Неокончателна редакция

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)

26 март 2026 година(*)

„ Преюдициално запитване — Социална сигурност — Координация на системите за социална сигурност — Регламент (ЕО) № 883/2004 — Член 1, буква р), подточка iv) — Понятието „компетентна институция“ — Работодател — Член 3, параграф 1, буква а) — Понятието „обезщетения за болест“ — Продължаване на изплащането на трудовото възнаграждение при временна неработоспособност — Член 85, параграф 1 — Обезщетения, дължими съгласно законодателството на една държава членка за вреди, настъпили на територията на друга държава членка — Право на иск на работодателя срещу отговорното трето лице — Права на пострадалото лице — Суброгация — Ограничения “

По дело C‑357/24

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Visoki trgovački sud (Апелативен търговски съд, Хърватия) с акт от 3 май 2024 г., постъпил в Съда на 16 май 2024 г., в рамките на производство по дело

Freistaat Bayern

срещу

Euroherc osiguranje d.d.,

СЪДЪТ (девети състав),

състоящ се от: M. Condinanzi, председател на състава, N. Jääskinen и Ал. Корнезов (докладчик), съдии,

генерален адвокат: J. Richard de la Tour,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

–за Euroherc osiguranje d.d., от D. Lauc, odvjetnik,

–за хърватското правителство, от G. Vidović Mesarek, в качеството на представител,

–за Европейската комисия, от B.‑R. Killmann и A. Koričić, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1, буква р), подточка iv), член 3, параграф 1, буква а) и член 85, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (ОВ L 166, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82, и поправка в ОВ L 33, 2008 г., стр. 12), изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. (ОВ L 149, 2012 г., стр. 4) (наричан по-нататък „Регламент № 883/2004“).

2 Запитването е отправено в рамките на спор между Freistaat Bayern (провинция Бавария, Германия) и Euroherc osiguranje d.d. — застрахователно дружество по хърватското право (наричано по-нататък „Euroherc“), относно възстановяване от страна на Euroherc на трудовото възнаграждение, което провинция Бавария е изплатила на служителя си X като обезщетение за временната му неработоспособност вследствие на настъпило в Хърватия пътно-транспортно произшествие.

Правна уредба

Правото на Съюза

3 Член 1, буква р), подточка iv) от Регламент № 883/2004 предвижда:

„За целите на настоящия регламент:

[…] р)„компетентна институция“ е:

[…] iv)в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 — или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава членка“.

4 Член 3, параграф 1, букви а) и е) от този регламент гласи:

„Настоящият регламент се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност:

a)обезщетения за болест;

[…] е)обезщетения за трудови злополуки и професионални болести“.

5 Член 9, параграф 1 от този закон гласи:

„Държавите членки писмено уведомяват Европейската комисия за декларациите, направени в съответствие с член 1, буква л), за посочените в член 3 законодателство и схеми […]“.

6 Член 85, параграф 1 от този регламент предвижда:

„Ако лице получава обезщетения съгласно законодателството на една държава членка във връзка с вреда, претърпяна в резултат на събития в друга държава членка, всички права на институцията, дължаща обезщетенията, срещу трето лице, което е длъжно да поправи вредата, се уреждат от следните правила:

a)когато институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията по силата на прилаганото от нея законодателство, встъпва в правата на бенефициента спрямо третото лице, това встъпване се признава от всяка държава членка;

б)когато институцията, която отговаря за предоставянето на обезщетенията, има преки права спрямо третото лице, всяка държава членка признава тези права“.

