводи. По изложените съображения посоченото основание не е налице.

По отношение на първия въпрос, посочен от „А. Б“ АД, настоящият съдебен състав намира, че със съдебното решение въззивният съд не е разрешил в противоречие с тълкуването на чл. 52 от ЗЗД от задължителната съдебна практика на ВС и ВКС, изразена в ППВС 4/48 г. и ТР 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г.. на ОСНГТК на ВКС, както и в каузалната практика на ВКС. Конкретно не е налице нарушение на разясненията, че следва въззивният съд да анализира и посочи конкретните обективни критерии, които взема предвид, за да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Така въззивният съд е взел предвид начина на извършване на деянието, изключително грубото нарушение на правилата за движение по пътищата, посочено в присъдата на Наказателен съд – чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, изгубване на управление върху автомобила, чл. 16, ал. 1 ЗДвП - навлизане в лентата на насрещното движение, чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП - нарушаване забрана пресичането на единична непрекъсната линия, както и състоянието на водача на лекия автомобил, причинил смъртта на детето, а именно след употреба на алкохол и под въздействие на тетрахидороканабинол от водача на автомобила. Въззивният съд е взел предвид не просто родствената връзка между бабата и детето и конкретно изградените отношения, но и изцяло установените отношения, конкретно грижата на бабата за майката преди раждане на детето, грижата на бабата за детето, след раждането, поради това, че майката е била затруднена. Установени са негативните преживявания на бабата след смъртта на детето и с оглед на всички обсъдени конкретни обстоятелства е определено, че е справедливо бабата да получи обезщетение. В случая липсва нарушение на разясненията в посочените ППВС 4/68 г. и ТР 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Предвид разрешението, дадено от въззивния съд, а именно за установени изключителни отношения между бабата и детето, специфичната грижа поради затрудненията на майката по време на бременността и след това да се грижи за бебето, живота в общо домакинство и полагането на грижа от бабата. С обсъждане на тези обстоятелства, въззивният съд е направил извод, че поради изключителността на отношенията между бабата и детето е справедливо да бъде присъдено обезщетение. Въззивният съд е преценил, че действията на майката, на които ответникът е обосновал съпричиняване, а именно – оставяне на количката пред магазина, не могат да обусловят извод, за допринасяне на противоправния резултат. Не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от посочената практика и е нарушил разрешаването на посочения правен въпрос. Поради това не е налице основание за допускане касационно обжалване, както е посочил касатора – чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение групата въпроси, формулирани в изложението на „А. Б“ АД, за които е посочено допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

В случая, по отношение на първия поставен въпрос не може да се извърши тълкуване на въпроса, поставен от касатора. В производството по чл. 288 от ГПК, касационната инстанция може да допусне обжалване, само на разрешен от въззивния съд правен въпрос и то по начин, който е способен да обуслови изхода на спора. Въпросът, така както е формулиран е свързан със самото тълкувателно решение, а не с направените от въззивния съд изводи. Въззивният съд, обсъждайки конкретно установени факти е приел, че е справедливо да бъде обезщетена за причинените й неимуществени вреди от смъртта на внучката й В. Б.. Обсъдени са конкретните отношения в семейството, интензивността на отношенията между бабата и детето и е прието, че е справедливо да получи обезщетение. Въпросът за това дали правилно е приложена нормата на чл. 52 от ЗЗД е извън обсега на производството по чл. 288 от ГПК. При наличие на посоченото тълкувателно решение по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК, няма как да е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е обосновано, а само посочено основанието, съдържащо се в тази норма.

По отношение на втория поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не отговаря на изискванията на чл. 280 от ГПК, да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, извън предмета на делото са правата на други лица, претърпели болки и страдания от смъртта на детето К. К. К.. Въззивният съд не е разрешавал така формулирания правен въпрос.

По отношение на трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въпросът е свързан с конкретните факти, установени по делото и не може да съставлява правен въпрос, извън въпроса за критериите, които следва да вземе предвид, за да определи обезщетение съобразно правилото в чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено в ППВС 4/68 г. В посоченото Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е подчертано, че преценката се прави във всеки отделен случай от съда въз основа на фактите и доказателствата. Родствената връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие. В случая формулираният въпрос 3 е разрешен от въззивния съд в съответствие с посочените в тълкувателното решение указания. Но въпросът за доказателствата и техният анализ, не може да се обсъжда в настоящето производство. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че не е налице общо основание за допускане касационно обжалване. Наличието на тълкувателно решение по поставения въпрос, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не е налице обосноваване необходимостта от ново тълкуване по поставения въпрос.

