Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 256/22.02.2017 г. по административно дело № 3011/2016 г. Административен съд – Пловдив е: 1) отхвърлил жалбата на З. И. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], против решение № 2153-15-280 от 22.11.2016 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Пловдив, с което е оставена без уважение жалба вх. № 1012-15-265/27.10.2016 г. срещу разпореждане № [ЕГН]/протокол № 2140-15-608/29.08.2016 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив; 2) осъдил З. И. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на ТП на НОИ – Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.

Така постановеното решение е атакувано с касационна (наименована от подателката си „въззивна“) жалба от З. И. К., действаща чрез пълномощника адвокат В. И.-С.. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на решението на първоинстанционния съд и и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи първоначалната жалба, като се отмени решението на директора на ТП на НОИ – Пловдив и административната преписка се върне на ТП на НОИ – Пловдив за ново произнасяне по заявлението на З. И. К. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69в от КСО, като се дадат указания по прилагане на закона и съдебната практика. Претендира се и присъждане на сторените деловодни разноски.

Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – Пловдив, действащ чрез процесуалния представител старши юрисконсулт К. В.-М. в писмен отговор изразява становище за правилност на обжалваното съдебно решение и неоснователност на касационната жалба, поради което моли тя да бъде отхвърлена, като се присъди и следващото се юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на първоинстанционния съд, и предлага то да бъде потвърдено.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по казуса, които не са спорни и между страните по делото. Със заявление от 25.05.2016 г. З. И. К. е поискала да й се отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към датата на подаване на заявлението тя е имала навършена възраст 58 години, 1 месец и 27 дни и редовно оформен осигурителен стаж за периода от 01.09.1980 г. до 01.12.2015 г. с продължителност 34 години, 10 месеца и 4 дни от трета категория труд, от който 32 години, 9 месеца и 19 дни учителски осигурителен стаж.

С процесното разпореждане от 29.08.2016 г. пенсионният орган е отказал да й отпусне исканата пенсия на основание чл. 69в, ал. 1 от КСО, тъй като към датата на изпълнение на изискванията по тази разпоредба за възраст и стаж К. не е заемала учителска длъжност. Заявителката е атакувала разпореждането по административен ред, като е посочила, че тя отговаря на изискванията на чл. 69в от КСО за стаж и възраст, а нормата на чл. 19, ал. 5 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) е неприложима към условията за учителско пенсиониране, регламентирани в чл. 69в от КСО. По жалбата й е постановено атакуваното пред първоинстанционния съд решение от 22.11.2016 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което тя не е уважена. В мотивите си органът е аргументирал тезата, че придобиването на право на ранно пенсиониране по реда на чл. 69в, ал. 1 от КСО е обвързано с принадлежността на лицата към учителската професия към момента на пенсиониране.

За да отхвърли сезиралата го жалба срещу решението на директора на ТП на НОИ – Пловдив, първостепенният съд е приел, че изпълнението на предпоставките за пенсиониране по чл. 69в от КСО се преценява към момента на освобождаване от учителска длъжност, а трудовото правоотношение на К. е прекратено през 2015 г., когато тя не е била достигнала възрастта за пенсиониране, а когато възрастта за придобиване право на пенсия е достигната през 2016 г., тя не е заемала учителска длъжност.

Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.

При безспорно установената фактическа обстановка спорът пред първоинстанционния съд е бил изцяло правен и се е концентрирал върху тълкуването и прилагането на нормите на чл. 69в, ал. 1 от КСО и на чл. 19, ал. 5 от НПОС. Решението на Административен съд - Пловдив е постановено в съответствие с доказателствата по делото, както и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда, че на жалбоподателката правилно е отказано отпускането на пенсия при условията на 69в, ал. 1 от КСО. Съдът е изложил подробни съображения за отсъствието в релевантния момент на една от кумулативно изискуемите законови предпоставки за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателката по условията на чл. 69в, ал. 1 от КСО, с оглед на което обосновано е приел законосъобразност на оспорения пред него акт и на отказа на административния орган за отпускане на претендираната от К. пенсия.

Касаторовите възражения срещу проверявания съдебен акт са неоснователни.