Германското право

7 Член 6, параграф 1 от Gesetz über die Zahlung des Arbeitsentgelts an Feiertagen und im Krankheitsfall (Entgeltfortzahlungsgesetz) (Закон за изплащането на трудовото възнаграждение през почивните дни и в случай на болест) от 26 май 1994 г. (BGBl. I S. 1014, 1065, наричан по-нататък „германският Закон за изплащането на трудовото възнаграждение“) предвижда:

„Когато работникът има законово право да иска от трето лице обезщетение за вредите от загубата на трудово възнаграждение вследствие на неработоспособност, това право преминава у работодателя дотолкова, доколкото в съответствие с настоящия закон същият е продължил да плаща на работника трудовото възнаграждение и да плаща дължимите от работодателя вноски във Федералната агенция по заетостта и дължимите от работодателя вноски за социално осигуряване и вноски за осигуряване за дългосрочни грижи, както и вноските към касите за допълнително пенсионно осигуряване и пенсионно осигуряване за преживели лица“.

Хърватското право

8 Член 27, параграфи 1 и 2 от Zakon o obveznim osiguranjima u prometu (Закон за задължителното пътно застраховане) от 9 декември 2005 г. (NN 151/05), в редакцията, приложима към спора в главното производство (NN 36/09, 75/09, 76/13 и 152/14), предвижда:

„1)Застрахователят дължи обезщетение на организациите, които се занимават със здравно осигуряване, пенсионно осигуряване или осигуряване за инвалидност, за действителните вреди, за които отговаря застрахованото при него лице, до размера на уговорената в застрахователния договор сума.

2)Действителни вреди по смисъла на параграф 1 са медицинските разходи и другите необходими разходи, направени в съответствие с разпоредбите за здравното осигуряване, както и пропорционалната част от пенсията на пострадалото лице, съответно на членовете на семейството му“.

9 Член 36, параграф 1, точка 1 от Zakon o obveznom zdravstvenom osiguranju (Закон за задължителното здравно осигуряване) от 21 юни 2013 г. (NN 80/13), в редакцията, приложима към спора в главното производство (NN 137/13) (наричан по-нататък „Законът за здравното осигуряване“), гласи:

„В рамките на задължителното здравно осигуряване осигурените лица имат право на:

1.изплащане като обезщетение на трудовото възнаграждение за периода, в който лицето временно е неспособно или възпрепятствано да работи поради ползване на здравни грижи или поради другите обстоятелства по член 39 от този закон (наричано по-нататък „трудовото възнаграждение като обезщетение“) […]“.

10 Член 39, точка 1 от този закон предвижда:

„Осигуреният има право на трудово възнаграждение като обезщетение при ползване на здравни грижи в рамките на задължителното здравно осигуряване, съответно при другите предвидени в този закон обстоятелства, ако е:

1.временно неработоспособен поради болест или злополука, съответно ако е настанен в здравно заведение за лечение или медицински изследвания […]“.

11 Член 40, точка 1 от същия закон гласи:

„Трудовото възнаграждение като обезщетение при ползване на здравни грижи по член 39, [точка 1] от този закон се изплаща на осигурения от следните лица, за тяхна сметка:

1.юридическото или физическото лице работодател — за първите 42 дни на временна неработоспособност, както и за целия период, когато осигуреният е командирован от юридическо или физическо лице в трета държава или е самостоятелно зает в трета държава“.

12 Член 41, параграф 3 от същия закон гласи:

„Считано от 43‑ия ден […] временна неработоспособност, трудовото възнаграждение като обезщетение за периода на временна неработоспособност по член 39, [точка 1] от този закон се начислява и изплаща от юридическото или физическото лице работодател, а Hrvatski zavod za zdravstveno osiguranje [Хърватски здравноосигурителен институт (наричан по-нататък „Институтът“)] е длъжен да възстанови изплатеното трудово възнаграждение като обезщетение в срок от 45 дни от получаването на заявлението за възстановяване“.

13 Член 136, параграф 1 от Закона за здравното осигуряване гласи:

„Институтът е длъжен да поиска обезщетение за причинените вреди от лицето, което е причинило болестта, телесното увреждане или смъртта на осигурения“.

14 Член 140 от този закон предвижда:

„В случаите по член 136 от този закон Институтът е длъжен да поиска обезщетение за причинените вреди и непосредствено от застрахователя, при когото е застрахована отговорността на съответните лица за вреди, причинени на трети лица, съгласно правилата за задължителното застраховане за този риск“.

15 Член 142 от този закон гласи:

„Институтът е длъжен да иска обезщетение за вреди в предвидените в този закон случаи, независимо че вредите произтичат от изплащането на полагащото се на осигурения обезщетение от средствата на задължителното здравно осигуряване, съответно от държавния бюджет“.

Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос

16 На 18 април 2015 г., докато управлява велосипед в Шибеник (Хърватия), X, служител на провинция Бавария, пострадва в пътнотранспортно произшествие с участието на моторно превозно средство, управлявано от Y и застраховано при Euroherc. Установено е, че Y носи отговорност за това произшествие. Въпросът дали е налице съпричиняване от страна на X на увреждането, което е претърпял, все още не е решен от компетентните съдилища.

17 X се лекува в Германия. Във връзка с това той ползва отпуск при временна неработоспособност от 21 април до 21 май 2015 г., от 16 февруари до 15 април 2016 г. и от 8 ноември 2016 г. до 5 януари 2017 г. За тези три периода провинция Бавария, в качеството си на работодател на X, продължава да му изплаща трудово възнаграждение като обезщетение в размер общо на 28 825,83 евро.

18 Освен това въз основа на постигната спогодба помежду им Euroherc изплаща на X обезщетение за действително претърпените при произшествието вреди в размер общо на 43 433,43 хърватски куни (HRK) (приблизително 5 764,61 евро), включващо разходите за пътна помощ и медицински грижи, имуществените вреди, разходите за правна защита и други разходи, както и неимуществените вреди.

19 Провинция Бавария предявява пред Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб, Хърватия) иск за осъждане на Euroherc да ѝ възстанови изплатеното като обезщетение на X трудово възнаграждение.

20 В подкрепа на иска си провинция Бавария твърди, че в качеството си на работодател на X трябва да се счита за „компетентна институция“ по смисъла на член 1, буква р), подточка iv) от Регламент № 883/2004, тъй като изплатеното като обезщетение на X трудово възнаграждение попада в обхвата на понятието „обезщетения за болест“ по член 3, параграф 1, буква а) от този регламент.

21 Освен това според провинция Бавария член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004 налага в главното производство да се признае правото ѝ по германското законодателство да встъпи в правата на служителя си Х спрямо Euroherc.

22 В това отношение тя се позовава на член 6, параграф 1 от германския Закон за изплащането на трудовото възнаграждение, съгласно който работодателят встъпва в правото на обезщетение на своя служител спрямо трето лице за загубата на доходи, претърпяна от този служител поради неработоспособност, когато този работодател е продължил да изплаща трудовото възнаграждение на този служител и да плаща дължимите от него вноски.

23 В този смисъл провинция Бавария твърди, че тъй като е изплатила трудово възнаграждение като обезщетение на Х и същият следователно е получил обезщетение по посочения закон поради нараняванията, които е претърпял вследствие на претърпяната злополука в Хърватия, трябва да встъпи в правата на този свой служител спрямо трети лица.

24 Euroherc оспорва тези доводи, като твърди, че Регламент № 883/2004 не може да е приложим към фактите по случая, тъй като по-конкретно последният урежда въпросите на координацията в областта на социалната сигурност, а не въпросите на поправянето на косвената вреда, която работодателят е претърпял, като е платил на служителя си трудово възнаграждение като обезщетение за времето на отпуска му поради временната неработоспособност вследствие на злополука. Това дружество твърди и че само институциите, които отговарят за управлението на схемите за социална сигурност на държавите членки, имат качеството на „компетентна институция“ по смисъла на този регламент.

25 С решение от 21 ноември 2023 г. Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб) уважава иска на провинция Бавария. Euroherc обжалва това решение пред Visoki trgovački sud (Апелативен търговски съд, Хърватия), който е запитващата юрисдикция.

