Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на кмета на община С., чрез процесуален представител, против решение №834 от 21.12.2020г. по адм. дело №619/2020г. на Административен съд Хасково/АС-Хасково/, с което е отменен чл.33 от Вътрешни правила за условията и реда за предоставяне на достъп до обществена информация от община С., утвърдени със заповед №РД-0404/10.05.2018г. на кмета на община С..

Касационният жалбоподател смята, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост-касационно основание по чл.209 т.2 и т.3 от АПК. Моли същото да бъде отменено. Съображения излага в касационната жалба и в писмени бележки. Претендира разноски.

Ответникът П. З., чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Съображения излага в отговор на касационна жалба и в писмена защита.

Претендира разноски. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото Върховният административен съд, състав на Пето отделение, намира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, Административен съд Хасково е приел, че Вътрешните правила, част от които е оспорената разпоредба, касаят организацията на дейността на администрацията на общината, поради което по своя характер са вътрешноведомствен акт, а в обжалвана им част засягат неблагоприятно правната сфера на жалбоподателя.

Съдът счел, че оспореният чл.33 от Вътрешните правила не е съобразен с разпоредбите на чл.41ж, ал.1 и ал.5, т.3 ЗДОИ, тъй като визираните разходи в чл.13, ал.2 от Вътрешните правила, към която разпоредба препраща чл.33 от Вътрешните правила, са различни от таксите по чл.41ж, ал.1 ЗДОИ. Разходите по чл.13, ал.2 от Вътрешните правила(респ. по чл.20, ал.2 ЗДОИ) се заплащат въз основа на нормативи, определени от Министъра на финансите в Заповед №ЗМФ-1472/2011г., а таксите за повторно ползване се определят от общинския съвет.

Според съда, препращайки в чл.33 от Вътрешните правила към разходите по чл.13, ал.2 т. е.към разходите по чл.20, ал.2 ЗДОИ, ответника недопустимо е регламентирал заплащането на услугата по предоставянето на информация от обществения сектор за повторно ползване по начин, различен от посочения в ЗДОИ.

Решението на АС-Хасково е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Неоснователен е довода на касатора за недопустим съдебен акт, основано на липсата на правен интерес на П. З.. По този въпрос на осн. чл.221, ал.2, изр. второ от АПК настоящият състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Споделя се заключението на АС-Хасково за противоречие на оспорената разпоредба на чл.33 от Вътрешните правила, с чл.41ж, ал.5, т.3 и ал.9 ЗДОИ.

Препращащият текст на чл.33 от Вътрешните правила предполага предоставянето от ОбС Смолян на информация за повторно ползване да се предоставя след заплащане на материалните разходи по предоставянето й, съгласно чл.13, ал.2 от Вътрешните правила.

Според чл.13, ал.2 от Вътрешните правила, разходите по предоставянето на обществена информация се заплащат по нормативи, определени от министъра на финансите, които не могат да превишават материалните разходи по предоставянето.

Министърът на финансите, респ. министерския съвет, не разполага с правомощия да определя размерите на таксите, заплащани по Раздел II „Процедура за предоставяне на информация от обществения сектор за повторно използване“ от специалния закон-ЗДОИ, в случаите, когато задължения субект е община. Този извод следва от разпоредбата на чл.41ж, ал.5 ЗДОИ, където в т.1-т.3 законодателя е направил разграничение по отношение на органа, определящ размера на таксите, в зависимост от вида на задължените субекти по см. на чл.2, ал.1 ЗМСМА. Размерът на таксите, събирани от общините се определя от общинския съвет, каквато е недвусмислената разпоредба на чл.41ж, ал.5, т.3 ЗДОИ.

Съгласно чл.3, ал.4 вр. чл.1 ЗДОИ, държавните органи, техните териториални звена и органите на местното самоуправление в Р. Б са организации от обществения сектор, но в разпоредбата на чл.41ж, ал.5, т.2 ЗДОИ, визираща кой определя таксите, събирани от организация от обществения сектор, употребеният от законодателя израз „друга“, изключва приложението й по отношение на общините, за който специфичен случай е приложимо правилото по т.3 на ал.5 на чл.41ж ЗДОИ.

Не се кредитират доводите на касатора, касаещи приложимост на разпоредбата на чл.9 ЗДОИ. Тази разпоредба урежда хипотеза, при която организация от обществения сектор не е определила размер на таксите по ал.5, т.2 и 3. В този случай организацията предоставя информацията за повторно ползване безплатно или след заплащане на такса, определена с тарифата по ал.5, т.1.

Формулировката на оспорения чл.33 от Вътрешните правила обаче не регламентира прилагане на изключението по чл.41ж, ал.9 ЗДОИ, а именно: когато не е определен размера на таксите от общинския съвет, а определя условие за предоставяне на информация за повторна ползване, което е „заплащане на материалните разходи за предоставянето й, съгласно чл.13, ал.2 от настоящите правила“, т. е. по нормативи, определени от министъра на финансите, което както се отбеляза по-горе, в общия случай е недопустимо предвид чл.41ж, ал.5, т.3 ЗДОИ.

Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за злоупотреба с право от страна на оспорващия разпоредбата П. З., защото съобразно прочита на приетите по делото доказателства такова в процесния казус не се установява.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна.

При този изход на спора предвид претендираните и доказани разноски пред настоящата инстанция, на основание чл.143, ал.1 АПК и при липса на направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, О. С следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 800лв., представляващи възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 19.01.2021г. с адвокат Б. Б..

По изложените съображения и на основание чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №834 от 21.12.2020г. по адм. дело №619/2020г. на Административен съд Хасково.

ОСЪЖДА О. С да заплати на П. З., деловодни разноски за касационната инстанция в размер на 800 (осемстотин) лева.

Решението не подлежи на обжалване.