Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „М. В” ООД ЕИК 148117936 със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „Дръзки“ № 16 срещу Решение № 937 от 31.05.2017 г. по адм. дело № 768 по описа за 2016 г. на Административен съд - Варна.

Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, което е довело до неправилни изводи за наличие основание за възникване на процесните задължения. Според касационния жалбоподател изводът на съда за дължимост на ТБО е в противоречие на закона и действителното фактическо положение – незастроени и неползващи се поземлени имоти. Твърди се, че ответникът не е представил относими доказателства, установяващи предоставени услуги, за които са установени задължения за ТБО. По посочените съображения прави искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него съдът да постанови решение, с което да отмени оспорения отказ.

Ответникът – кметът на община В., чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила съдебното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, която е участвала в първоинстанционното производство и за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Предмет на обжалване пред административния съд е мълчалив отказ на директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при община В., мълчаливо потвърден от кмета на община В. по искане на „М. В” ООД за прихващане или възстановяване на сумата от 67 432,17 лв., подадено на 30.10.2015 г.

Съдът е приел за безспорно установено от фактическа страна, че дружеството е собственик на недвижими имоти с идентификатори 10135.1503.600, 10135.1503.599, 10135.1503.335 и 10135.1503.329. Съгласно приетото по делото заключение на СТЕ всички имоти се намират в урбанизирана територия, гр. В., в границите на район „Одесос“. Като собственик на четирите недвижими имота дружеството е подало декларации по чл. 14 от ЗМДТ. Размерът на начислената такса за битови отпадъци за 2009 г. е 13 342,81 лева, за 2010 г. – 37 580,00 лева и за 2011 г. – 37 579,99 лева. Дружеството е заплатило процесните задължения.

Като доказателства са приети Заповеди на кмета на община В. № 4059 от 30.10.2008 г., № 3558 от 30.10.2009 г. и № 3434 от 29.10.2010 г., с които са определени границите на районите, в които през 2009, 2010 и 2011 г. община В. организира сметосъбиране и сметоизвозване, обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване; Договор от 30.04.2004 г. на община В. със „С. Т“ ООД с предмет депониране на твърди битови отпадъци с произход територията на община В. в депо в землището на с. В., община А., със срок на действие до закриване на депото; Тристранно споразумение от същата дата между община В., община А. и „С. Т“ ООД, уреждащо финансовите отношения между страните по повод рекултивации и мониторинг на Депо за ТБО с. В.; Договор № 224 от 27.07.2011 г. между община А. и община В., с който община А. в качеството й на собственик на Регионално депо за неопасни отпадъци в землището на с. В. и титуляр на комплексно разрешително № 345-110/2008 г. поема задължение да приема отпадъците на община В. с посочени кодове, в обем до 100 000 куб. м с цел депониране, като договорът има действие от 03.05.2011 г. до 31.12.2011 г.; анекси към договора; протоколи от заседания на Общински съвет Варна за определяне на размера на таксата за битови отпадъци за 2009, 2010 и 2011 г.; задания за видовете дейности по поддържане на чистотата на район „Одесос“ до „Титан АС“ ООД клон Варна за всички месеци на 2009, 2010 и 2011 г.; приемо-предавателни протоколи за изпълняваните видове дейности по поддържане на чистотата и тяхното количество и цена на територията на р-н „Одесос“ между община В. и „Титан АС“ ООД - клон Варна за 2009, 2010 и 2011 г., за всеки месец поотделно.

В съдебното производство жалбоподателят е представил Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-119 от 19.03.2015 г., с който на „М. В“ ООД са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за периода 01.01.2011 - 31.12.2014 г. След влизане в сила на акта всички установени с него суми са платени. Съдът е допуснал допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която е установила извършено от дружеството плащане на установените с Акта за установяване на задължения но декларация за 2011 г. за такса битови отпадъци в размер общо на 53 124,68 лева, от които главница 37 579,99 лева и 15 544,69 лева лихви.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е изложил правни изводи за законосъобразност на отказа за възстановяване или прихващане по следните съображения: 1. За 2009 г.

Плащането е осъществено на 31.12.2009 година, т. е. претендираното основание за възстановяване е възникнало през 2009 г. Преклузивният срок по чл. 129, ал. 1, изр. 2 от ДОПК е започнал да тече за дружеството на 01.01.2010 г. и е изтекъл на 31.12.2014 г. Искането е подадено на 28.10.2015 г., следователно не е спазен срокът по чл. 129, ал. 1, изр. 2 от ДОПК, поради което мълчаливият отказ в тази част е съобразен с приложимия закон. 2. За 2010 г.

Случаите, при които не се събира такса за някоя от услугите, са изчерпателно посочени в чл. 71 от ЗМДТ, който в редакцията, приложима по отношение на процесната 2010 г. предвижда: т. 1 - за сметосъбиране и сметоизвозване - когато услугата не се предоставя от общината; т. 2 - за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се предоставя от общината: т. З - за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива.

Относно първата услуга съдът е приел, че имотите се намират в границите на района, където за процесната 2010 г. общината е организирала и осъществила чрез изпълнение на договорите с „Титан АС“ ООД клон Варна сметосъбиране, като е възлагала задания за видовете дейности по поддържане на чистотата на район „Одесос” до „Титан АС“ ООД клон Варна за всички месеци на 2010 година и е отчитала дейностите с приемо-предавателни протоколи. Съдът е преценил като неоснователни възраженията на жалбоподателя за недължимост на таксата поради неползване на услугата за процесните имоти, които не са застроени и не реализират отпадъци, както и поради това, че Общински съвет Варна не е изпълнил задължението си по чл. 8, ал. 5 от ЗМДТ да регламентира в Наредбата по чл. 9 от ЗМДТ реда, по който лицата, неползващи услугата по сметосъбиране през съответната година или през определен период от нея, се освобождават от заплащане на съответната такса. Съдът е приел, че при отсъствието на изрично предвиден ред за реализиране на правото, дружеството е било свободно за заяви пред общината намерението си да не ползва имотите както по отношение на срока, така и по отношение на формата. По делото не са са ангажирани доказателства, които да установяват, че дружеството е заявило пред община В., че за 2010 г. няма да ползва процесните имоти.