26 Последната иска да се установи, първо, дали работодател като провинция Бавария попада в обхвата на понятието „компетентна институция“ по смисъла на член 1 от Регламент № 883/2004. Второ, запитващата юрисдикция иска да се установи дали понятието „обезщетения за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от този регламент включва трудово възнаграждение, изплатено като обезщетение за временна неработоспособност за времето на отпуск по болест вследствие на настъпила в друга държава членка злополука, която не е нито трудова злополука, нито професионално заболяване. Трето, запитващата юрисдикция иска да се установи дали застрахователно дружество като Euroherc може да бъде задължено да възстанови изплатеното от работодателя като обезщетение за временна неработоспособност на пострадалото лице трудово възнаграждение като това, което в случая провинция Бавария е изплатила на X.

27 При утвърдителен отговор на тези питания запитващата юрисдикция поставя и въпроса за тълкуването на член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004. Тя отбелязва, че според хърватското право работодател, който е изплатил обезщетения за болест на свой работник или служител, не разполага с никакви средства за правна защита срещу причинителя на вредата или неговия застраховател. Той не би могъл и да встъпи в правата на пострадалото лице срещу причинителя на вредата или неговия застраховател. Запитващата юрисдикция добавя, че неотдавнашната съдебна практика на Vrhovni sud (Върховен съд, Хърватия) потвърждава, че такова право на обезщетение трябва да бъде изрично уредено в закон, а Законът за здравното осигуряване не предвижда каквото и да било право на работодателя да предяви регресивен иск срещу причинителя на вредата или неговия застраховател, за да си възстанови трудовото възнаграждение, което е изплатил на работника или служителя си като обезщетение за временна неработоспособност.

28 При тези обстоятелства Visoki trgovački sud (Апелативен търговски съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 85, параграф 1 от [Регламент № 883/2004] да се тълкува в смисъл, че за да има право работодателят като институция, която отговаря за изплащането на обезщетенията, да иска обезщетенията за болест, които е изплатил на свой работник или служител във връзка с вреда, претърпяна в резултат на събития в друга държава членка, да му бъдат възстановени от третото лице, което е длъжно да поправи тази вреда, или от застрахователя, при когото е застрахована гражданската отговорност на това лице, трябва в държавата членка, в която е настъпила вредата, да съществува правно основание за подобен вид иск за поправянето ѝ?“.

Производството пред Съда

29 С решение на председателя на Съда от 3 октомври 2024 г. производството по настоящото дело е спряно до постановяването на решение по дело C‑7/24. Производство е възобновено с решение на председателя на Съда от 18 юни 2025 г. след постановяване на решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr (C‑7/24, EU:C:2025:439).

30 С писмо от 18 юни 2025 г. Съдът съобщава това решение на запитващата юрисдикция и я пита дали с оглед на него поддържа преюдициалното си запитване по настоящото дело.

31 С писмо, постъпило в секретариата на Съда на 22 юли 2025 г., запитващата юрисдикция посочва, че поддържа запитването си. Тя уточнява, че настоящото дело повдига въпроси относно тълкуването на член 1, буква р), подточка iv) и на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 883/2004, които Съдът не е разгледал в посоченото решение, тъй като, от една страна, неработоспособността в случая не е поради трудова злополука или професионална болест, а от друга страна, искането за възстановяване на изплатеното обезщетение е направено от работодателя на пострадалото лице.

По преюдициалния въпрос

32 С въпроса си, уточнен в отговор на посоченото в точка 31 от настоящото решение питане на Съда, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи, от една страна, дали член 1, буква р), подточка iv) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „компетентна институция“ по смисъла на тази разпоредба може да обхване и установен в държава членка работодател, изплатил на свой работник или служител трудово възнаграждение като обезщетение за времето на отпуска му поради временна неработоспособност вследствие на настъпила в друга държава членка злополука, която не е нито трудова злополука, нито професионална болест, а от друга страна, дали член 3, параграф 1, буква а) от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че такова обезщетение попада в обхвата на съдържащото се в същата разпоредба понятие „обезщетения за болест“. Ако отговорът на тези две първи питания е утвърдителен, запитващата юрисдикция иска да се установи и дали член 85, параграф 1 от посочения регламент трябва да се тълкува в смисъл, че в качеството си на институция, която отговаря за изплащането на обезщетенията, работодателят има право да иска от отговорното трето лице или от неговия застраховател възстановяване на обезщетенията за болест, които е изплатил на работника или служителя си за настъпила в друга държава членка вреда, само ако в държавата членка, в която е настъпила вредата, съществува правно основание за получаването на такова възстановяване.

33 На първо място, следва да се припомни, че съгласно член 1, буква р), подточка iv) от Регламент № 883/2004 понятието „компетентна институция“ по смисъла на тази разпоредба по-конкретно е „в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 — или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава членка“.

34 Следователно работодател може да се счита за „компетентна институция“ по смисъла на тази разпоредба, ако по силата на съответната схема е длъжен да предоставя обезщетенията по член 3, параграф 1 от този регламент.

35 На второ място, следва да се уточни обхватът на обезщетенията по член 3, параграф 1. Съгласно буква а) от тази разпоредба посоченият регламент се прилага „към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност: […] обезщетения за болест“.

36 В това отношение член 9 от споменатия регламент предвижда, че „[д]ържавите членки писмено уведомяват [Комисията] за […] посочените в член 3 законодателство и схеми“.

37 Съгласно предоставените от Комисията уточнения на основание член 9 от Регламент № 883/2004 Федерална република Германия я е уведомила, че при временна неработоспособност трудовото възнаграждение продължава да се изплаща като „парично обезщетение за болест“, а работодателят се счита за „компетентната институция“ по смисъла на член 1, буква р), подточка iv) и член 3, параграф 1, буква а) от този регламент.

38 Следва обаче да се подчертае, че разграничението между престациите, които попадат в приложното поле на Регламент № 883/2004, и престациите, изключени от него, се основава главно на елементите, характерни за всяка престация, а именно нейната крайна цел и условията за отпускането ѝ, а не на това дали една престация се квалифицира от дадено национално законодателство като социалноосигурително обезщетение (решение от 11 април 2024 г., Sozialministeriumservice, C‑116/23, EU:C:2024:292, т. 32 и цитираната съдебна практика).

39 В този смисъл постоянната съдебна практика приема, че едно обезщетение може да се счита за социалноосигурително, доколкото, от една страна, се отпуска на получателите без каквато и да е индивидуална и дискреционна преценка на нуждите на лицето въз основа на определеното от закона положение и от друга страна, е свързано с един от рисковете, изрично изброени в член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004, като тези две условия са кумулативни (решение от 11 април 2024 г., Sozialministeriumservice, C‑116/23, EU:C:2024:292, т. 33 и цитираната съдебна практика).

40 Първото от тези условия е изпълнено, когато обезщетението се предоставя с оглед на обективни критерии, които пораждат право да се получи съответното обезщетение, щом критериите са изпълнени, без компетентният орган да може да взема под внимание други лични обстоятелства (решение от 11 април 2024 г., Sozialministeriumservice, C‑116/23, EU:C:2024:292, т. 34 и цитираната съдебна практика).

41 В случая изглежда, че в Германия при временна неработоспособност продължава да се изплаща трудово възнаграждение въз основа на обективни критерии за предоставяне на право на обезщетение и че за целта работодателят не може да отчита лични обстоятелства за съответния работник или служител, различни от свързаните с причиняването на неработоспособността. Следователно първото от посочените две условия е изпълнено, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго при проверките, които трябва да извърши.

42 По отношение на второто условие следва да се отбележи, че понятието „обезщетения за болест“, съдържащо се в член 3, параграф 1, буква а) от посочения регламент, се отнася до обезщетения, чиято основна цел е излекуването на болното лице чрез предоставяне на необходимите за състоянието му грижи и които покриват следователно риска от заболяване (решение от 11 април 2024 г., Sozialministeriumservice, C‑116/23, EU:C:2024:292, т. 36 и цитираната съдебна практика).

43 В това отношение следва да се приеме, че продължаването на изплащането на трудовото възнаграждение при временна неработоспособност покрива риска от заболяване, като гарантира, че за времето на отпуска поради временна неработоспособност работникът или служителят запазва доходите си, за да може по-конкретно да се ползва от необходимите за подобряване на здравословното си състояние почивка и грижи.

44 В този смисъл в точки 15—19 от решение от 3 юни 1992 г., Paletta (C‑45/90, EU:C:1992:236), Съдът по същество приема, че обезщетението, предвидено в германското законодателство, предхождащо германския Закон за изплащането на трудовото възнаграждение, и изразяващо се в продължаване на изплащането на трудовото възнаграждение при болест, отговарят на двете условия, припомнени в точка 39 от настоящото решение, и следователно трябва да се счита за „обезщетение за болест“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социално осигуряване на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, изменен и актуализиран с Регламент (ЕО) № 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 г. (ОВ L 28, 1997 г., стр. 1), която разпоредба впоследствие е заменена с член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 883/2004.

45 При тези обстоятелства следва да се констатира, че освен ако запитващата юрисдикция не установи друго при проверките, които трябва да извърши, обезщетение в държава членка като изплатеното на Х, изразяващо се в продължаване на изплащането на трудовото възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност вследствие на настъпила в друга държава членка злополука, която не е нито трудова злополука, нито професионална болест, попада в обхвата на понятието „обезщетения за болест“ по член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 883/2004. От това следва, че работодателят, който е изплатил такова обезщетение, трябва да се счита за „компетентна институция“ по смисъла на член 1, буква р), подточка iv) от Регламент № 883/2004.

46 На трето място, по отношение на тълкуването на член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004 следва да се припомни, първо, че тази разпоредба има за цел да позволи на социалноосигурителна институция на държава членка, която е изплатила социалноосигурителни обезщетения за вреди, настъпили на територията на друга държава членка, да упражни срещу третото лице, отговорно за вредата, правните средства за защита, предвидени в приложимото от нея право, независимо дали става въпрос за суброгация или за пряк иск. Така предоставеното на националните социалноосигурителни институции право представлява логичното и справедливо допълнение към разширяването на обхвата на задълженията на посочените институции върху цялата територия на Съюза, което разширяване произтича от разпоредбите на този регламент (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 28 и цитираната съдебна практика).

47 Тази разпоредба се разглежда като стълкновителна норма, която задължава националната юрисдикция, сезирана с иск за обезщетение срещу причинилото вредата лице, да приложи правото на държавата членка, в която е установена институцията, която отговаря за изплащането на обезщетението, не само за да определи дали тази институция е встъпила законно в правата на пострадалото лице или на неговите правоприемници, но и за да определи естеството и размера на вземанията, в които се суброгира институцията, която отговаря за изплащането на обезщетението (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 29 и цитираната съдебна практика).

48 Всъщност, ако националната юрисдикция приложи правото на държавата членка, на чиято територия е настъпила вредата, за да определи обхвата на правото на иск на институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията, тя би могла да лиши изцяло или отчасти член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004 от полезното му действие. Такъв би бил по-специално случаят, ако законодателството на държавата членка, на чиято територия е настъпила вредата, предвижда, че законната суброгация или прекият иск не обхващат определени видове вземания, които институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията, може да предяви чрез суброгация или пряк иск в държавата членка, в която е установена (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 30 и цитираната съдебна практика).

49 От това следва, че наличието на право на суброгация на институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията, каквато в случая е провинция Бавария, както и естеството и размерът на правата, в които тя е встъпила, се определят от правото на държавата членка, в която се намира институцията длъжник, и следователно в случая от германското право.

50 Второ, следва да се уточни, че член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004 цели единствено да гарантира, че правото на иск, от което може да се ползва институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията, по силата на прилаганото от нея законодателство, е признато от другите държави членки. Той няма за цел да измени приложимите правила за определяне дали и в каква степен трябва да се ангажира извъндоговорната отговорност на третото лице, причинило вредата. Отговорността на третото лице остава подчинена на материалноправните норми, които обичайно трябва да приложи националната юрисдикция, сезирана от пострадалото лице или от неговите правоприемници, тоест по принцип — на законодателството на държавата членка, на чиято територия е настъпила вредата (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 32 и цитираната съдебна практика).

51 От това следва, че правата, които пострадалото лице или неговите правоприемници имат срещу причинителя на вредата, както и условията за предявяване на иск за обезщетение пред съдилищата на държавата членка, на чиято територия е настъпила вредата, се определят съгласно правото на тази държава, включително приложимите норми на международното частно право (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 33 и цитираната съдебна практика).

52 Институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията, може да се суброгира само в така определените права. Всъщност такава суброгация не може да има за последица пораждането за получателя на обезщетението на допълнителни права спрямо трето лице (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 34 и цитираната съдебна практика).

53 Трето, сред обезщетенията, признати на пострадалото лице или на неговите правоприемници от законодателството на държавата членка, на чиято територия е настъпила вредата, правото на суброгация обхваща само вземанията от институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията, като изключва вземания за обезщетяване на неимуществени или други засягащи личността на пострадалото лице вреди (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 35 и цитираната съдебна практика).

54 Следователно право на встъпване, предвидено в законодателството на държава членка и отнасящо се до изплащано по силата на същото законодателство обезщетение, по смисъла на член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004 може да обхване и обезщетение, предвидено в законодателството на държавата членка, на чиято територия са настъпили фактите, които са в основата на правопораждащото събитие, като например пътно-транспортно произшествие, само ако с оглед на предмета и целите си двете обезщетения са достатъчно сходни (решение от 12 юни 2025 г., Deutsche Rentenversicherung Nord и BG Verkehr, C‑7/24, EU:C:2025:439, т. 43 и цитираната съдебна практика).

55 В случая запитващата юрисдикция подчертава, че хърватското право не предоставя на работодателя право да иска от отговорното за вредата трето лице или от неговия застраховател възстановяване на трудовото възнаграждение, което е изплатил на свой работник или служител като обезщетение за временна неработоспособност, нито предоставя на този работник или служител право да иска такова обезщетение от отговорното за вредата трето лице или неговия застраховател, в което право работодателят би могъл да встъпи.

56 По-конкретно, от изложението на запитващата юрисдикция относно хърватското законодателство в областта на автомобилното застраховане и здравното осигуряване, както и от представените пред Съда становища на Република Хърватия и на Комисията се установява, че съгласно хърватското право от 1‑ия до 42‑ия ден на временната неработоспособност на работника или служителя работодателят изплаща със собствени средства трудово възнаграждение като обезщетение. Считано обаче от 43‑ия ден на временната неработоспособност, Институтът за задължителното здравно осигуряване в Хърватия е длъжен при поискване да възстанови на работодателя плащаните и дължимите към този момент такива обезщетения. След това Институтът на свой ред е длъжен да поиска от причинителя на вредата или от неговия застраховател възстановяване на изплатените на работодателя на това основание средства.

57 Изглежда, че ако за периода от 1‑ия до 42‑ия ден на временната неработоспособност хърватското законодателство не признава на работодателя никакво право да иска от причинителя на вредата или от неговия застраховател възстановяване на трудовото възнаграждение, което е изплатил като обезщетение на съответния си работник или служител, то считано от 43‑ия ден, работодателят може да получи възстановяване на това обезщетение от Института, който след това трябва да претендира от причинителя на вредата и евентуално от неговия застраховател обезщетението, което е изплатил на работодателя на това основание.

58 В случая, както отбелязва Комисията, член 3 от германския Закон за изплащането на трудовото възнаграждение, изглежда, ограничава до 6 седмици, тоест до 42 дни, задължението на германския работодател да изплаща на съответния си работник или служител трудово възнаграждение като обезщетение за временна неработоспособност поради болест. Поради това предметът на иска в главното производство изглежда ограничен до обезщетението, изплатено на X от 1‑ия до 42‑ия ден временна неработоспособност, като запитващата юрисдикция следва да провери дали това е така. При тези обстоятелства суброгацията, на която провинция Бавария твърди, че има право съгласно член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004, не може, както бе припомнено в точка 52 от настоящото решение, да доведе до създаване за X на допълнителни права, които хърватското право не признава по отношение на третото лице, длъжно да поправи вредата от злополуката, или неговия застраховател.

59 От друга страна, преюдициалното запитване не съдържа информация, въз основа на която може да се приеме, че спорът в главното производство се отнася и до възстановяването на изплатеното като обезщетение след 42‑ия ден временна неработоспособност трудово възнаграждение, така че въпросът дали провинция Бавария би могла, в случай че е изплатила такова обезщетение, да поиска възстановяването му от Института, който впрочем не е страна в главното производство, или от застрахователя на третото лице, отговорно за поправянето на вредите, причинени от злополуката, не изглежда релевантен за разрешаването на спора в главното производство.

60 С оглед на всички изложени съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че:

–член 1, буква р), подточка iv) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „компетентна институция“ по смисъла на тази разпоредба може да обхване и работодател, който по силата на уреждащата задълженията му схема отговаря за изплащане на обезщетенията по член 3, параграф 1 от този регламент, изменен,

–член 3, параграф 1, буква а) от посочения регламент трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „обезщетения за болест“, съдържащо се в тази разпоредба, може да обхване и обезщетение в държава членка, изразяващо се в продължаване на изплащането на трудовото възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност вследствие на настъпила в друга държава членка злополука, която не е нито трудова злополука, нито професионална болест,

–член 85, параграф 1 от същия регламент трябва да се тълкува в смисъл, че в качеството си на институция, която отговаря за изплащането на обезщетенията, работодателят има право да иска от отговорното трето лице или от неговия застраховател възстановяване на обезщетение за болест, което е изплатил на свой работник или служител за настъпила в друга държава членка вреда, само ако в държавата членка, в която е настъпила тази вреда, има правно основание да се иска възстановяване на тези обезщетения или на други сходни на тях по предмет или цел обезщетения.

По съдебните разноски

61 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Член 1, буква р), подточка iv) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „компетентна институция“ по смисъла на тази разпоредба може да обхване и работодател, който по силата на уреждащата задълженията му схема отговаря за изплащане на обезщетенията по член 3, параграф 1 от този регламент, изменен.

Член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 465/2012, трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „обезщетения за болест“, съдържащо се в тази разпоредба, може да обхване и обезщетение в държава членка, изразяващо се в продължаване на изплащането на трудовото възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност вследствие на настъпила в друга държава членка злополука, която не е нито трудова злополука, нито професионална болест.

Член 85, параграф 1 от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 465/2012, трябва да се тълкува в смисъл, че в качеството си на институция, която отговаря за изплащането на обезщетенията, работодателят има право да иска от отговорното трето лице или от неговия застраховател възстановяване на обезщетение за болест, което е изплатил на свой работник или служител за настъпила в друга държава членка вреда, само ако в държавата членка, в която е настъпила тази вреда, има правно основание да се иска възстановяване на тези обезщетения или на други сходни на тях по предмет или цел обезщетения.

Подписи

*Език на производството: хърватски.