Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „З. Т“ АД, седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Х. К“ №12 срещу Решение №1015 от 09.06.2017 г. на Административен съд, гр. Б., постановено по административно дело №891/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля искането на „З. Т“ АД да се задължи О. Н да извърши фактически действия по надлежно връчване на Актове за установяване на задължения по декларация №961, 962 и 963 от 31.10.2016 г. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – „З. Т“ АД, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Счита, че връчването на акт за установяване на задължение по декларация не е волеизявление, а фактическо действие, което произтича пряко от закона – чл. 61, ал. 1 АПК във вр. с §2 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК). По аргумент от чл. 107, ал. 4 ДОПК актът за установяване на задължения по декларация следва да бъде съобщен, а съгласно чл. 6, ал. 3 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 3 във вр. с ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ) органите по приходите са длъжни да осигурят на участниците възможност да упражнят процесуалното си право на защита.

Счита, че на правото да се обжалва всеки издаден срещу лицето акт за установяване на задължения по декларация стои задължението на органа по приходите да го връчи. Извода на съда, че връчването е правно, а не фактическо действие води до невъзможност за защита, тъй като от извършването или неизвършването му ще се породят правни последици.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да задължи О. Н да връчи Актове за установяване на задължения по декларация №961, 962 и 963. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Д.П, Софийска адвокатска колегия.

2. Ответникът по касационната жалба – О. Н, не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на обжалваното решение – съдът неправилно е конституирал като ответник общината, а не органа по приходите в общината, за когото се твърди, че не е извършил фактическото действие. Алтернативно дава заключение за неправилност на съдебното решение. С процедурите по връчване на акта за установяване на административно нарушение законодателят цели осигуряване на връчването на съответния акт на адресата му, а в производството по оспорване се преценява дали съответните процедури са спазени. Органът може да връчи повторно акта като посочи, че актът е връчен след проведена процедура по чл. 32 ДОПК, респективно чл. 61 АПК. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:

1. На 31.10.2016 г. орган по приходите в О. Н издава Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963, с които установява на „З. Т“ АД задължения за такса за битови отпадъци.

2. На 01.11.2016 г. орган по приходите в О. Н изпраща по реда на чл. 29, ал. 3 ДОПК на „З. Т“ АД издадените актове за установяване на задължение по декларация.

3. На 31.01.2017 г. орган по приходите в О. Н връчва чрез прилагане към досието по смисъла на чл. 32 ДОПК Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963.

4. На 28.03.2017 г. „З. Т АД подава в О. Н молба за връчване на Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963.

5. На 28.03.2017 г. на упълномощено от „З. Т“ АД лице е отказано връчване на Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963 от орган по приходите в О. Н.

5. На 31.03.2017 г. „З. Т“ АД подава молба за връчване на Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963.

6. На 31.03.2017 г. регионален ръководител на „Булгарконтрола“ АД съставя констативен протокол №4/0069, с който удостоверява отказа на длъжностното лице в О. Н - И.З, да връчи на представител на „З. Т“ АД Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963.

7. На 10.04.2017 г. „З. Т“ АД подава искане до Административен съд, гр. Б.“, да задължи О. Н, чрез кмета на общината, да извърши фактически действия по връчване на Актове за установяване на задължения по декларация №961, №962 и №963, произтичащи от чл. 61, ал. 1 АПК във вр. с §2 ДОПК. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че искането касае твърдяно бездействие на неустановени лица от общинската администрация, поради което ответник е О.Н.П, че искането е такова по чл. 256, ал 1 АПК и е допустимо, но неоснователно. Връчването на акт за установяване на задължения по декларация е правно действие, тъй като създава права и задължения за съответния субект. Наред с това в случая не се установява служители на общината да са бездействали на 28.03.2017 г. и на 31.03.2017 г., защото са провели производство по чл. 32 ДОПК. След като има извършени действия по връчване, дори и те да са опорочени, не е налице бездействие. Законосъобразността на процедурата по чл. 32 ДОПК е въпрос на проверка в производството по оспорване на актовете за установяване на задължения по декларация.

Въз основа на това прави извод за неоснователност на искането и го отхвърля. Изводът на съда е правилен. V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното съдебно решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Доводи в подкрепа на порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, поради което и с оглед на чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не следва да се произнася по него.

Доводите на касатора в подкрепа на порока нарушение на материалния закон, мотивите на съдебното решение и заключението на прокурора налагат съдът, преди да се произнесе по доводите на касатора, да посочи следното:

Касаторът е сезирал съда с искане да се задължи О. Н да извърши определено фактическо действие. Искането е направено след като касаторът е поискал извършването му. Така формулирано искането, с което касаторът е сезирал съда, правилно е определено като такова по чл. 256 АПК.

Визираното в чл. 256 АПК субективно право, въпреки употребената от законодателя в разпоредбата дума „оспорване“, по своята правна същност е иск. Съгласно чл. 257, ал. 2 АПК със съдебното решение съдът установява със сила на пресъдено нещо, че в полза на лицето, което е сезирало с искане съда - ищец, срещу ответника – административния орган, съществува неудовлетворено притезание (субективно право, което има за предмет дължимо поведение, чрез което на правоимащия се доставя определена облага или друга полезна последица) и осъжда органа да изпълни дължимото фактическо действие. Предметът на търсената съдебна защита ясно показва, че става въпрос за осъдителен иск.

Законодателят в чл. 256 АПК не е извършил препращане към други разпоредби на Административнопроцесуалния кодекс, нито към разпоредби на ГПК (Г. П. К). Но в чл. 257, ал. 1 АПК – разпоредба, която регламентира идентично субективно право – разликата е единствено в предпоставката за неговото осъществяване – сезиране или не преди това на органа, изрично предвижда „съответно“ прилагане на разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс за оспорване на индивидуален административен акт.

Това изисква да се провери доколко „съответно“ могат да се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуален административен акт касаещи съдържанието на искането и задължението на съда за определяне на страните по делото.

Съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5, 6 и 7 АПК в жалбата жалбоподателят следва да посочи обжалвания административен акт, указание в какво се състои незаконосъобразността му и в какво се състои искането, а съгласно чл. 153, ал. 1 АПК съдът служебно конституира страните по делото конституирайки като ответник органа, издал оспорения акт.

Това законодателно решение е пряко следствие на факта, че оспорването на индивидуален административен акт е спор за законосъобразното упражняване на държавната власт, който по своя характер е отменителен. Интересът на държавата да установи и да наложи законно упражняване на предоставената на органите й власт, и с оглед на това да защити субективните права и законни интереси на адресата на акта, са наложили законодателят сам да определи срещу кого ще се предявява искането. По този начин законодателят гарантира участието на надлежните страни в съдебното производство по отмяна на индивидуалния административен акт.

Не такава е регламентацията в ГПК (Г. П. К). В гражданския процес съдът е обвързан от сочения от ищеца ответник. Ищецът е този, който единствен знае спрямо кого иска съдебна защита, т. е. при осъдителния иск спрямо кого иска съдът да установи съществуването на неудовлетвореното притезание и спрямо кого иска съдът да допусне принудително удовлетворяване на това притезание. Съдът не може да решава вместо ищеца спрямо кого той иска установяване и принудително удовлетворяване. Исковото производство не е отменително. То има за предмет не преценката за законосъобразност на един административен акт, а решаването на спор за право.

В контекста на иска по чл. 256 АПК, ако трябва съдът вместо ищеца да определи кой е правилният ответник на процесното искане за извършване на фактическо действие трябва да извърши проверка и да установи, първо, за фактическо действие ли става въпрос и второ, кой е задълженият за това фактическо действие административен орган. Това значи съдът чрез определянето на ответника да се произнесе по основателността на искането.

С оглед на този характер на търсената чрез чл. 256 АПК съдебна защита приложение не могат да намерят чл. 150 и 153 АПК. Поради това и чрез препращащата разпоредба на чл. 144 АПК, при липса в Административнопроцесуалния кодекс на регламентирано исково производство, приложение следва да намерят разпоредбите на ГПК (Г. П. К) и в частност чл. 127, ал. 1, т. 2, 4 и 5. Това значи, че съдът е обвързан от сочения от ищеца административен орган, задължен за съответното фактическо действие. Съдът не може по собствена преценка да променя ответника, за това защото например е очевидно, че соченият ответник не е административен орган. В този случай, и при отчитане на факта, че интересът от търсената защита при осъдителния иск е налице винаги, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, който не е изпълнил задължението си, съдът следва да допусне за разглеждане иска срещу предявения ответник, а не да указва на ищеца да прецени срещу кого точно иска търсената защита, още по-малко по собствена инициатива да променя сочения от ищеца ответник.

С оглед на горното съдът счита за неоснователен довода на прокурора за недопустимост на съдебното решение. Видно от иска, с който съдът е сезиран, искането е да се задължи О.Н.И не е да се задължи орган по приходите в О. Н, който с оглед на чл. 29, ал. 2 ДОПК е именно задължен по силата на закон да извърши исканото фактическо действие. Отговорността за правилното определяне на ответника в производството по чл. 256 АПК е на ищеца.

С оглед на горното обжалваното решение не е недопустимо – съдът правилно е конституирал страните по делото, в съответствие с искането, с което е сезиран.

Решението е и правилно.