Относно останалите две услуги съдът е приел за безспорно установено извършването им. Съдът е констатирал, че имотите на жалбоподателя попадат в район, в който е предоставяна услугата „поддържане чистотата на териториите за обществено ползване“, както и че общината разполага с депо през процесния период, поради което са налице предпоставките на Закон за възникване на задължение за заплащане на определената такса. 3. За 2011 г.

По делото няма спор относно извършеното плащане от дружеството на такса за битови отпадъци за 2011 г. Погасяването на задълженията е станало доброволно на основание Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-119 от 19.03.2015 година, с който за „М. В” ООД са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за периода 01.01.2011 - 31.12.2014 г. Съгласно отбелязването на екземпляра от акта, представен от жалбоподателя, датата на влизането му в сила е 09.07.2015 година, а искането за възстановяване е подадено на 28.10.2015 г., поради което съдът е обосновал, че Актът за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-119 от 19.03.2015 г. е породил своите правни последици, той обвързва дружеството и е задължителен както за него, така и за органите по приходите. По изложените съображения съдът е приел, че мълчаливият отказ за този период е съобразен с приложимия закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. 1. За 2009 г.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че релевантният начален момент на преклузивния срок по чл. 129, ал. 1 от ДОПК е 01.01.2010 г. Същият е изтекъл към датата на подаване на искането за възстановяване, поради което искането не подлежи на разглеждане. 2. За 2010 г.

Правилно съдът е посочил, че за дължимостта на ТБО не е достатъчно наличието на установена в закон правна връзка между недвижим имот и съответния правен субект - чл. 11 ЗМДТ, но и фактическо престиране и ползване на услугата. С оглед различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани.

Относно първата от трите услуги по смисъла на чл. 62 ЗМДТ - услугата сметосъбиране и сметоизвозване, тъй като е възможно лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да не ползва за съответния отчетен период имота и с оглед на това да не генерира битови отпадъци, законодателят в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ е приел, че общинският съвет с наредбата по чл. 9 ЗМДТ, определя реда, по който лицата, които не ползват услугата през съответната година, установяват този факт.

В случая с приетата по чл. 9 ЗМДТ наредба общинският съвет не е определил специален ред, по който собствениците на имоти декларират, че няма да ползват имота. Но касационният жалбоподател не твърди, че е подал декларация за неползване на имота през процесния период, поради което не може да се позове на декларирано неползване на имота, за да обоснове недължимост на услугата сметосъбиране и сметоизвозване. С оглед на това таксата ще бъде дължима, ако общината е престирала услугата по отношение на територията, на която е разположен имотът на дружеството. Относно престирането на услугата съдът е обсъдил представените по делото доказателства (приемо-предавателни протоколи за всеки месец поотделно за целия процесен период) и обосновано е приел, че от тях се установява реалното предоставяне на услугата „сметосъбиране и сметоизвозване“.

Вторият вид услуга, която общината предоставя във връзка с битовите отпадъци, е поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. Законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУО.

За да е налице задължение за заплащане на такса поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, необходимо е общината не само да е определила вида и териториалния обхват на предоставяне на услугата, но и фактически да я предоставя. Тогава, когато услугата не се предоставя, такса не се дължи - чл. 71, т. 2 ЗМДТ. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване.

Относно третия вид услуга - обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа или на други съоръжения за обезвреждане, законодателят е приел, че такса за тази услуга не се събира, когато общината няма депа или други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци. Тъй като тази услуга също не е обвързана изцяло с фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, досежно нея не е налице възможност предварително да се декларира неползването й.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е обосновал правилен извод, че последните два вида услуги са извършвани на територията, в която се намира имотът на дружеството. Услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и за обезвреждане на отпадъците в депа или други съоръжения не са обвързани с конкретен имот, а целта на тяхното предоставяне обслужва интересите на населението на цялата община/район, свързани с поддържане на чистотата на териториите и обезвреждането на отпадъците, генерирани от жизнената дейност на населението и от съответните имоти на територията й. Без значение за определяне на дължимата ТБО по отношение на тези два вида услуги е обстоятелството дали имотът генерира битови отпадъци и в какъв размер.

Предвид доказаната престация на услугите за 2010 г., съдът правилно е приел, че са налице предпоставките за начисляване на задължения за ТБО в тежест на собственика на недвижимите имоти.

3. За 2011 г.

По делото е безспорно установено, че процесните задължения за периода са установени с влязъл в сила АУЗД. В случай на несъгласие относно дължимостта на ТБО дружеството е следвало да оспори акта по съответния ред. При липса на доказателства за отмяна на АУЗД, съдът правилно е приел, че не е налице основание за възстановяване на претендираната сума.

По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода от спора в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 552.96 лв. (две хиляди петстотин петдесет и два лева и 96 ст.), определен по реда на чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 937 от 31.05.2017 г. по адм. дело № 768 по описа за 2016 г. на Административен съд - Варна.

ОСЪЖДА „М. В” ООД ЕИК 148117936 със седалище и адрес на управление гр. В. да заплати в полза на община В. разноските по водене на делото в размер на 2 552.96 лв. (две хиляди петстотин петдесет и два лева и 96 ст.).

Решението е окончателно.