Към 25.05.2016 г., датата на подаване на заявлението, е приложима нормата на чл. 69в, ал. 1 от КСО, в редакцията й ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г., съгласно която учителите придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при навършване на възраст 57 години и 10 месеца от жените и 60 години и 10 месеца от мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете. В разпоредбата на чл. 69в, ал. 5 от КСО изрично е записано, че лицата, които заемат учителски длъжности, и зачитането на осигурителния стаж за учителски по смисъла на този кодекс се определят с наредбата по чл. 106 от КСО.Стелно законовата делегация се отнася не само до кръга на лицата, които заемат учителски длъжности, но и до условията за зачитане на учителския стаж. Очевидна е волята на нормотвореца предпоставките, при които възниква правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст на учителите, да са различни от общите условия, при които се пенсионират останалите категории осигурени лица: право на пенсия по условията на 69в, ал.1 от КСО да имат само лицата, които към датата на освобождаване от учителска длъжност отговарят на останалите изискуеми в същата норма условия за достигната възраст и определен учителски осигурителен стаж.

В чл. 106 от КСО е посочено, че прилагането на тази глава и изплащането на пенсиите се уреждат с акт на Министерския съвет. Става дума за Глава шеста на КСО, именувана „Задължително пенсионно осигуряване”, към която са включени и разпоредбите на чл. 69в от КСО, а актът на Министерския съвет е Наредба за пенсиите и осигурителния стаж. В разпоредбата на § 9 от ПЗР на НПОС, в редакцията й изм. ДВ. бр. 25 от 26.03.2004 г., изрично е уредено, че наредбата се приема на основание чл. 9, ал. 11 и чл. 106 от Кодекса за социално осигуряване и влиза в сила от 1 януари 2000 г. Нормата на чл. 106 от КСО бе коментирана по-горе, а тази на чл. 9, ал. 11 КСО се отнася до реда и начина за изчисляване на осигурителния стаж. С разпоредбите на чл. 9, ал. 11 и чл. 106 от Кодекса за социалното осигуряване законодателят е предоставил правомощие на Министерския съвет в следния смисъл – „редът и начинът за изчисляване на осигурителния стаж се определя с наредба на Министерски съвет по предложение на Националния осигурителен институт“, както и – „прилагането на тази глава (шеста) и изплащането на пенсиите се урежда с акт на Министерския съвет“. Именно в изпълнение на законовата делегация Министерският съвет е издал Наредба за пенсиите и осигурителния стаж, приета с ПМС № 30 от 2000 г., докато в Кодекса за социално осигуряване се съдържа разпоредба относно по-специфичното придобиване право на пенсия на учителите – сега това е чл. 69в от КСО, а преди беше § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО.

От изложеното се налага изводът, че в чл. 69в, ал. 5 и чл. 106 от КСО е налице законова делегация относно приложението и детайлизирането на преференциалния режим за пенсиониране при условията на чл. 69в, ал. 1 от КСО, който се съдържа в Наредба за пенсиите и осигурителния стаж, което е било надлежно съобразено от първоинстанционния съд. В чл. 19, ал. 5 от НПОС, изм. ДВ, бр. 17 от 2016 г., в сила от 01.01.2016 г., е посочено, че право на пенсия по условията на чл. 69в, ал. 1 и ал. 4 от КСО имат лицата, които към датата на изпълнение на условията за пенсиониране по тези разпоредби са заемали длъжности по ал. 1, 2 и 4. Съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) (ЗНА) наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения от нормативен акт от по-висока степен.

От горното е видно, че чл. 19, ал. 5 от НПОС е норма, която попада в законовата делегация и не противоречи на чл. 69в, ал. 1 от КСО или на други разпоредби на КСО, както и на ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ). В тази връзка не може да бъде споделена касаторовата теза, че чл. 19, ал. 5 от НПОС се явява в противоречие с нормативен акт от по-висока степен - КСО, тъй като с нея се въвежда допълнително условие за придобиване на право на пенсия, а именно лицето да заема определена длъжност към момента, в който изпълнява предвидените в КСО условия за придобиване на това право. Цитираното тълкуване би довело до неприлагане на подзаконова норма, която е част от действащото право, което е в противоречие с материалния закон. Нормативните административни актове са подзаконови актове, които имат за предназначение да детайлизират, приложат разпоредбите на закона. Съгласно чл. 6 и чл. 7 от ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) с наредба може да се създава по подробна регламентация на отношения, които не са напълно уредени в закона, може да се разшири и доразвие законовата уредба, когато тя не може да обхване и предвиди в достатъчно подробна степен съответните обществени правоотношения, както е и в конкретния случай.

Неправилни са и съжденията, че измененията в нормативната уредба обуславят тези изводи. Текстът на чл. 69в, ал. 1 от КСО е предшестван от този на § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО, отм. ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г., който е бил със следното съдържание: „До 31 декември 2020 г. включително, учителите придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и за възраст три години по-рано от възрастта им по чл. 68, ал. 1 и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете”. На мястото на тази норма, след отмяната й, е създаден чл. 69в, ал. 1 от КСО, според който „учителите придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при навършване на възраст 57 години и 10 месеца от жените и 60 години и 10 месеца от мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете”.

Освен това, текстът на чл. 19, ал. 4 от НПОС, в редакцията ДВ, бр. 15/2007 г., както и този на чл. 19, ал. 5 от НПОС, съдържат едно и също ограничение, свързано със заемането на учителска или друга приравнена на нея длъжност. Редакциите „към датата на освобождаването от учителска длъжност” или „към датата на изпълнение на условията за пенсиониране”, не променят това ограничение. Както прецизно в тази връзка е посочено в мотивите на проверявания съдебен акт, с решение № 5397 от 12.05.2008 г. постановено по административно дело № 3133/2008 г. от тричленен състав от първо отделение на Върховния административен съд, е прието, че текстът на чл. 19, ал. 4 (сега ал. 5) от НПОС, в редакцията ДВ, бр. 15/2007 г., не противоречи на нормативен акт от по висок ранг, и в частност на разпоредбите на чл. 94, ал. 1 от КСО и на § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО (както бе посочено и по-горе в друг контекст, към настоящия момент разпоредбата на § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО е отменена и приложимата правна норма, касаеща правото на пенсия на учителите, е тази на чл. 69в от КСО), а по силата на чл. 193, ал. 2 от АПК, това решение има действие по отношение на всички. С оглед на това твърдението на жалбоподателката, че с нормата на чл. 19, ал. 5 от НПОС е дописан закона (в случая кодекса) е неоснователно. Придобиването на правото на пенсия за ранно пенсиониране по реда на чл. 69в, ал. 1 от КСО е обвързано с принадлежността на лицата към учителската професия именно към момента на пенсиониране. Неслучайно в този смисъл законодателят е употребил в ал. 1 на чл. 69в от КСО думата „учителите“, т. е. правоимащи са лицата, които са учители към придобиването на правото на пенсия. Смисълът на т. н. „ранно пенсиониране“ като възможност и привилегия, е именно в това - да се придобие право на пенсия за упражняването на определена професия (в случая - учителската), преди да бъде навършена общата възраст за пенсиониране. Нормата на чл. 69в, ал. 1 от КСО урежда привилегировано по-ранно пенсиониране на лицата, които към момента на пенсиониране са заемали учителска или друга съответна й длъжност.

В константната практика на Върховния административен съд (преди по § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО, сега по чл. 69в от КСО) се приема, че няма право на пенсия по този облекчен ред лице, което при подаването на заявлението за пенсия не е учител, или което не е било освободено от учителска длъжност, както и когато е било освободено от учителска длъжност, но при освобождаването не е имало необходимата минимална възраст за ранно пенсиониране по § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО.

Изложеното обуславя извода, че след като към датата на изпълнение на останалите условия по чл. 69в, ал. 1 от КСО за ранно пенсиониране К. не е заемала учителска или приравнена на нея длъжност, то за нея не е възникнало правото на пенсия по този ред, поради което отказът за отпускане на пенсия на това основание е законосъобразен (в същия смисъл е постановеното в идентична хипотеза, но при други страни, решение № 4468/05.04.2018 г. по административно дело № 10726/2017 г. по описа на ВАС). Отричайки правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на З. К. с разпореждането от 29.08.2016 г., ръководителят на пенсионното осигуряване е постановил акт, съобразен с материалния закон, който е приложен правилно и от директора на ТП на НОИ - Пловдив в решението му от 22.11.2016 г., с което оспорването на К. срещу това разпореждане не е било уважено.

Достигайки до такива изводи и като е отхвърлил подадената до него жалба, Административен съд - Пловдив е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски също е неоснователна и не следва да бъде уважена. Същевременно ответникът по касация, за който изходът на спора е позитивен, и който бе представляван пред тричленния съдебен състав на Върховния административен съд от надлежно упълномощен юрисконсулт (осъществил защитата му чрез подаване на писмен отговор), е направил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Поради това и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 144 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) в полза на ТП на НОИ - Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за в размер от 100 лева (платимо от касатора), съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ (размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган).

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 256 от 22.02.2017 г., постановено по административно дело № 3011/2016 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА З. И. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Пловдив, адрес: [населено място], [улица], сумата от 100 (сто) лева за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.