Връчването на един индивидуален административен акт е фактическо действие. Законодателят е употребил понятието фактическо действие, за да го отличи от волеизявлението на административния орган. Фактическото действие също може да бъде юридическо (правно) действие, както и волеизявлението на административния орган, т. е. законодателят да му е придал правно значение, да го е направил юридически факт. Но фактическото действие не регулира правоотношения, то не създава правило за поведение. Това прави волеизявлението на административния орган.

Следва да се прави разлика между фактическо действие, на което законодателят е придал правно значение, т. е направил го е юридически факт, и фактическо действие, което не е юридически факт, т. е. не е предмет на регулиране от правото. Връчването на акта за установяване на задължения по декларация е фактическо действие, но фактическо действие с правно значение, т. е. юридически факт. То не обективира волеизявление на административния орган, а представлява материално действие, за което административният орган е пряко задължен по силата на правна норма.

За да породи правно действие за своя адресат всеки индивидуален административен акт, какъвто е и актът за установяване на задължения по декларация, трябва да достигне до адресата по установения в закона начин – съобщен, по реда на чл. 61 АПК или връчен, по реда на чл. 29 – 32 във вр. с чл. 33 във вр. с чл. 107, ал. 4 ДОПК.Стелно, връчването на акта за установяване на задължения по декларация е действие, което органът по приходите е длъжен да извърши пряко по силата на закона – чл. 29, ал. 2 ДОПК. Поради това неизвършването на това действие, при липса на изрично волеизявление на органа да го извърши, представлява фактическо действие по смисъла на чл. 256 АПК.

Това фактическо действие законодателят е определил точно кой може да го извърши – орган по приходите или друг служител или служител на лицензиран пощенски оператор – чл. 29, ал. 2 и 3 ДОПК.

За преценката на основателността на иска е релевантно извършено ли е конкретното фактическо действие. Съдът, за да отхвърли иска се е обосновал с факта на извършено от органа по приходите връчване на акта за установяване на задължения по декларация. От доказателствата по делото е безспорно, че органът по приходите е извършил връчване при условията на чл. 32 ДОПК.

Очевидно между касатора и данъчния орган е налице спор досежно валидността на осъщественото от органа фактическо действие – връчване, а не досежно неговото фактическо извършване. Спора за валидността на извършеното фактическо действие – връчването на актовете за установяване на задължения по декларация, както приема и първоинстанционният съд, може да бъде решен само от съда в производството по оспорване на акта за установяване на задължения по декларация. За целите на исковото производство по чл. 256 АПК релевантен е факта на извършване на претендираното фактическо действие, а той – видно от доказателствата по делото, е осъществен, при това от компетентния орган, а не от претендирания ответник, който обективно няма задължение за връчване на актове за установяване на задължения по декларация.

Касаторът твърди, че за да упражни конституционното си право на оспорване е поискал изпълнение на законовото задължение за връчване.

Но, първо, законовото задължение за връчване е изпълнено, т. е. фактическото действие е извършено от компетентния административен орган. Органът по приходите няма законово задължение да връчва акта за установяване на задължения по декларация втори път. Следователно, не е налице задължение за фактическо действие по силата на закон.

Второ. За упражняването на правото на обжалване на акта за установяване на задължения по декларация касаторът не се нуждае от второ връчване на акта. Връчването на акта втори път по никакъв начин няма да новира срока на касатора за оспорване на акта, ако връчването първия път е извършено в съответствие с изискванията на закона. Ако връчването не е било надлежно, то за касатора не са текли сроковете по чл. 152, ал. 1, съответно по чл. 156, ал. 1 ДОПК и жалбата му ще бъде допустима. И в двете възможни хипотези „новото“ връчване е без правно значение за правото на касатора на обжалване. Коя от хипотезите е налице може да каже само съдът, разбира се след обжалване на актовете по административен ред с оглед на чл. 156, ал. 1 във вр. с чл. 147, ал. 3 ДОПК.

И трето. Няма никаква пречка органът да предостави на задълженото лице копие от акта щом задълженото лице иска – може, например, да е загубило или унищожило по невнимание акта, а иска да го има. Но това не е задължение за връчване, а задължение за извършване на административна услуга – предоставяне на копие от документ. Такава услуга касаторът не е поискал, а и органът не е отказал.

С оглед на горното, изводът на съда за неоснователност на искането на касатора да бъде осъдена О. Н да му връчи актовете за установяване на задължения по декларация е правилен. О. Н няма задължение за връчване на актове за установяване на задължения по декларация, а органът, който има задължения – органът по приходите, е изпълнил задължението си. Дали извършеното връчване е породило целените правни последици не е предмет на настоящото производство.

С оглед на горното обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде остави в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1015 от 09.06.2017 г. на Административен съд, гр. Б., постановено по административно дело №891/2017 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.