По отношение на четвърти посочен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че отново въпросът е фактически. Въззивният съд в конкретния случай, е определил обезщетението за преживените негативни емоции от ищцата, изследвайки целия комплекс на отношения, преди раждане на детето и неговото отглеждане. Връзката между бабата и детето, като е отграничил обичайните отношения между баба и внуци в българското общество, от установените отношения по делото с оглед конкретните факти. Така поставеният въпрос, не е отделен от конкретните факти по делото и не може да представлява правен въпрос, тъй като е свързан с правилността на съдебното решение. Въззивният съд е определил обезщетението съгласно критериите определени в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

По отношение на пети и шести въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не представляват правни въпроси. Няма как да се формулира въпрос за критериите, определени в тълкувателно решение, след като в него те са посочени. В случая, обезщетението е определено в съответствие с изведеното правило в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като с оглед конкретно установени факти е прието, че е справедливо да бъде определено обезщетение на ищцата като баба на загиналото дето. Конкретно въззивният съд е изложил съображения за това, че в случая е налице надхвърляне на интезитета на обичайните болки и страдания, предвид начина на извършването на противоправното деяние, както и по отношение на изключително близките отношения в семейството и конкретната призвързаност между бабата и загиналата внучка. Въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в практиката. Разрешението на тези въпроси, съответства на посочените тълкувателни решения. Наличието на посочената задължителна практика и липсата на изложени съображения, за необходимостта от нейната промяна, както и основанията за това, изключват наличието на допълнително соченото основание.

По отношение на формулираните от третото лице помагач К. С. С. чрез особения представител правни въпроси:

По отношение на първия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е решаващ за изхода на спора и като такъв не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд имплицитно е възприел начина на определяне на обезщетението от първоинстанционния съд и не е допуснал наличието на основание за съпричиняване, оставяне на загиналото дете без надзор в количка докато майката пазарува в магазина, пред който е количката с бебето. Изложени са съображения по всички доводи на страните, аналзирани са доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност. Поради това поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория и третия поставени въпроси, настоящият съдебен състав вече посочи, при разглеждане на посочените от касатора застраховател основания, че при определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд се е ръководил от всички обективни критерии, за да определи размера на обезщетението по справедливост, така както е разяснено в ППВС 4/61 г. и в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

По отношение на четвъртия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че общо въззивният съд се е ръководил от общите икономически условия в страната, като е определяйки обезщетението не е нарушил изискванията като спомагателен критерий да се използват лимитите на застраховка гражданска отговорност. Отчитайки момента на настъпване на противоправното деяние 2014 г.

По отношение на поставения пети въпрос. В случая липсва така разрешен правен въпрос. Въззивният съд е отчел свидетелските показания, за да установи поведението на пострадалата преди събитието и след събитието, като е дал своя собствена оценка на установените чрез свидетелските показания факти. Установено е емоционалното състояние на бабата на загиналото дете, преди и след трагичното пътно-транспортно произшествие. Въззивният съд не е направил заключения за наличие на болестно състояние, за да е необходима експертиза от вещо лице. В този смисъл, не е използвал свидетелски показания за факти, за които е било необходимо изслушване на вещо лице. Липсва разрешаване на посочения въпрос във въззивното решение и поради това касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

При този изход на спора, на ответника по касационните жалби В. А. Б. се дължат разноски. Отправено е искане от адв. П. В. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв. Представен е договор, в който е вписано, че адв. В. предоставя правна помощ на Б. безплатно поради затрудненото й материално положение. Ще следва да се присъди възнаграждение с оглед защитавания материален интерес. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата е 2 330 лв без ДДС.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 от 05.03.2020 г. по в. т.д.339/2019 г. по описа на Апелативен съд – [населено място].

ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат П. В., АК – Бургас, [населено място], [улица], ет. 3, офис 6 сумата от 2 330 лв, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: