Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А. Ибрахим, гражданин на Р. И, срещу Решение №290 от 12.01.2018 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №12072/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Ибрахим срещу Заповед №УРИ-5392ПАМ-1799 от 13.10.2017 г., с която на основание чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) му е приложена принудителна административна мярка „връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – А. Ибрахим, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

В противоречие с чл. 59, ал. 2, т. 1 – 8 АПК е изводът на съда за наличие у оспорената заповед на изискуемите реквизити. Позоваването на Тълкувателно решение №16 от 31.03.1975 г. на Върховния съд е неправилно, тъй като в случая и подготвителният, и оспореният акт носят една и съща дата и не е ясно кой е правопораждащ. Неправилно е и приетото досежно чл. 39б, ал. 1 и 2 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ). Съдът не е отчел, че органът не е изискал никакви доказателства за наличието на средства за издръжка и медицинска застраховка.

Мярката е и в противоречие с чл. 2 от Международен пакт за гражданките и политически права (Пакта) и чл. 2 от Протокол №4 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Счита приложената мярка за несъответна на целта на закона.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Обжалва решението и в частта за разноските като счита недължимо присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от адв. М.Д, Софийска адвокатска колегия.

2. Ответникът по касационната жалба – началникът на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита същата за неоснователна. Правилен е изводът на съда за наличие в оспорената заповед на изискуемите реквизити, както и позоваването на Тълкувателно решение №16 от 31.03.1975 г. на Върховния съд. Правилен счита и извода на съда досежно приложимостта на чл. 39б, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЧРБ.

Счита съдебното решение за съобразено и с чл. 9, ал. 1 и чл. 46, ал. 5 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (Директива 2013/32).

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. П. З №УРИ-5392-ПАМ-283 от 11.05.2018 г. на началника на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която е отменено допуснатото предварително изпълнение на Заповед №УРИ-5392-ПАМ-1799 и е отложено изпълнението й, като на г-н Ибрахим е приложена принудителна мярка ежеседмично явяване в група „Миграция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Б.д, както и е отменена Заповед №УРИ-5392-ПАМ-256 от 28.04.2018 г. за принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт И.К.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Доказателствата по делото установяват по несъмнен начин наличие на предпоставките по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по спора:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. А. Ибрахим е [дата на раждане], гражданин на Р. И, влязъл в България през 2015 г. не през установените за целта места.

2. На 06.12.2016 г., с Решение №11330, председателят на Държавната агенция за бежанците отказва предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут.

3. На 13.03.2017 г., с Решение №1586, постановено по административно дело №664/2017 г., Административен съд, София град отхвърля жалбата на г-н Ибрахим срещу Решение №11330.

4. На 04.07.2017 г., с Решение №8567, постановено по административно дело №5695/2017 г., Върховният административен съд оставя в сила Решение №1586.

5. На 13.10.2017 г. полицейски органи установяват, че А. Ибрахим е без документи за самоличност, няма данни да е подал втора молба за закрила, няма регистрирано преминаване през граничен контролно-пропусквателен пункт на страната, по време на производството пред Държавната агенция за бежанците е бил здравно осигуряван от държавата.

6. На 13.10.2017 г. на началника на сектор „Миграция“ е направено предложение, рег. №УРИ-5392р-1346, за прилагане на г-н Ибрахим на принудителна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, в която са изложени установените досежно лицето факти.

7. На 13.10.2017 г., със Заповед №УРИ-5392-ПАМ-1799, издадена на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, началникът на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи прилага на г-н Ибрахим принудителна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“.

8. На 13.10.2017 г., със Заповед №УРИ-5392-ПАМ-1800, издадена на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ, началникът на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи прилага на г-н Ибрахим принудителна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ за срок до отпадане на пречките за изпълнение на приложената мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, но не повече от шест месеца.

9. В хода на съдебното производство г-н Ибрахим представя:

а) декларация по чл. 72, ал. 5 от Правилник за прилагане на ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ППЗЧРБ) от В.И;

б) договор за наем от 01.10.2017 г. с наемател В.И;

в) удостоверение за настоящ адрес на В.И съвпадащ с адреса на наетия имот;

г) удостоверение от Нов български университет, че В.И е студент;

д) извлечение от банковата сметка на В.И.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в исканата от закона форма. Съдът приема, че в заповедта, чрез препращането към предложението, са изложени фактически основания, които ясно установяват хипотезата на чл. 41, т. 4 – влязло в сила решение за отказ от международна закрила. Приема, че разпоредбата на чл. 39а, ал. 1 и 2 ЗЧРБ е относима към изпълнението на заповедта за прилагане на мярката, поради което не е елемент на фактическия състав на мярката по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ.

Съдът приема, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а актът е съответен на материалния закон и на неговата цел. Юридическият факт, при наличието на който органът е длъжен да приложи принудителната мярка – отказ от международна закрила, е надлежно доказан. Спазени са изискванията на чл. 9 (1) и чл. 46 (5) от Директива 2013/32.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон. Доводите, които излага са свързани с чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, чл. 39б, ал. 1 и 2 ЗЧРБ и чл. 12 (3) от Международния пакт и чл. 2 (3) от Протокол №4 на ЕКПЧОС

Касаторът счита за неправилен извода на съда за спазено от органа изискване на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като в заповедта не е посочена конкретната хипотеза на чл. 41, т. 4 ЗЧРБ. Безспорно е, че чл. 41, т. 4 ЗЧРБ съдържа няколко различни хипотези. Безспорно е, че в мотивите на акта органът не е конкретизирал коя от тях има предвид – преписал е съдържанието на цялата точка 4, но непосредствено преди цитирането на съдържанието на точка 4 изрично е посочено, че по отношение на г-н Ибрахим е налице влязло в сила решение на отказ за предоставяне на международна закрила като е посочен включително и номера на решението. С оглед на това органът очевидно е конкретизирал коя от хипотезите има предвид като в този конкретен случай вписването на пълния текст на разпоредбата на точка 4 не обосновава извод за липса на фактическо и правно основание.

С оглед на това дори и без позоваването на предложението за издаване на заповедта и с оглед на това и на Тълкувателно решение №16 от 31.03.1997 г. не е налице твърдяното от касатора липса на конкретно правно основание за издаване на оспорената заповед.

Касаторът счита за неправилен извода на съда за неотносимост на разпоредбата на чл. 39б, ал. 1 и 2 ЗЧРБ.

Съгласно разпоредбата на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ в заповедта за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 от ЗЧРБ – връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна, административният орган определя срок от 7 до 30 дни, в който чужденецът трябва да напусне доброволно страната. Следователно нормата безспорно създава задължение за административния орган да предостави срок за доброволно изпълнение. Изключение от това правило е предвидено в алинея 4, когато лицето представлява заплаха за националната сигурност или обществения ред. Преценката следва да е направена към датата на издаване на заповедта за прилагане на мярката и да е посочена като основание за непредоставянето на срок за доброволно изпълнение.

В случая административният орган не е посочил разпоредбата на алинея 4 на чл. 39б ЗЧРБ като основание за непредоставяне на срок за доброволно изпълнение на принудителната административна мярка и с това безспорно е допуснал нарушение. Това нарушение обаче, с оглед релевантните по делото факти, не е съществено. Безспорно е, че г-н Ибрахим няма и не би могъл да се снабди с валиден документ за самоличност в България, както и не би могъл, с оглед на липсата на такъв документ, да напусне самостоятелно, без съдействието на компетентните български власти, страната. В този случай са налице основания да се счита, че предоставянето на срок за доброволно изпълнение ще възпрепятства процедурата за връщане, поради което непредставянето на такъв срок не представлява нарушение на целите на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за завръщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115), под чиито разпоредби г-н Ибрахим попада с оглед на чл. 9 (1) Директива 2013/32, тъй като с влизане в сила на решението за отказ за предоставяне на международна закрила той придобива статус на незаконно пребиваващ в страната чужд гражданин.

Що се отнася до приложимостта на чл. 39б, ал. 2 ЗЧРБ то възможността за нейното прилагане не е преклудирана с издаването на оспорената заповед с оглед на изрично регламентираната процедура на подаване на молба до компетентния орган, издал заповедта за прилагане на принудителната мярка.

С оглед на горното довода на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на чл. 39б, ал. 1 и 2 ЗЧРБ е неоснователен като краен резултат.

Касаторът твърди, че съдът не е отчел нарушението на чл. 12 от Международен пакт за граждански и политически права. Разпоредбата на чл. 12 на Пакта съдържа четири различни хипотези, но нито една от тях не е пряко относима към правното положение на касатора. Първата алинея визира правото на всяко лице, което се намира на законно основание на територията на една държава, да се придвижва свободно в нея. Касаторът не се намира на законно основание на територията на страната. Втората алинея визира правото на всяко лице да напусне собствената си страна – право, което очевидно не се отнася за касатора в случая. Мотивите на касатора, че принудителната мярка ще засегне правото му на свободно напущане на собствената страна е твърде своеобразно тълкуване на разпоредбата и на действието на принудителната мярка. Касаторът, с оглед на принудителната мярка, е свободен да напуска собствената си страна когато и както желае, но е свободен да влиза и да пребивава на територията на страната само в съответствие със законовите разпоредби, които в случая той не е спазил. Третата алинея регламентира предпоставките, при които предходните две права могат да бъдат ограничавани, което с оглед на неотносимост на правата значи неприложимост и на тази разпоредба. Четвъртата алинея регламентира правото на всяко лице да влезе в собствената си страна. Очевидно и тази разпоредба е неотносима в случая.

С оглед на горното доводите на касатора за неотчетено от съда нарушение на чл. 12 от Пакта е неоснователен.

Идентични са и разпоредбите на чл. 2 от Протокол №4 на ЕКПЧОС поради което изложеното досежно чл. 12 от Пакта е относимо и за чл. 2 от Протокол №4.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон са неоснователни. Решението е правилно, постановено в съответствие с материалния закон. Същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

Неоснователен е и доводът на касатора за неправилност на съдебното решение в частта за разноските. Съгласно чл. 143, ал. 4 АПК и Тълкувателно решение №3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело №3/2009 г. и чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) във вр. с чл. 144 АПК на органа, представляван в хода на съдебното производство от юрисконсулт, при отхвърляне на жалбата и направено своевременно искане съдът следва да присъди разноски за юрисконсултско възнаграждение.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и Тълкувателно решение №3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело №5/2009 г. съдът следва да осъди касатора да заплати на Столичната дирекция на вътрешните работи – юридическото лице, в чиято структура се намира органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, с оглед на доказателствата по делото са за юрисконсултско възнаграждение размерът на които съдът определя на 100,00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във в с чл.- 24 от Наредба за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №290 от 12.01.2018 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №12072/2017 г.

ОСЪЖДА А. Ибрахим, [населено място], [улица], да заплати на Столичната дирекция на вътрешните работи, гр. С., бул. „К. М. Л“ №48 100,00 (сто) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.