О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 73

гр. София 10.02.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 2246/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Ц. П. против въззивно решение № 260603/28.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 6258/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 53555/27.02.2020 г. по гр. д. № 17497/2019 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Ц. П. срещу Висшия съдебен съвет на Р. Б. иск с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ за заплащане на сумата от 77 892 лева, представляваща обезщетение за прослужено време /11 години/ в органите на съдебната власт, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.03.2019 г. до окончателното изплащане и са присъдени съдебни разноски.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявения иск.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава бланкетно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация - Висш съдебен съвет на Р. Б. подаден чрез юрк. Д. Г., в който се оспорва основателността и допустимостта на касационната жалба.Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

По делото е установено, че в периода от 14.09.1981 г. до 01.09.1984 г. В. Ц. П. е заемал длъжността „районен прокурор“ в Районна прокуратура - Благоевград, от 18.06.2008 г. до 18.01.2012 г. – длъжност „инспектор“ в Инспектората към ВСС, а от 26.09.2012 г. е бил избран за член на ВСС с решение на Народното събрание на Р. Б. с мандат до 02.10.2017 г., включително.

Въззивният съд е приел, че ищецът не е сред материално легитимираните лица, които имат право да получат парично обезщетение по реда на чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ /в редакцията на закона към датата на прекратяване на мандатното му правоотношение – считано от 03.10.2017 г./ при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Паричното вземане, уредено в чл. 225, ал. 1 ЗСВ, има характер на гратификация, на един израз на отблагодаряване за дългогодишна работа на длъжност за магистрата. Посочената разпоредба в приложимата редакция определя изчерпателно категориите лица, които са правоимащи за предвиденото обезщетение – съдия, прокурор, следовател, които са полагали труд като такива по създаденото правоотношение и при прекратяване на правоотношението са били на такава длъжност. Липсва основание за разширително тълкуване на нормата и включване в кръга на материално-легитимираните лица и други, в това число изборни членове на ВСС. Друг извод не следва и от фикцията на чл. 29, ал. 3 ЗСВ, според която стажът като изборен член на Висшия съдебен съвет се зачита за стаж по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Посочената норма не предвижда равенство в статута на магистратите и изборните членове относно правото на обезщетение при освобождаване, а единствено зачитане на стажа при определяне общата продължителност на същия. В случая ищецът е освободен от длъжност изборен член на ВСС, като липсват твърдения след 03.10.2017 г. той да е заемал магистратска длъжност, поради което предявената претенция е неоснователна. В допълнение въззивният съд е посочил, че стажът на ищеца като районен прокурор, придобит до 01.09.1984 г., не може да бъде включен в магистратския стаж по чл. 225, ал. 1 ЗСВ с оглед действието на материалноправните норми на чл. 139 г ЗСВ /отм./ и чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Останалият стаж на ищеца е придобит като инспектор в ИВСС – за период от 3 години, 7 месеца и 1 ден и като изборен член на ВСС – за период от 5 години, т. е. общият стаж, който се зачита по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е 8 години и седем месеца. Следователно, към момента на прекратяване на правоотношението с ВСС – считано от 03.10.2017 г., ищецът не е придобил най-малко 10 години стаж като съдия, прокурор или следовател съобразно изискванията на разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Изложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1и т.2 ГПК няма съдържанието, предписано от закона, тъй като не е посочен кой е материалноправния или процесуалноправния въпрос, обусловил изхода на спора по начин, по който касационното обжалване би било допустимо. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната - води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 и 2 от чл.280 ал.1 ГПК.

В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение, които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда prima facie - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Оплакването на жалбоподателя, че при постановяване на решението въззивният съд не е съобразил допълнението на чл. 29, ал. 2 ЗСВ с ДВ бр. 11 от 07.02.2020 г., не може да обоснове очевидна неправилност, тъй като разпоредбата не урежда правните последици от прекратяване на предходно отношение, настъпило преди влизане в сила на изменението, а е приложима при прекратяване на правоотношение, настъпило по време на нейното действие. А решението на Пленума на ВСС от 05.11.2020 г. няма правопораждащ ефект за претендираните от жалбоподателя права, тъй като същото е прието на основание чл. 225, ал. 6 ЗСВ и с него Пленума на ВСС определя реда и начина на изчисляване на обезщетенията по чл. 225 ЗСВ.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 270 /двеста и седемдесет/ лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260603/28.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 6258/2020 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА В. Ц. П. , ЕГН [ЕГН] да заплати на Висш съдебен съвет на Р. Б. гр. София, ул. „Е. Й. № 12 сумата от 270 /двеста и седемдесет/ лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: